Фестивал в Христова възраст
Киевският международен кинофестивал "Молодiст" тази година имаше своето 33-то издание. Той представя дебютни произведения в няколко конкурса - на пълнометражни игрални филми, на документални, игрални и анимационни късометражки и отделно студентско състезание. Паралелно в няколко кина в града вървят различни ретроспективи и панорами - от Вера Холодная до София Лорен.
Игралният конкурс бе с 16 заглавия, главно от Европа. Гледах и "Пурпурно злато" - новият филм на иранския режисьор Джафар Панахи, който бе председател на международното жури. (Панахи бе гост на София Филм Фест 2002 с "Кръгът".) Новото му произведение представя съдбата на бедняк, който, разнасяйки пици, попада в луксозен мезонет. Толкова е впечатлен от разкоша, че решава да обере един ювелирен магазин. Естествено, опитът се проваля и героят се самоубива. Филмът поднася историята отзад напред и с това се опитва да поддържа интереса на зрителя при традиционно бавното темпо и повтарящи се сцени и диалози. Режисьорът е направил опит да се откъсне донякъде от съзерцателната ленивост на иранското кино и да следва някои модни драматургични схеми от евро-американските арт филми.
Започнал с поредната историческа суперпродукция "Стара приказка - Когато Слънцето беше Бог" на един от полските доайени Йежи Хофман, фестивалът завърши с новата руска сензация - "Завръщане" на дебютанта Андрей Звягинцев, получил основните награди във Венеция тази година. Произведението е много семпло като сюжет и изключително въздействащо като психологическо и морално съдържание. Ненадейно след дълги години на отсъствие в семейството се завръща бащата и се опитва да установи човешки контакт с израсналите си синове по време на пътуване из голямата руска страна. Тинейджърите се мятат между възхитата, обожанието и омразата към мъжа, който не само не е бил в семейството от тяхното раждане, но сега се опитва да ги дисциплинира и командва по свои правила. Появява се и кутия с тайни, не по-малко загадъчна от онази в "Дневна красавица" на Луис Бунюел, впрочем също получил "Златен лъв" във Венеция, но през 1967.
Тази година е добра за руските дебютанти. В началото на лятото Генадий Сидоров бе обсипан с награди за "Старици" на фестивала в Сочи, за което писах на страниците на "Култура". В Киев филмът получи Голямата награда на фестивала (придружена от 10 000$, осигурени от местното тото "Мегалот лото"). Винаги се радвам, когато виждам държави като Англия и Италия, където парите от лотарията и тотото отиват за култура и наука, а не само за да се допингират т.нар. професионални спортисти. Разбира се, спонсорирането на наградата е малък жест от страна на украинското тото, но все пак показателен. В сравнение с лаконизма на "Завръщане", "Старици" изглежда бъбрив и прекалено пъстър. Но той определено надскача равнището на психологическата драма и успешно обобщава част от съвременната ситуация в Русия. Отново омраза и любов, страх и радост се смесват, за да се търсят пътищата към взаимното опознаване и приемане на другия, на различния.

Бежанци и емигранти

Пришълците тревожат умовете на европейските кинематографисти. Франция и Белгия представиха "Откакто Отар замина" на Жюли Бертучели. Режисьорката с италиански корени разказва една напълно грузинска история. Отар, който така и не се появява на екрана, е лекар, заминал за Франция, където се препитава като строителен работник. Майка му, сестра му и племенницата живеят в Тбилиси в очакване на неговите писма. Когато научават за неговата смърт, по-младите започват да крият от майката. Един ден тя решава да заведе всички при сина си. Елегичната история показва жени от трите поколения, които постоянно спорят и се карат, но дълбоко са загрижени една за друга. Накрая Ада тръгва по стъпките на вуйчо си.
Много по-сурова е картината, нарисувана от Рут Мадер в "Борба". Нелегалната полска емигрантка, която е в Австрия с малката си дъщеря, минава през изнурителния труд на полето, през птицекланицата, по домовете и т.н. Но не това е основният проблем, а самотата - чувство, изпитвано в същата степен от местен господин от средната класа. Дали техният контакт ще реши проблемите им? Филмът получи две престижни награди - на ФИПРЕССИ и диплом от журито на киноклубовете.
Най-парадоксалният поглед към емиграцията поднесе "Ръката на Исус" на холандеца Андер ван дер Хоут. След десетилетия героят прави разследване за историята на емиграцията в САЩ на своя баща миньор, който за тази цел задига надниците на своите колеги. Накрая се разбира, че парите не са стигнали за билет и той така и не е заминал за Америка. Абсурдизмът, играта с времето и декадентското настроение при възстановяването на епохата респектират. На моменти филмът напомня стилистиката на братята Коен.

Постмодерният свят

Авторите имат възможността да говорят за всичко и да смесват всякакви истории. И мнозина се възползват от това. Унгарският "Брат" няма нищо общо с нашумялата руска поредица на Алексей Балабанов. Жомбор Дига изследва сложните любовни триъгълници между двама млади братя и техните бивши/настоящи приятелки. Но всичко това умело е поръсено с препратки и позовавания на световната литература и кино. Дори има нещо като двоен happy end - част от героите разиграват в градинката щастлив финал на "Казабланка", за да доставят щастие на другите. Приятен филм без особени претенции да обясни мирозданието.
С повече амбиции да представи и обобщи мястото на електронните медии в съвремения свят е норвежкият "Приятел" на Мортен Тилдъм. Няколко симпатични загубеняци (за по-изисканите читатели - лузъри) си живеят живота в панелното гето - достатъчно луксозно и подредено, за да му завиди средният българин. Един от тях постоянно снима живота и щуротиите на приятелите си с дигитална видеокамера. Развитието на съвременните технологии направиха напълно реален и ежедневен фактът, че момче, което разлепва плакати, може всеки ден да си води подобен видеодневник. След поредната им лудория няколко от касетите попадат в телевизията и героят става звезда. Но шоуто има своите правила и закони. Героят се опитва да вкара в него и приятелите си, като ги подчини на изискванията на водещия и продуцента. Тук настъпва вододелът и той избира приятелството.
Различните пластове на културата, традициите и бита са смесени в "Неочаквано" на аржентинеца Диего Лерман. Героинята е семпла дебелана от провинцията, която работи като продавачка в магазин за бельо в Буенос Айрес и мечтае за голямата любов. Случайно на улицата се запознава с две кльощави момичета - лесбийките с революционни прозвища Ленин и Мао. Те увличат провинциалистката в едно пътуване напук на правилата и трудовите ангажименти. Попадат при лелята на Мао и се запознават с нейните млади наематели - художничка и студент. Постепенно всички фалшиви пози и фрази на революционерките отпадат, а продавачката открива истинската си латентна любов към художничката. Без да използвам думи като катарзис, но нещо се случва в живота на момичетата и неочаквано те намират себе си в объркания свят.
Пациентите в пансион за хора с душевни заболявания ("Небето пада", Норвегия, реж. Гунар Викене) се стремят да достигнат и да влязат в света навън. Коледната нощ и срещата с близките тласкат чувствата им в крайни посоки. В тази ситуация се разиграват плахи опити за любов и топлина. Филмът е заснет с добри намерения, но има много по-силни и въздействащи произведения с подобна тематика.

Войната

Неочаквано или естествено във време, когато на Земята продължават битките и сраженията, няколко дебютанти са се насочили към темата за войната.
С подчертан интерес се очакваше дебютният филм на Алексей Герман младши "Последният влак", в който през зимата на 1943/44 в ледената и мъглива руска гора оттеглящите се немци и местните партизани спорадично се избиват. Главни герои са немски хирург, изпратен на фронта в последния момент, и неговият случаен спътник - войник-пощальон. И двамата са много далеч от войната, в която участват, но те се опитват да се преборят със студа и гората, за да оцелеят. Изходът и своите - в пряк и преносен смисъл - не са съвсем ясни. В това лутане лекарят замръзва и никой по-нататък през годините не се интересува от неговата съдба. Каква е цената и смисълът на тази жертва? И на цялата война? Това са въпросите, които задава авторът. Но прави това в мъчително разтеглен разказ и екстремно трудните условия за героите почти се осезават от зрителите. Вероятно този филми ще намери своите верни и върли почитатели и защитници.
С не по-малък заряд срещу войната е зареден английският "Стража на смъртта" на Майкъл Дж. Басет, реализиран в съвършено друга стилистика. През Първата световна война англичаните завладяват немски окоп - лабиринт от траншеи, изпълнени с мъртъвци. Това е прокълнато място и англичаните започват да изпитват на гърба си злокобното му въздействие, като дори се стига до взаимно избиване. Към края вече съвсем откровено се появяват елементи от фантастичните филми на ужасите - например бодлива тел, която се увива около войниците като змии и т. н. Всичко това доста убедително внушава отврата, погнуса и страх от войната. Това е по-въздействащото от двете антивоенни произведения.
С митичните времена на войни и разпри е свързан украинският филм "Мамай" на Олес Санин. В основата са украински и татарски епоси от ХV-ХVI век, в които се говори за бягството на трима братя от турски плен и преследването им от трима еничари. Естествено, има и любов между татарско момиче и най-младия от братята. Дебютантът Санин се е възприел съвсем насериозно и се е провъзгласил за нов местен филмов гуру. Още повече, след като филмът му е украинското предложение за чуждоезичен "Оскар". Той се опитва да възстанови славата на украинското поетично кино от 60-те. Но онова, което е ново и оригинално при Илиенко и Параджанов, след 35-40 години изглежда вторично и повехнало. "Мамай" е заснет с много повече средства - технически и вероятно финансови, но с много по-малко въображение, вдъхновение и креативност в сравнение с класическите образци.
И накрая моят личен лидер - полският филм "Еди" на Пьотър Тжаскалски. Той не се вмества нито в една от очерталите се на фестивала групи от произведения. Героят е аутсайдер, който с изключително достойнство понася ударите на съдбата. Но той не е просто льохман или просто клошар, а човек, приел съдбата и предопределението. Прави добри дела, без да застава в героична поза и без да иска нещо в замяна. И заедно с това не е ангел, стъпил на Земята. Усещам във филма и героя нещо изключително дълбоко християнско, но без фанатизъм и показност. Затова Еди ме респектира и предизвиква моите уважения.
Но фестивалът не са само филмите. Това са хората и местата. Влюбих се в града Киев. Архитектурата е с човешко лице и размери (дори ансамбълът в сталински стил на главната улица "Хрешчатик"), значителна част от фасадите в центъра са обновени и добре осветени. Трудно е да бъдат открити кошчета за боклук, но по улиците е чисто и няма бездомни кучета или следи от пребиваването на питомните им събратя. Просяците не са повече, отколкото в съветско време. Новото строителство умело следва архитектурната традиция с обемни фасади и детайли по тях. Метрото продължава да бъде силно социално ориентирано и едно пътуване струва около 15 стотинки при минимална заплата около 60 лева. Можете да го ползвате с магнитна карта или с пластмасов жетон, което си е едно по-голямо копче. Ако така беше в София, всички в "Люлин" щяха да си правят жетоните сами.
Участниците във фестивала са настанени на кораба "Генерал Ватутин", закотвен на речната гара на Днепър. Каютите са миниатюрни, но уютни и функционални. Бях подготвен от колеги, били на предишни фестивални издания, че рано сутрин ще ни събуждат колективно по радиоуредбата или че може през деня хотелът, пардон - корабът, да отплува в неизвестна посока. И защо не, след като организаторите са предвидили абсолютно всички участници да бъдат неотстъпно от 9,30 до 23 ч. в Дома на киното.
Изобщо съветският стил на обслужване, ако това може да бъде наречено обслужване, определено не е преодолян. Това личи в магазините, заведенията, транспорта. Новото и по-различно е обилието на охранители - навсякъде са, дори в книжарниците. Имам чувството, че поне една четвърт от мъжкото население са се захванали за това препитание.
Впрочем здравите момчета вършеха доста работа и в Дома на киното. Като единственият голям международен фестивал в Украйна, "Молодiст" привлича неподправения интерес на публиката. Раздадените покани и баджове (за основните прожекции няма продажба на билети) са доста повече от капацитета на залите и затова често е трудно да си намериш място. Но пък е много приятно да гледаш филмите в пълна зала с ентусиазирани и чувствителни зрители.

Александър Янакиев


Доц. д-р Александър Янакиев е киновед. Преподавател в НАТФИЗ и НБУ. Автор на книгите "Българско кино. Енциклопедия" (2000) и на "Cinema.bg" (2003). Създател и главен редактор на интернет изданието "Cinema.bg" (http://www.titra.net/cinema). Председател на Сдружението на кинокритиците в СБФД.
Киевският международен кинофестивал Молодiст