Сцена на кръстопът 2003
Билетите за "Франческа" свършиха за един ден. Най-бурно бяха приети "Фенове". Своя публика, пристигнала специално от София и близките областни градове, имаха руското и турското представление. Дори и камерните спектакли, играни в по-късните вечерни часове на открито, се радваха на зрителски интерес. Малко по-недооценени се оказаха в този смисъл единствено колоритното представление на братята македонци "Жената на полковника" от Христо Бойчев и качественият спектакъл по "Вишнева градина" от А.П. Чехов на най-стария театър на Белград. Три спектакъла във фестивалния афиш - "Кукувицата", "Дневникът на Бриджет Джоунс" и "Ревност в три факса", отдадоха дан на увлечението по мултимедийните ефекти. Още три - "Вишнева градина" и двете постановки по "Ромео и Жулиета" - определиха темата на разговора "Театрални митове и нови реализации". В съпътстващата програма на фестивала бяха представени и нови пиеси и книги на драматурзи - "Поражението" от Константин Илиев, сборникът "Бялата дама" от Недялко Славов и последните пиеси на Димитър Атанасов.
Замислена и осъществявана от своя създател, артистичен директор и селекционер проф. Стефан Данаилов като фестивал за публиката, "Сцена на кръстопът" с различен успех през годините се опитва да разнищва и обговаря театрални имена и практики: творчеството на Сервантес и Лорка в първите издания, колажът и отношението към театралните митове в последните. Но винаги остава нещо неотбелязано, недоговорено. И друго - "Сцена на кръстопът", както повечето български фестивали, винаги се опитва да се побере в границите на определен материален ресурс, театрите идват, играят и си заминават, истинска театрална атмосфера трудно се създава за една вечер. Неколцината театрални критици, които вписват този или онзи фестивал между другите си ангажименти, гледат едно, друго - не, а и театралните издания са сведени до санитарния минимум. Поради тези и други причини остават недооценени някои отлични или по-различни спектакли.
Такъв е случаят с гастрола на Народния театър от Белград. Неговата "Вишнева градина", реализирана от 33-годишния режисьор Александър Поповски, обявен в родната си Македония за театрална личност на 2002 г., е особено съвременна и нестандартна. Толкова съвременна, че чуваш текста на Чехов като за първи път. Сцената е гола, аскетично оформена с няколко високи портала от геометрично разчупени линии, разположени в перспектива. Едно максимално стилизирано и условно сценично пространство. Персонажите в своите изповедни монолози или в диалозите са извеждани отстрани на кулисите на подвижни платформи, общите сцени се играят на авансцената. Съхранена е основната ситуация при Чехов с дилемата за вишневата градина - да бъде запазена или продадена/погубена, но всеки един от образите е претърпял някаква промяна. Всъщност, предварителната работа е свършена от драматурзите Молина Удовички и Зоран Раичевич. Не без подсказването на режисьора Поповски, те са внесли промени в комедията на Чехов, като са съкратили един от персонажите - Яша, и са преразпределили неговите реплики, окрупнили са образите на Дуняша и на Варя, внесли са нови акценти в драматургичния оригинал чрез текстове на Хармс и стихове на Бодлер, както и на пасажи/изрази от други пиеси на Чехов, цитати от негови писма и дневник. Тузенбаховите думи от "Три сестри": "пада сняг, къде е тук смисълът", са се превърнали в словесен лайтмотив на представлението. В спектакъла са включени песни, хореография, в постановъчния подход има нещо от ревюто или мюзикхола с отделни атракциони.
"Вишневата градина" е символ, метафора. Сама по себе си тя отдавна не дава плод. Вълнуват единствено нейните бели цветове, като спомен за уютното детство. Всъщност, известният театрален и филмов режисьор Александър Поповски се интересува най-вече от тази метафора, защото за него е важна темата за раздялата с миналото, за освобождаването от миналото. Четливи са асоциациите със загубата на общия дом Югославия. Симптоматична е финалната сцена с изсичането на градината, в което участват почти всички. Трябва да се освободим от миналото, не можем постоянно да бъдем загледани в някоя "вишнева градина", която не дава плодове, за мен и хората от моята генерация тази тема е много важна, твърди в интервютата си режисьорът. Затова и героите са доста подмладени. Изпълнителите са на възраст между 30 и 40 години. Единственото изключение е 80-годишният доайен на сръбския (и на ексюгославския) театър Предраг Тасовац, който изпълнява ролята на Фирс.
Много съществена е работата на всеки един от постановъчния екип. Визуалното решение на сценографката Ангелина Атлагич е ключ към разбирането за спектакъла. Геометричните абстракции в декора, ярките цветове и съвременна кройка на костюмите внасят нова динамика и звучене - историята с вишневата градина е могла да се случи на всяко място в света през последните 100 години и навярно ще се случва в следващите 100 години. Защото проблемът е в загубата, в отношението към тази загуба...
У Чехов никога няма разделителна линия между персонажите - този е добър, а този е лош, тя е морална, а другата е неморална... Поповски е верен на автора, когато дава право на всеки от героите на своя солова ария - сам да си бъде обвинител и защитник. Съмишленици са му участниците в актьорския ансамбъл. Магичната Раневска се играе от 37-годишната Ясна Джуричич от театъра в Нови Сад, Гаев и Лопахин също са поверени на младите актьори Горан Шушлик и Небойша Глоговац, Варя е известната напоследък от киното и телевизията Наташа Нинкович. Те са актьори, които започнаха и се наложиха през последните десетина години. На тях, както и на Соня Колачарич (Аня), Нада Шаргин (Шарлота), Душанка Стоянович (Дуняша) и Ненад Стоименович (Епиходов) тепърва им предстои дългият път в театъра на един Предраг Тасовац, който е отдал близо 60 години на Мелпомена. За пръв път видяхме толкова еротична Варя. Петя Трофимов се играе от по-зрял актьор, какъвто е Борис Исакович. Всяка една от актьорските интерпретации има своята мотивировка, своята биография. Общото, което прави от изпълнителите ансамбъл, освен темата за раздялата с миналото, е изискването на режисьора за концентрация на енергията, която предхожда израза, мимиката, движението. Ако трябваше този текст да се изсвири, това би била симфония. Ние изговаряме текста като личен, което говори за неговата - на Чехов - универсалност, казва Поповски. Самият той е известен в България и от постановката си на "Диво месо" в Драматичния театър на Скопие, показан на "Варненско лято 2003".
На "Сцена на кръстопът 2003" бяха показани и два спектакъла по "Ромео и Жулиета". Версията на Лилия Абаджиева, този път поставена в Московския театър "Луна" на Сергей Проханов, е известна от спектакъла в Народния театър "Иван Вазов", но този път всичко носи руски печат - сюжетът с тангото, което преминава в кавга и домашен побой, съдържа друга енергия, други жестове и интонации - узнаваеми, но все пак други. У руските актьори има всеотдайност, нещадене, осезаемо и възпламеняващо желание да се стигне до дъното - в дълбочина; и до горе, над тавана - във височина. Това прави спектакъла доста по-различен, не просто ироничен коментар по темата. Винаги великолепен е финалът на представлението. Дъжд от ведро, сякаш цялото небе оплаква кончината на двамата млади. Полумъртви и мокри до кости, Ромео и Жулиета се опитват да се надигнат, да се изправят в езерото от непрестанно леещия се дъжд. Ромео се опитва да вдъхне живот на полумъртвата Жулиета. Падат, стават и пак падат, и пак стават. Звучи музика. Това продължава толкова дълго време, че се отчайваме, вълнуваме се, плачем, треперим и истеризираме вътрешно (споделено от зрители). Всеки от нас е Ромео и всяка от нас е Жулиета. Не, не е само приказка историята за Ромео и Жулиета. И когато ни се струва, че аха - тя ще оживее, аха - той ще успее, се оказва, че не това е финалът... На финала излизат 6 момчета, които сурово и яростно оплакват своята Жулиета. Това е абсолютно радикален и неконвенционален подход към класиката.
Не в тази степен, но също дръзко и провокативно поставя Шекспировата трагедия и Галин Стоев. В спектакъла Ромео и Жулиета са момчето и момичето от махалата. Защото историята се случва тук и сега. Дойката (ярко изпълнение на Анелия Ташева) прилича на фризьорката от съседния гараж, а сеньора Капулети (нестандартен прочит на Виктория Колева) с цигаре и черни очила е досущ като съпруга на бизнесмен, който през уикендите се забавлява да прави барбекю в двора си. Първата среща на двете хлапета е на дискотеката, организирана от татко Капулети. В коридора до тоалетната, където замъглени от пушене на трева хлапаци пикаят, те се целуват за първи път. Защо не? Историята на новите Ромео и Жулиета върви набегом. В първата част на представлението (до смъртта на Тибалт и Меркуцио) текстът се произнася набързо и доста небрежно. Понякога от тичане по сцената и от дрънчене на иначе хитроумно измислената метална конструкция (тя е и мост, и сцена, килии и морга, умивалня и тоалетна) той просто не се чува. Меркуцио (Петър Кауков), например, изговаря прочутия си монолог за кралица Маб полугърбом, докато скача от сцената долу в залата. Но ето че водачите на двата клана безсмислено умират, а междувременно Ромео и Жулиета са станали тайно съпрузи. Заскърцват спирачки. Историята забавя своя бяг. Изчезва динамиката, в която всичко може да се случи и непозволеното изглежда интересно. Действието започва да тече мудно и неясно. Защото става сериозно, защото трябва да се мотивира някак какво ще отведе двете хлапета до смъртта. И тъй като страстта (?), харесването се е изчерпало с няколко мляскания при първата среща, а бракосъчетанието е станало набързо и напук на враждуващите кланове, оттук нататък остава едно момиченце (Светлана Илиева е Жулиета), което мери времето с пускането на чешми и с механичната играчка с приспивната песничка, омотана на ръката й. А момчето, Ромео (Георги Вачев), с мечето на врата, скъп подарък от любимата, все не идва. Случват се, разбира се, и други събития. Сеньора Капулети, която, както ни се намеква, е имала връзка с Тибалт, полудява от любов, въобразява си, че носи неговото дете и подобно на други шекспирови луди се рее из сцената със своето измислено бебе. Накрая историята завършва в моргата зад купчина изути обувки. И когато ни се струва, че те никога няма да се срещнат, Ромео и Жулиета сядат гърбом към публиката и към клакьорите, разните там Монтеки и Капулети, и прегърнати броят звездите, а над главите им се сипе дъжд от кървавочервени листенца.Това е единственият път, когато те са прегърнати. Изглежда такава взаимност е възможна само в смъртта. Пълното отдаване винаги носи презумпцията за края, но техният край, обратно на очакванията, изглежда подозрително светъл сред онази купчина човешки останки, казва режисьорът. Спектакълът оставя противоречиви усещания, не рядко текстът на Шекспир се съпротивлява на конструкцията на замисъла, колкото и умен режисьор да е Галин Стоев. Любовното чувство е някак фригидно, емоцията е прекалено външна, а "Ромео и Жулиета" е история, написана за великата любов. Но спектакъл има, в отделни свои моменти той е дразнещ сетивата ни, извиква асоциации, заема определено пространство в съзнанието ни.
Театралните митове са голямото предизвикателство за новото поколение режисьори, сценографи, актьори. Заниманието с тях, дори когато предизвиква известни несъгласия у публиката, е полезно и интересно за развитието на театъра. Всеки нов творец има право на своя прочит.

Пенка Калинкова