Анимацията - автори и алхимия
През последните десетина години българското анимационно кино се люшкаше между полюсите. Периодично бяха обявявани ту клиничната му смърт, ту чудодейното му възкръсване. На последния фестивал на българския документален и анимационен филм "Златният ритон" в Пловдив обаче бяха показани около 120 минути анимация, произведена през последните две години. Дори само количествено, това определено е пробив в медицинския статус на рисуваното ни изкуство. Анимацията ни като че ли успя да излезе от големите и драматични кризи през 1995, когато беше произведен само един филм или през 1997, когато на екран не излиза нито един субсидиран чрез Националния филмов център филм, а са създадени само няколко студентски и финансирани с частни капитали филми. На фона на подобна производствена дупка сегашните два часа звучат направо мажорно. Дори навяват на мисълта, че заложеното в закона за киното ежегодно финансиране на 120 минути анимация не е чак такава химера.

Творчески потенциал в анимационното кино определено има и - което е особено показателно - това на първо място са младите хора и студентите, които внасят напълно нов тон в звученето на филмите ни. Тази година в Пловдив имаше дори една изненада без прецедент в практиката. Произведен в България филм на наша млада авторка ("Неделя вечер" на Калина Вутова) беше представен от страна на най-авторитетния форум за анимационно кино - фестивала в Анеси, Франция, където получи голямата награда за студентски филм за 2003.
През последните години като че ли смяната на поколенията и решително заявеното творческо присъствие на младите художници и режисьори в анимационния процес са неоспорим факт. Същевременно много малко от техните филми са субсидирани от бюджета.
Анимационното ни кино неочаквано стана лакмус за някакъв мистериозен процес във финансирането. Творбите на младите автори понякога се появяват в резултат на някаква парична алхимия, но най-вече като еманация на ентусиазма и желанието им да се реализират. Това, разбира се, е чудесно за атмосферата в творческия процес, но е нереалистично да смятаме, че по този начин може да се поддържа професионалният статус на анимационното ни филмопроизводство. Продуцентското финансиране - частно или бюджетно, а не личните средства на авторите, трябва да стои в основата. Правенето на анимация, като всяка друга професия, би трябвало да носи доходи на творците, а не да ги отнема.
В по-близък план обаче споменатите 120 минути анимация за две години обаче се оказват нещо, което "не е това, което е" (или трябва да бъде). Една голяма част от филмите, субсидирани от държавния бюджет чрез НФЦ, всъщност са само довършени през 2002-2003, а работата по тях е започнала преди пет-шест години и дълго е буксувала, боричкала се с рефинансиране заради инфлацията от 1997, после бавно е възстановявала ритъм, излизайки от първоначално очертаните рамки. В тази изтощителна борба се стопяват силите и енергията и на автори, и на продуценти. И ако редовният ритъм на производство на анимационни филми в България не се възстанови, рискуваме целият процес отново да колабира.
Един от примерите за пагубния ефект на прекалено дългия производствен процес, съпътстван от принудителни паузи, е "Паяче вечерно" на Светлина Петрова. Това е филм-противоречие - едновременно блестящ и неразбираем, вдъхновен и тематично озадачаващ. Неговите цели 17 минути (!) анимация са изпълнени с една зашеметяваща акварелно-изрезкова техника, която е експериментална у нас. Пиршеството от багри, прескачането от техника в техника, светлинните ефекти и стремителното раздвижване на образа заслужено донесоха на авторката си наградата на СБФД за анимация за 2000-2002. В същото време амбицията и талантът, вложени в изображението, направо смазват крехката драматургия, разказваща за детското фантазиране на малки момче и момиче. Зрителското съзнание се стреми да открие и още нещо зад линеарната структура на простичкия разказ, опитва се да разгадае скрит втори пласт, някакъв подтекст зад мощната визуална сугестия, но... остава разочаровано. Смисълът се дави в бушуващата стихия на зримата експресия и, за съжаление, в това потъване се губят и последните нотки на поетичния разказ от първите варианти на проекта. Пресекулният процес на производство доведе до разпадане на сюжетната основа - нещо, което не може да се компенсира с усъвършенствани ракурси или вихрени движения на гледната точка.
Преди няколко години подобно нещо се случи и с "А бяхме круши" на Красимир Иванов. Филмът е вдъхновено нарисуван с изящна живопис под камера, където всяка мазка живее собствен живот и създава богато нюансирано пространство в прозрачни цветове, за което получи и наградата на СБХ през 2001. След години протакане и редица смени на режисьора, от сценария на Слав Бакалов обаче не остава нищо, освен една непроницаема метафора за птиците, които не искат да летят, защото се смятат за круши. Визуалната страна на българското анимационно кино като цяло често е била по-силна от наративната, но Синдромът на придобитата (чрез финансови прекъсвания) драматургична недостатъчност е сравнително ново явление и ако производственият ритъм не бъде овладян, т.е. ако не бъде излекувана аритмията, никаква (ре)анимация няма да помогне.
Ритмичното производство няма да е панацея, проблемите от драматургично-творчески характер винаги ще стоят пред режисьорите, но тогава вината ще е изключително лична, а не външна. В този смисъл ще бъде добре да се въведат няколко "божи" заповеди, първата от които да гласи: "Не претрупвай изображението", а втората - "Слагай паузи". "Защо е високо небето" на Анна Харалампиева например борави с изключително усложнен декор и типаж и като резултат на много места във филма се стига до изобразителна нечетливост. Множеството линии, от които са изградени типажите (очи, коси, бради), правилно завъртените спирали в руното на овчиците, драпериите на небето и т.н. са много трудоемки и тежки за анимиране, но се смесват и претрупват визията. Сама по себе си идеята да се направи филм, който да интерпретира стари български митове за сътворението на света, е чудесна. Реализацията обаче не съумява да дисциплинира драматургичния материал и дори задкадровият текст не помага особено. По подобен начин дори детският "Тупа-лупа" на Цветомира Николова (която е и сценарист на предишния филм) е на ръба на разбираемото. Забавната анимационна метаморфоза, основана върху детската фантазия и интересните хрумки по повод на вечно плашещия Торбалан, не оставят зрителя да си поеме дъх в шеметното препускане на образите. Изброяването на редица подобни творби с висока концентрация на визията идва да потвърди необходимостта от заповед втора: дай пауза.
Същевременно би било много несправедливо да отправяме само упреци към българското анимационно кино. Такива гласове се чуха на пресконференцията в Пловдив - дори бяха изровени думички от стария арсенал на идеологическото заклеймяване като "дребнотемие" и т.н. Прозвуча носталгия по загубените социологични обобщения от 60-те и 70-те. Анимацията обаче не може и не бива да бъде същата, каквато е била преди десетилетия.
Прави впечатление, че такива традиционни жанрове като социалната сатира вече не са в центъра на вниманието. Рисуваното кино на ХХI век има свои нови приоритети. Социологичното му бодило обаче, макар и свито в ограничен брой филми, не е забравено. Няколко студентски работи например са показателни. Един от малкото филми в тази посока е "Жълто" на Иван Русев (филмът, за съжаление, не беше показан в Пловдив, но получи наградата "Джеймисън" на София Филм Фест в свирепа конкуренция със 106 игрални, документални и анимационни филма). Творбата е метафора на обществото, което се саморазпада от абсурдите си, не без участието на медиите и жълтата сензация. Черният хумор и изрезковите гротескови персонажи на младия автор са постижение в жанра.
"Черти и наковални" на Ясен Джабиров (също студентска работа) е брилянтна кратка сатира на всеобщата самоунищожителна недалновидност на социалното поведение, която води до катастрофа - реплика едновременно към темата на "Умно село" на Доньо Донев и към лаконизма на "Гръмоотводът" на Тодор Динов. Точно намереният ритъм на движението, умението да извади мисловни обеми с крайно пестеливи средства предвещава, според мен, много успешна кариера на младия автор. "Хабанера" на Драго Шолев (награда за дебют) фокусира сатиричната си стрела към съвременните нрави, принуждаващи ни да живеем в мобифонна "симфония" непрекъснато, навсякъде и независимо дали искаме. От своя страна, Роза Стефанова (НБУ) в "Съседи" прави стегнато сатирично наблюдение върху съседския живот. Тук искам специално да отбележа (отново непоказаната на фестивала в Пловдив) поредица "Политическа карикатура", която се излъчваше всяка седмица в "Панорама" и е плод на усилията на Чавдар Николов, Цвети и Коко Саркисян и екипа им. Тя беше прицелена към свръхактуалното политическо събитие и беше прецедент в българското анимационно кино, който показа, че и у нас може да се работи добре и в рекордни срокове.
От картината не липсват и филми, обърнати към по-глобалните проблеми на човечеството и обществото. "В мир като на война" на Николай Тодоров е антивоенна творба, осъществена в изискан стил, съчетаващ натура, изрезка и живопис. Способността на утвърдения ни автор да изтръгва силен емоционален тон и от най-простичко построена сцена - в кухнята например - е особеност на неговия стил. В притчата си за същността на творчеството и твореца "Поет и Пегас" по-младият Андрей Кулев яростно откъсва и последното перце от крилата на коня на вдъхновението, докато самовлюбеният писач не полети стремглаво към пропастта. Добра рисунка, богато раздвижено изображение, което не похлупва смисъла. Стабилната сценарна основа (сц. Христо Ганев) е срещнала талантлива реализация. В подобна посока на притчовите или дори извънжанрови произведения е и "Митология" на Борис Десподов (сц. Мила Петкова), чийто герой пробягва своя път пред погледа на днешни и отминали символи, които съвремието преобразява, създавайки нови и нови митологии. Въпреки че бих могла да препоръчам на автора да следва заповед втора "слагай паузи!", все пак не мога да не отбележа, че филмът вече получи Специален диплом на журито на фестивала "Златен витяз". Очарователната екзистенциална миниатюра на Барбара Домусчиева "Квадрат" (НАТФИЗ) е фокусирана върху проблема за личния избор и преодоляването на вътрешните бариери.
Повечето от останалите филми предпочитат да се обърнат към личната сфера на преживяванията, емоциите и усещанията или просто към познатия стар комичен гег. Много от тях центрират вниманието си върху секса, еротиката, чувствеността. Нещо повече - това е тенденция в анимационното ни кино, появила се отпреди няколко години. "Dolce vita" на студентката Биляна Иванова (Сребърна специална награда в Биариц, Франция) не отстъпва в редица отношения на "Луната със сините очи" на Пенчо Кунчев (награда на СБФД), на "Юли" на Стoян Дуков, на "Любовна история" на Владо Шишков или на "Безпорно" на Мартин Георгиев.
Този поврат към индивида, а не към групата или обществото като цяло, отбеляза и появата на няколко нежни и поетични филма, базирани върху тънкото психологическо изследване на емоционалността. "Неделя вечер" на Калина Вутова е изключително артистична творба за самотата и стремежа към общуване. Унилата и донякъде мистично-тъжна атмосфера е реализирана с черно-бяла графитена рисунка, издаваща самобитен художнически почерк. "Дребосъкът" на Андрей Цветков ("Златен ритон" за анимационно кино, сц. Слав Бакалов) е лирично изследване на желанието на самотника за малко топлинка, приятелство, общуване, които обаче остават неразбрани от шумното, арогантно, оглупяло и неблагодарно общество. Вечните метафори за пилето и яйцето, пилето и гнездото са намерили талантлива интерпретация в този филм. Песимистичната нота е омекотена чрез свежите гегове и интересното цветово решение (на места припомнящо "Болеро" от "Алегро нон тропо"). Това е режисьорски дебют на добре познатия ни аниматор Андрей Цветков, който, за разлика от някои по-опитни свои колеги, показва, че владее и първата, и втората от новоформулираните ни анимационни заповеди и то без да прави компромис нито с визуалното, нито със сюжетното изграждане.
Дори и само тези (а останаха и още много неспоменати) филми - в това число и телевизионните - показват, че българското анимационно кино е живо, далече от колапса и творческият му потенциал не е за пренебрегване. Ясно заявява, че си иска обещаните 120 минути годишно, доказва, че може да ги оползотвори смислено и талантливо (а не само механично да ги напълни с раздвижени рисунки) и има какво да каже на публиката си. Културната политика на държавата ни (доколкото я има изобщо) е в дълг пред младите автори и дебютанти, които още със студентските си филми връщат отчасти загубения престиж на българското анимационно кино по света. От друга страна, именно те в по-голямата си част не се стъписват от пазарната конюнктура и успяват да спечелят парите си с правене на реклами, шапки или телевизионни заставки. Именно техни работи се отличават по телевизионни и рекламни фестивали. Шансът да направят свой нов авторски филм е не само техен личен стремеж, а и въпрос на национален престиж.

Надежда Маринчевска

Доц. д-р Надежда Маринчевска е завършила кинознание във ВГИК, Москва. Работи в Института за изкуствознание към БАН, секция "Кино и телевизия". Преподавател по "Теория и история на анимацията" и "Анимационна сценаристика" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Води курс по "Аудио-визуален език" в НБУ. Автор е на книгата "Българско анимационно кино 1915 - 1995".