Образование - но за кого и как?

На 20-21 ноември т.г. в Института за литература към БАН се проведе колегиум "Училище и литература" в памет на проф. Дочо Леков. Докладите през първия ден засегнаха интересни проблеми на образованието през Възраждането: общини и училище, католическото образование, методиката на Петър Берон, възрожденският даскал ... чак до наказанията в училище. През втория ден акцентите в проблематиката започнаха да се преместват към съвременното състояние на литературното обучение в България. Преходът в подобни случаи е винаги рязък: от умерено носталгичния и примирено-домашен тон, с който говорим за историческата чичовщина на българския народ, към нетърпеливото изобличение на грозната (ни) социална действителност. Мрачните настроения кулминираха в проведената следобед кръгла маса "Училището и литературата днес" с участието на група преподавателки от софийски училища и един регионален експерт от МОН. Дискусията очерта много потискаща и безнадеждна картина: пълна липса на мотивация сред тези, които се учат; институционална и нерядко лична безпомощност сред учителите, хаос в МОН, жестока борба на пазара с учебници; нагла чиновническа безотговорност отвсякъде... Училището е в криза! Образованието е в опасност! Тук сякаш трябва - подобно на Гео Милев - да се запитаме със септемврийския патос на усъмняването в утвърдените ценности: Но що е образование? Кой, как и защо учи литература в днешна България?
Нямам никакво съмнение в пълната безпомощност на чиновниците от МОН, виждам отблизо залязващата мотивация да се учи литература, знам добре какви учители произвежда висшето образование и кой (все още) става учител... И въпреки това бих искала да припомня, че дебатът за кризата в българското училище е перманентен: от Освобождението насам той почти никога не е напускал публичното пространство. Изглежда така, сякаш българското училище е във вечна криза, винаги на ръба на своето оцеляване. А това, което поражда усещането за криза, според мен е липсата на желание (и съзнание) за промяна в един образователен проект, изграден още по времето на Възраждането и слабо податлив на модерни промени. Тук ще засегна само един от многото аспекти на неговата историческа неадекватност. Това, което искам да кажа, е, че нашата национална образователна стратегия се старае да бъде (по възрожденски) енциклопедична. Тя е лишена от модерен рационализъм в опита си да научи "на всичко". Ренесансовият идеализъм чудесно преля в социалистическата идея за "всестранно развитата личност". Само че през Възраждането знанието все още можеше да се побере в един "рибен" буквар; днес, век и половина по-късно, това е толкова невъзможно, че всеки опит за него неизбежно преминава в пародия. "Голямото знание" предизвиква все по-голяма неохота и все по-ясно усещане за безсилие сред тези, които би трябвало да го усвоят. Предмети като алгебра, физика, стереометрия, тригонометрия... предизвикваха най-вече потрес и отвращение в моите усилия на добра ученичка; веднага забравях всичко, което ми беше донесло отлична оценка. На същия принцип са изградени и гимназиалните програми по литература. Те продължават да имат грандомански характер. Всеки учител ще ви каже, че са невъзможни за реализация (и) поради причини от чисто практическо естество. Отгоре на всичко са обременени с тежък понятиен апарат, който невинаги е по силите на самите учители. (В това отношение още по-трагикомично е положението с учебниците по български език, където най-прости правила се предлагат в напълно недостъпни понятия.) С всичко това не искам да кажа, че трябва да променим изцяло характера на българското образование по литература и да преминем към някакви "нови" форми на обучение, напр. тестове; литературният тест е комично построение, недоразумение по дефиниция за един дискурс, който е преди всичко интерпретация. Убедена съм обаче, че програмите трябва да бъдат направени реалистично и да учат на много по-малко, но ясни, достъпни и усвоими неща. "Достъпни" в този случай никак не означава прости или старомодни; не можем да се върнем към доктринерския манталитет и примитивните хуманитарни представи отпреди десетина години, но можем да преподаваме новото по ясен и разбираем начин. (Това, разбира се, означава то да е ясно на самите преподаватели, толкова ясно, че да могат да го преподават достъпно.) И още нещо: трябва да забравим "демократичното" убеждение, че всички деца могат да се (на)учат еднакво. Моят опит показва, че най-много една четвърт от учениците в София са способни да овладеят умението за сътворяване на литературно-интерпретативен текст. Другите просто не разбират какво означава да извлечеш проблеми, да ги подредиш според някаква логика, да постигнеш някакво обобщение, дори само да си направиш план. И така е в София, а средният процент едва ли надхвърля десет. Някой ще каже: преди не беше така, всички владееха жанра на съчинението...
Истината обаче е друга. В това носталгично "преди" имаше ясни клишета, които се запаметяваха, имаше механизми на принуда към тяхното усвояване и преди всичко - липсваше самото социално съзнание за неадекватност в употребата на клишета; клишето не беше срам, а норма според спецификата на социалните навици. И когато днес чуваме упреци, че учениците мислят възпроизводително, трябва да имаме предвид, че децата правят това, което са правели техните родители, техните учители и учителите на техните учители... По-скоро трябва да свикнем с мисълта, че много малка част от хората в едно общество могат/искат да мислят самостоятелно. За тези, които могат, трябва да се грижим отделно, на различни места и с различни програми, като не искаме невъзможното от останалите. Какви са начините на "различен" подход - това е начало на друг разговор. Засега ще ни стигне да не травматизираме излишно останалите деца.

Милена Кирова







Думи
с/у думи