Червеи в гангрената
Из публичния плач за СДС (за неговото минало, за неговото бъдеще, за неговите водачи, за неговите симпатизанти, за неговата чистота, за неговата корумпираност, за онази негова синя идея, без която бъдещето за България е мътно и кървавочервено), в който са ни потопили медиите, тук-таме могат да се срещнат и верни - и поради това сурови - оценки.
Те всички се схождат в констатацията, че стапящите се ресурси на тази партия я заплашват с маргинализация, която носталгията по близкото минало едва ли ще предотврати.
Но по-интересни са воплите и заклинанията СДС да се изправи като оздравител на морално загнилата социална тъкан на българското общество. Бацилът на разложението бе оставен безпрепятствено да се развива през годините на свободата, именно при правителството на СДС той получи най-благоприятна храна за развитието си и днес вече вонята от гниенето не може да се скрие зад никакви евро- или атлантически патьомкиновщини. Затова именно е интересно, когато воплите и заклинанията за Оздравителното СДС излизат от интелектуалния елит на синята идея - от хора честни и талантливи, които (явно искрено) смятат, че СДС може да е партия, да е дясна и да е морален коректив едновременно.
Ето какво казва например д-р Николай Михайлов в статията си "За СДС - директно и с несломима надежда" (бр. 33/28.IX-2.XII на вестник "Седем"): "Идеята на СДС от началото е дисидентска, такава е единствената причина за неговото съществуване и днес. Ако искат "да се отворят към хората", да се отворят първо към ценностите на политическата справедливост и елементарните човешки очевидности. Да преброят почтените си хора и да кажат: това, което става в републиката, е непоносима политическа гротеска, граждани, ние сме с вас срещу подлото статукво. Ние не сме това статукво, а фронт срещу него. Отказът да говорят и действат така ще ги затвори електорално, ще ги зазида дори. Тази идея за отваряне към гражанското общество през съглашателството с една действителност, която поражда само политическа апатия и отказ от електорално участие, е най-нелепата хипотеза за спасение на дясната партия от всичко, което може да бъде помислено. За какво й е на България още един партиен колаборационист, паразит на гърба на населението и струпване на лицемери в ролята на опозиция? За пълнота на абсурда?"
Прави думи!
Мазохистични думи!
Нима не с активното (и решаващо) участие на СДС бе създадена "непоносимата политическа гротеска"? Кой днес ще повярва, че СДС може да се отвори към ценностите на политическата справедливост и към елементарните човешки очевидности?
СДС, както и другите български партии, съществува именно защото се храни с морално разложената социална плът. Като червеи из гангрената, партиите нямат друг смисъл, освен да се хранят, те нямат идея защо са там, те нямат хоризонт. Те се хранят.
Да искаш от тях повече, значи да не разбираш българската действителност.
Или, както в "Раковски" на Вазов: като нямаш кого да надвиваш, да пишеш. За да си почиваш.

Христо Буцев