Боб сред славеите

Сигурно има и такива, които си спомнят какво правеше в своите часове героинята на Мишел Пфайфър в "Опасен ум": демонстрираше на учениците си, че "Mr Tambourine Man" на Боб Дилън е също толкова сложна и голяма работа, колкото стихотворение на Дилън Томас. Не, бъркам! Демонстрираше по-скоро, че Дилън Томас е също толкова готин, колкото Боб Дилън. Да, така беше.
Книгата, която в края на лятото разбуни онези духове, които хем следят устрема на Теорията, хем се кефят на VH1, бе посветена на творчеството на Боб Дилън. "Дилъновите визии за греха" на Кристофър Рикс е монография, която наистина поставя прочутия фолкрокизпълнител редом до класиците - предните книги на същия автор са озаглавени "Милтъновия висок стил", "Кийтс и стеснението", "Т.С.Елиът и предразсъдъкът" и "Бекетовите умиращи думи". Тъй де: Рикс е неотдавнашен професор по англицистика в Кеймбридж, а понастоящем по класически езици и литература (humanities) в Бостън. Същевременно не става дума за случаен опит: за първи път се е пробвал върху Дилън още през 1972.
Същият човек е и мозъкът зад един не съвсем тактичен дебат в края на 1980-те - "Не е ли по-добре Дилън вместо Кийтс?" - целящ, разбира се, да настани лириката на певеца в университетската програма. Така е и сега, когато на повече от 500 страници текстовете на Дилън са анализирани с прилежност. Само че едно такова занимание не може да бъде посрещнато добре от рокаджиите, за които професорята са сухари по рождение, стилът им нечитаемо "академски", типичният нюкритицистки "close reading", на който са подложени Дилъновите текстове - изтезание. Нито пък от самата академия, защото излиза, че песничките на Дилън гъмжат от препратки и алюзии, както Амазонка е тъпкана с анаконди, а Евангелията с двусмислености.
Седемте смъртни гряха, четирите кардинални добродетели и трите небесни милости в книгата играят ролята на маршрут - по тях са озаглавени частите, 14 на брой + две уводни глави. Както самият диланолог пише в началото й, понятието за греха в никакъв случай не е основа на повечето Дилънови песни, дори не на повечето от най-добрите му, то просто може би най-ефективно събира всичко, написано от Боб Дилън. Е, естествено го има и моментът с прочутото християнизиране на неговото творчество с албума "Slow Train Coming" от 1979 г. - не толкова просветление, посвещаване на новопокръстен, колкото нещо като обрата на Пол Верлен със стихосбирката "Мъдрост" от 1881 г.: натъртване на нещо, което си го е имало.
Всяка глава съдържа серия от "внимателни прочити" на песни. "Мързелът" например е разгледан на базата на "All the Tired Horses in the Sun", "Clothes Line Saga", "Lay Down Your Weary Tune" и "Mr Tambourine Man"; "алчността" - на базата на "Lay, Lady, Lay" и "On a Night like This". "Гневът" е само седем страници и половина - анализ на "Only a Pawn in Their Game". Най-дългата глава пък неслучайно е за "куража".
Рикс разсъждава върху значимостта на женските и мъжките рими, върху нарушенията в точността на римите на значещи места, върху синкопите, че дори и ладовете - и връзката им със замисъла. И музиковедските му познания си ги бива за литературовед. (Поне аз не мога да ги оспоря.) Но основното все пак е придърпването на Боб Дилън към клуба на Великите поети.
Така например "Desire" от 1976 е едва ли не повод за разсъждения върху "Love Songs in Age" на Филип Ларкин. И се стига до прекалености. Албумът "Bringing It All Back Home" е прочетен ни повече, ни по-малко през преводачите на Библията на крал Джеймс, Шекспир, Дън, Марлоу, Хърбърт, Милтън, Марвел, Поуп, Уърдсуърт, Кийтс, Тенисън, Браунинг, Суинбърн, Харди, Киплинг, Йейтс, Елиът, Ларкин, Бъриман, Стивънс, Фрост. "Not Dark Yet" е сравнена с "Ода за славея" на Кийтс. "Lay, Lady, Lay" приличала на "To His Mistress Going to Bed" на Джон Дън. И понеже Рикс не иска да рискува с теоретични финтове около темата за интертекста, влиянието и цитата, направо изцепва, че "великите умове чувстват и мислят по сходен начин".
Интересно е да се отбележи, че това лято независимо от "Дилъновите визии за греха" излязоха "Хармонията на свободата: Политиката на Боб-Дилъновото изкуство" на Майк Маркси, както и "Музиката на народа" на Айън Макдоналд, откриваща се с главата "Живият барометър: Разказ за двамата Дилъновци".
Тъй че Рикс не е сам. Но книги като неговата, без да блестят с научна екзактност, ме разчувстват, защото - потънал в родното дълбокомислие - си припомням, че някъде текстовете на популярната музика са богати като ботанически градини, а критиците четат внимателно и тях, не само скрижалите на училищните класици от прашните векове. А който иска повече, да потърси сборника "Do You, Mr Jones?: Bob Dylan with the Poets and Professors", където с певеца се занимават разни люде, с различни теоретични пристрастия - и дори културологични светила като Саймън Армитидж и Пол Мълдуун. Защото, както казва Шон О'Хейгън: "Боб Дилън бързо се превърна в рок еквивалент на Джеймс Джойс, творчеството му в геометрична прогресия вълнува все повече биографи и академични изследователи".

Йордан Ефтимов

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Christopher Ricks, Dylan's Visions of Sin,
Viking, 2003, 517 p.