Не искам да правя
импотентни филми
- Мистър Тарантино, какво стана с Уорън Бийти? В началото не се ли планираше големият холивудски чаровник да играе ролята на главния злодей Бил в новия ви филм "Kill Bill"?
- Уорън прочете сценария и каза: "О'кей, Куентин, знаеш, колко много те харесвам, но мога ли да те питам нещо: Каква е разликата между твоя филм и филм, в който бойните сцени просто се гонят една след друга и всяка бойна сцена се опитва да надмине предходната?" Аз му казах: "Уорън, ти явно не ги разбираш много тези неща, но онова, което казваш, е дяволски добро определение за филм за бойни изкуства - за онова, което се нарича Маrtial Arts Kino*. Ако успея да постигна точно това - бойни сцени една след друга и всяка по-добра от предишната, тогава ура - би било абсолютен успех и би ме направило много щастлив!" С това за Уорън въпросът приключи.
- След световния ви успех с "Криминале", вие сте смятан за човек, който сам си избира с какво да се занимава. Какво ви накара да снимате филм като "Kill Bill" - микс от самурайско кино, итало-уестърн и гангстерско кино, в който актрисата Ума Търман тръгва да мъсти на кървав поход по половината земно кълбо?
- Направих филм за бойни изкуства, защото обичам този вид кино от дете и за разлика от любовта ми към други жанрове, това ми пристрастие никога не угасна. Смятам, че някои режисьори на филми за бойни изкуства спадат към истинските майстори в историята на киното.
- Скоро станахте на 40. Не изпитвате ли чувството, че вече сте твърде възрастен, за да преследвате във филмите си своите пубертетски представи за щастие?
- Смятам, че е глупаво да приема възрастта си за повод изведнъж да започна да правя скучни филми. Защото точно това е капанът. Има един куп режисьори, на които се възхищавам заради ранните им произведения, и които, за съжаление, са попаднали в тази клопка. Затова от произведенията на големите майстори на киното се опитвам да запомня само онези, които са правили през първите 20 години от творчеството си.
- Очевидно искате да останете завинаги верен на Б-групата в киното. Не ви ли блазни мисълта да се издигнете до отбора на режисьорите от А-група и наистина да ви приемат насериозно?
- Първо, вече имам един "Оскар". И второ, отдавна съм режисьор от А-групата. "Kill Bill" е филм от А-група, който само изглежда като филм от Б-група. Наблюдавам отвън филмовия бизнес и не искам да свърша като онези, които правят страхотни филми, докато са млади, а после, като остареят, се извиняват за тях. Не искам да стана като някой от тези проклети типове, загубили сексуалния си нагон. И които продължават да снимат, само за да могат да плащат сметките за плувния си басейн. Казват си: "Чудесно, справих се, сега няма какво повече да слушам пениса си." Защото какво се случва, когато режисьорите се опитват да игнорират пениса си? Точно така: правят импотентни филми. Не желая това да ми се случи. Дори да дойде времето, когато няма да мога вече да го вдигам в личния си живот, на екрана ще успявам.
- Смятате ли, че е по-голямо изкуство да се поставят смърт и убийства от, да речем, любовна сцена между мъж и жена?
- Естествено, че с добре написан, забавен диалог може да се постигне извънредно силна реакция у публиката. Но онова, което аз наричам "movie thrill", онова наистина голямо, завладяващо филмово преживяване, се постига само в екшъна. Вземете например стрелбата в ресторанта в "В годината на дракона" на Майкъл Чимино, преследванията в "Шофьорът" на Уолтър Хил, сцената с трионите в "Лице с белег" с Ал Пачино - усещаш сърцето си в гърлото и всичко, което ти вгорчава ежедневието, изчезва. Времето спира.
- Трионите в "Лице с белег" са по-скоро безкръвна работа. Виждат се само няколко белезници, вана и автоматичен трион. Как може да го сравнявате с фонтаните от кръв, които се леят в "Kill Bill"?
- Казвам само, че сцената в "Лице с белег" е много интензивна. Когато бях млад, гледах филма някъде към десет пъти през първите две седмици от излизането му. Всеки път се чуваше как целият салон си отдъхва, когато епизодът свършеше.
- Опитахме се да преброим мъртвите в "Kill Bill", но се отказахме. Вие можете ли да ни кажете колко са?
- Отначало си водехме сметка, но после също се отказахме. Не мога да ви кажа, колко хора умират в "Kill Bill".
- Предполагаме, че са повече от сто. Броят на мъртвите и на отрязаните със саби части на тялото не са ли като точки в състезание, които режисьорът на филм за бойни изкуства трябва да събере, ако не иска да не му се присмеят?
- Китайските филми за бойни изкуства съвсем не са толкова кървави, японските са. Там можеш да видиш хора с брадва в корема, които продължават да се бият. Когато в новите японски филми за якудза или за самураите на някого му отрязват ръката, сцената изглежда като че ли пръскат с кръв от градински маркуч. За японците кръвта очевидно е нещо много хубаво и затова във филмите си правят от нея червени фойерверки - като водния балет пред хотел "Беладжо" в Лас Вегас. Затова пък в американските филми кръвта обикновено е нещо съвсем друго. Ние показваме кръв главно във филми на ужасите и там задачата й е да предизвиква отвращение.
- Заради "Kill Bill" критиците пак ще ви обвиняват, че боготворите естетиката на примитивното. А нейната цел е да разпространява страх и ужас, пресътворени в популярни фантазии. Да скрие шайбата на публиката и едновременно да я изкуши към селенията на ескейпизма. Как ще се защитите?
- Като кажа: Добре, това вероятно не е вашият тип кино и вие сте напълно в правото си да не харесвате филма. Но който гледа "Kill Bill", на него му е гарантирано едно кинопреживяване, което си струва парите. Може да намразите филма - да ви предупредя! Но няма да останете безразлични и да дремете в салона, докато пред очите ви се нижат шарени картинки.
- Не използвате ли смесването на жанрове като самурайско кино и уестърн, което толкова очарова кинаджиите, също и за да иронизирате насилието? Да се застраховате интелектуално и всъщност да ограничите въздействието върху публиката, което преди малко така превъзнасяхте?
- Филмите ми въздействат на две нива. На едното са онези експерти, които гледат на цялата работа като на вид интелектуална игра. Но и на другото ниво има какво да намерите при мен. Дори мисля, че колкото по-малко познавате езика на различните жанрове, колкото по-малко филмова история знаете, толкова по-забавно ще ви бъде. Защото цялата глупост ще е нова за вас. Бум. Бум. Бум. Нямате референции, зад които да се криете. И ще трябва сами да се оправяте.
- Но можете ли просто така да игнорирате всичко, което се случва в света извън киното, откакто в началото на 90-те развихте постмодерната си естетика, където кръвта е само още един цвят в палитрата на режисьора? Имам предвид стрелбите в състояние на амок в училищата, ужасите на международния тероризъм, атентата от 11 септември.
- Интересен въпрос. Учудващо е, че в САЩ никой не ми го е задавал. В Германия го чувам постоянно. Едно мога да кажа. Не вярвам, че някакви хлапета, след като са гледали "Kill Bill", ще идат на училище и ще се накълцат с мечове.
- Защо сте толкова сигурен? Говори се, че невръстните атентатори, които през 1999 застреляха в колежа "Колумбайн" в Литълтън 12 ученика, един учител и накрая самите себе си, са оставили видеозапис, на който са изразили желанието си вие да филмирате историята им. Това не е ли съмнителен комплимент за творчеството ви?
- Изпитвам съчувствие към тези деца. Много ме потиска, че трябва да говоря сега за тях. Но добре. Тези момчета ми напомнят типовете от "Кери" - онзи филм на Брайън де Палма, в който хлапаците в училище постъпиха много гадно с едно момиче. И накрая то започна да си отмъщава по свиреп начин. В контекста на филма човек е на страната на момичето. Иска ти се то да избива съучениците си, да подпали училището.
- А не смятате ли, че е страшно и че си струва да се замислим, когато действителността започне да настига киното?
- Действителността винаги е била такава. Само че хората забравят колко трудно и разрушително може да бъде училището, колко брутални са понякога децата помежду си.
- Оспорвате ли, че киното променя възприятията на хората, че на тях им става все по-трудно да различават фикция от действителност? Нима много свидетели на рухването на небостъргачите в Ню Йорк на 11 септември не промълвиха: "Като на кино"?
- А какво да кажат хората, като видят горящия Световен търговски център? Може би: "Като на картина"? Киното е господстващата медиа на нашето време, така, както е бил театърът през XIX век. Когато тогава са се случвали драматични неща, хората са казвали: "О, като в гръцка трагедия" или "Като на опера".
- И въпреки това, не ви ли влече да прекратите комиксовата си естетика на бруталното и пак да представяте насилието във филмите си така, че то да трогва?
- Вече съм го правил - в първия си филм "Глутница кучета". Там има сцена, в която на един му отрязват ухото, но вие не виждате нищо. Обаче го чувствате. Толкова е реално, колкото реално може да бъде изобщо.
- Заради сценариите ви критиците ви обявиха за "новия Шекспир на Холивуд". Сценарият на "Kill Bill" обаче не може да е много дебел.
- Напротив, 220 страници. Понякога ми трябваха 22 страници, за да опиша една бойна сцена.
- Въпреки това, на диалога е отделено толкова малко място, че по време на снимките главната ви изпълнителка Ума Търман се оплака, че има чувството, че играе в ням филм.
- Да, но човек не откъсва очи от нея! Виждам я в традицията на филмите с мистериозен, силен отмъстител в центъра на действието. Като във филмите на Клинт Истууд. Когато й пуснах спагети-уестърна "За един пробит долар", Ума разбра за какво става дума: колкото по-малко говориш, толкова е по-силно въздействието.
- "Kill Bill" е първият ви филм от шест години насам. Защо си дадохте толкова време? Говорят, че сте имали трудности с писането.
- Обратното. Проблемът беше, че пишех прекалено много, а не прекалено малко. Работех по три сценария едновременно.
- Да не би причината да е в джойнтовете? Говори се, че редовно ги пушите?
- (смее се) О, да! Признавам. Наистина съм опитвал канабис през живота си. Е, и? Хората, които разправят, че непрекъснато съм друсан, във вестниците ги обозначават като "анонимни приятели". Струва ми се, че това е противоречие само по себе си.
- Добре, стигаме до опит за обяснение номер три. За "Kill Bill" ви е било необходимо толкова много време, защото сте били зает да се радвате на живота си на знаменитост. Например на публичния пикник, който организирахте с тогавашната си приятелка Мира Сорвино в градината на музея на Роден в Париж.
- Прекарахме една романтична седмица в Париж. Тя не беше ходила в градината на Musee Rodin, а тази градина е едно от абсолютно любимите ми места. Така че направихме си пикник там, понатискахме се малко, всички ни зяпаха, фотографираха ни...
- Разправят, че още като дете сте казал, че искате да бъдете звезда. Сега не ви ли пречи, че не можете да си ходите по света анонимно и без да ви разпознават?
- Разбира се, че е неприятно, днес вече не мога необезпокоявaно да се натискам с непознати френски момичета в градината на Роден и да ходя там на пикник, както редовно правех, преди да започне кариерата ми. Струва ли си славата подобни неудобства? Определено. Не винаги се наслаждавам на известността си. Но нямам желание да прекарам целия си живот като Уди Алън в снимачния павилион или на сцената. И когато следващия път се натискам с момиче в градината на Роден, нека снимат колкото си искат и ако щат да го покажат по цял свят по екраните на "Имакс". Изобщо не ме интересува!
- Колко време прекарвате вкъщи в гледане на филми от легендарната си колекция от второкласни ленти?
- Това действително може да е основната причина, че не съм заснел много филми. Трябва ми време, за да гледам кино. Когато киното е религията ти, трябва да си близо до бога. А за това ти помага гледането на колкото е възможно повече филми. Има сцени от третокласни филипински екшъни, които никога не бих използвал в собствените ми филми, защото дори мен ще ме разкъсат, ако го направя. Но които невероятно ме възбуждат.
- "Kill Bill" стана толкова голям, че "Мирамакс" го пуска на две части. Това за вас не е ли късмет, защото няма да ви е грижа за продължението, за което Холивуд винаги се лакоми? А и с темпото, с което работите напоследък, ще можете да си оставите 12 години до следващия филм.
- О, Господи. Немският песимизъм. За вас чашата винаги е наполовина празна. Погледнете на нещата така: за шест години съм снимал два филма. Ако правилно смятам, това означава, че следващият трябва да се появи най-късно след три години. Вероятно нещо за Втората световна война.
- Колко пари трябва да донесе "Kill Bill", за да сте щастлив?
- И да не е касов филмът, няма да ме изхвърлят веднага. В края на краищата само за 55 милиона долара направих не един, а два филма. Това е не само евтино, това е ужасно евтино. Вижте при конкуренцията. "Ангелите на Чарли" струваше 120 милиона, проклетите "X-Men" - 110 милиона, а "Матрицата" - Исусе Христе, това пък колко струваше! Моят, с 55-те милиона, е направо подарък.

сп. Der Spiegel, бр. 42/13.10.2003

Разговора водиха Волфганг Хьобел и Томас Хюетлин
От немски Ирина Илиева


Разговор с
Куентин Тарантино