Приказки за мастилени риби
Ням на родния си език
От яйцето се излюпва самолет
Погледите на отделните части
се събират в секундата на старта
Безименните неща започват безименно действие
Кога?
На края на пистата той рязко изправя глава
тялото на машината се забива в небето
Усмивката се разпада
повече не може да се чуе песен
Разпръснатите полети
още не са свързани с мост
Тя превежда "бряг" с "бог"
Тя превежда "сърце" с "град"
Тя превежда "защо" с "жена"
Сълзите на ридаещата преводачка
охлаждат тялото на машината
Разпадамлюлеясепотъвамсгромолясвамсепадампремятамсезагивамзагивам

Из стихотворението "Падане и възкръсване"


Не само заглавието и темите (пътувания, езици), но и композиционният принцип, както и цяла поредица от лайтмотиви, които преминават от произведение в произведение (яйце, превод, машина) правят от това стихотворение огледало на поетичния метод в "ранното творчество" на Йоко Тавада.
Още в книгата си "Банята" (1989 г.) Тавада надгражда този калейдоскоп от възприятия до сюрреалистичен "малък роман". В центъра на около 60-страничния текст е главната героиня. Тя е японка, живееща в Германия. Но това са единствените разпознаваеми автобиографични елементи, залегнали в текста.
Лишена от език и с това осъдена на немота, главната героиня описва срещата си с една жена, която в течение на разказа се оказва вече загинала самоубийца. (Неясно остава дали въпросът "Убийство или самоубийство" и видът смърт на безименната жена, загинала при пожар в жилището, са препратки към Ингеборг Бахман, чийто роман "Малина" Тавада определя като най-важното произведение в немскоезичната литература.) На тази мистериозна фигура от света на мъртвите е противопоставен образът на фотографа Ксандер от света на живите. Той се опитва да даде нов език на протагонистката и да я фотографира. Но всичките му усилия са напусто и едва в заключителните редове героинята дава парадоксално и депримиращо обяснение за обречеността на опитите му: "Понеже нямам език, не мога да превеждам, не мога да направя лесноразбираемо онова, което ми казва жената. Понеже съм забравила буквите, вече не съм машинописка. Всички букви изглеждат еднакво, като ръждясали изкривени пирони. Затова не мога дори да преписвам стихотворенията на другите. А фотомодел изобщо не съм, защото на снимки въобще не се виждам. Аз съм прозрачен ковчег."
Разказът от едноименния том "Къде започва Европа" (1991 г.) е първият литературен текст на Йоко Тавада, писан на немски. Разказът е още от 1988 г. и в него очевидно е залегнало първото пътуване на авторката до Европа с транссибирската железница.
Текстът се разпростира върху пътуването на разказвачката до Москва. И тук светът на фантазиите, на приказките, на впечатленията от прочетеното и на автобиографично оцветената "действителност" се преплитат в множество от отделни текстови откъси. Само че тази игра на често сменящи се позиции на говорене и писане, е допълнително усложнена от по-нататъшни замъглявания на разказваческата перспектива. Затова 20-те щедро запълнени с букви страници се разделят на поне пет нива на действие с допълнителни разклонения, които с много динамичния си монтаж придават на цялостния текст по-скоро противоречив и "разпадащ" се облик.
През същата година - 1991, Йоко Тавада излиза на литературната сцена и в Япония - с разказа "Kakato-o-nakushite" ("Без следа").*
"Без следа" говори за петте дни от живота на безименната разказвачка, която пристига в един пристанищен град, за да сключи брак с непознат й дотогава мъж. Протагонистката прекарва четири дни сама в безименния град и пред безпристрастния й поглед се ниже чуждият и отчасти абсурден живот в него. Едва на петия и последен ден тя прониква в стаята на своя все още непознат съпруг, който се оказва мъртва "мастилена риба".
Този обрат напомня жанр в японските народни приказки (Irui-kon-in-tan), в който главният герой, без да знае, се жени за животно или за някакво неземно същество и истината излиза наяве, едва когато се нарушава определено табу - в случая отварянето на вратата. [...]
Окончателният си пробив в Япония Йоко Тавада осъществява чрез романа "Inumukoiri" (Годеникът-куче, 1993 г.), за който получава наградата "Akutagawa", една от най-големите японски литературни награди. Авторката, която в японските си текстове използва експериментални стратегии на писане в значително по-голяма степен, отколкото в текстовете си на немски, в този роман работи с екстремно дълги изречения. Живостта на повествованието тук се дължи най-вече на необикновения словоред и на интензивната образност на езика.
В "Годеникът-куче" се описва типично ново селище в околностите на Токио, където многобройни малки семейства живеят наблъскани на минимално пространство в еднакви монотонни къщи. Мицуко Китамура, неомъжената, почти 40-годишна главна героиня в романа, наема къща в съседната по-стара част на града и отваря занималня за ученици. Децата от новото селище много обичат занималнята й, защото там не ги карат да зубрят и да гонят резултати (както е обикновено в такива училища), а им разказват интересни истории от стари приказки. Те опознават ценностната скала на Мицуко, която не е повлияна от състезателното и конкурентното мислене. От Мицуко чуват историята за годеника-куче. В нея се разказва за брака на една принцеса с нейното куче. Авторката отново черпи от японските приказки, а нещо също толкова фантастично се случва на атрактивната й, самотна героиня. Един ден при Мицуко идва млад мъж, на име Таро (типично име за куче в Япония), без много церемонии облизва задника й и спи с нея. Без духовно да задълбочават връзката си, двамата живеят известно време заедно, докато Мицуко разбира, че Таро е безследно изчезналият чиновник Таро Иинума, отказал се от състезанието в конкурентното общество. Накрая Таро неочаквано изчезва с Тошио Мицубара, с когото вероятно го свързва хомосексуално приятелство. Реакцията на Мицуко е съвсем неконвенционална. Тя затваря занималнята и тръгва безцелно на път с останалата без майка дъщеря на Тошио.

Из Критическа енциклопедия на немскоезичната съвременна литература

Албрехт Кльопфер и Михо Мацунага

* "Без следа" е първият разказ от сборника "Мастилена риба на път", 1994 г. "Мастилена риба" е буквален превод на немското Tintenfisch, което всъщност означава сепия. На японски обаче думите "сепия" и "отчуждение" са омоними, което на немски е непреводимо. Затова пък в немския текст се отваря възможност за интерпретация на метафората с мастилото. - бел. прев.