Фотографска памет на нацията
На 6 и 7 декември в София се проведе международна конференция около научните трудове на френския историк Пиер Нора "Места на памет и конструиране на настоящето", почетена с присъствието на самия "виновник" за това тържество. На пръв поглед въпросът за паметта е много лична тема и това привлече доста любители и лаици (в смисъл на научно неизкушени хора) да посетят академичния форум. Самите учени (философи, историци и литературоведи) от Германия, Франция и България постулираха постмодерния разрив между понятията История и Памет, като отграничиха, от една страна, легитимното право на експерти и политици в научното конструиране на историята, и от друга - "естественото" право на личности и социуми сами да изграждат (като ставане и разказ) собствената си памет за винаги-вече-отминаващия-отминалия си живот. Професионалистите се колебаеха между философско-теоретичните и приложно-политическите аспекти на проблема за отношенията между паметта и настоящето, но като че ли останаха единни поне в едно - че историята като познание трябва да се мисли в генеалогическия модус като "история на историите" или, казано с думите на Мари-Клер Лавабър от Париж, като "генеалогия на различните репрезентации на миналото". Тези прояви на чувството за история и на способността за памет може да са "научни" или "лаически", "колективни" или "индивидуални", "общи" или "частни", "етнически" или "национални", "мъжки" или "женски" и т. н., но при всички случаи те трябва да бъдат обединени в стремежа си към взаимна обгледимост и етическа пропускливост помежду си. В това като че ли се състоя дискурсният консенсус в поредното издание на прочутите "Софийски диалози" между световни хуманитаристи.
В дискурсна (и буквално техническа!) сянка обаче остана съпътстващата тази научна конференция (и уникална за подобни форуми!) фотоизложба "Български места на памет", която по концептуален замисъл и текстово решение на Ивайло Знеполски и по фотографска реализация на Иво Хаджимишев трябваше най-малко да онагледи конферентната тема. Това обаче не се сбъдна, защото никой (нито скромничещи организатори, нито ангажирани участници в конференцията) не вербализира нейното присъствие и не коментира странното явяване на собствените им (хипо)тези във фотографски образи.
"Какъв характер притежават българските места за памет?" - питаше се в ремарка самата фотоизложба. И ако в повечето случаи фотографиите от книгите на Пиер Нора (които можем да очакваме в български превод през март 2004 г.) се явяват само илюстрации, поясняващи текста, без стремеж да бъдат дори негов еквивалент, то тук, в заседателното пространство на зала "Мусала", изложените фотографии, може да се каже, бяха скрит обект на обговаряне, конспиративна реалност във "въображаемата география" на паметта (Александър Кьосев) и нещо повече - потайна авторепрезентация на българското усилие за освобождаване от травматичния спомен на комунизма. Чрез предложените фотографски платна от най-новата история на България конференцията предлагаше възможност на българската публика да сублимира екзистенциалния си опит от своето близко и по-далечно "неудобно" минало.
Фотографската изложба постави любимите на Пиер Нора loci memoria в кадъра на най-новата българска история, която в този случай се ограничаваше между легендарното "незнайно кога" и фиктивното "днес" като практически образ от "вчера". Съвременните фотографии на Борислав Николов, Емил Иванов, Асен Тонев и Иво Хаджимишев стояха редом до стари фотографии из хранилището на къща-музей "Иван Вазов" или от частните архиви на сем. Карастоянови. Всички образи представяха с ретуш или в цвят историческата (не)реалност на фотографската памет за българска нация - от времето преди желанието за нея до жестокия отказ от национална идентификация изобщо. От първите снимки - на "История славянобългарска" (1761 г.) и музеизираната килия на хилендарския монах - до 16-ия статив на изложбата - с кадър от щурмуването на българския парламент през януари 1997 г. - фотографската експозиция опитваше да изгради хронологически "верен" наратив на Голямата история по (въз)раждането на българската национална държава. Сетне обаче нещата се обръщаха и поточният фоторазказ неочаквано препращаше встрани и назад, като караше своите зрители ту да посрещат Съветската армия през 1944 г., ту ги принуждаваше да се преселват в VI-V в. пр.н.е. сред скалните основи на свещения град-крепост Перперикон. Момент от погребението на цар Борис III през 1943 г. се оказваше в тематично съседство с миг от погребението на първия генерален секретар на БКП Георги Димитров през 1949 г. А документална фотография на Иван Вазов, която го представяше с цигара в ръка (значи той, литературният патриарх, пушел!), неочаквано отпращаше към снимка под наслов "Пиянството на един народ", визираща не друго, а Синия митинг от 8 юни 1990 г. Между тези фотоизображения оставаха много други - например на стадо овце под идилична букова сянка или на мигриращи българи през "голямата екскурзия" от 1989 г.; на Стария Пловдив, където, разбира се, "паметта е носталгия", или на затворническия лагер на о. Белене, видян като "травмиращо място на памет"; на древния Царевец като "един от генераторите на мита за Голяма България" или на взривения Мавзолей като символично "разчистване на едно място на памет" за целите на новата политическа екология...
Очевидно намеренията и ефектите на самата изложба показват двойно измерение. Материалните изображения и метафоричните им значения се разкъсваха между Големия разказ и фрагментарната памет, като фотоекспозицията, от една страна, сполучливо възпроизвеждаше протичането на българската история от ново време, но, от друга страна, иронично го отричаше с похватите на гротесковата композиция и репликиращия текст под снимките. В началото например фотоизложбата откровено казваше, че идва като "реакция на замъгляването на националната памет в постмодерната епоха" (следователно тя зове към "национална памет"!), а накрая с не по-малко категоричност заявяваше, че всичко това все пак не е "история на България в 27 картинки" (като това "не" може да се отнася еднакво към всяка част - история, България, 27, картинки!).
Какво тогава представлява подобен фотонаратив и как можем да гледаме (на) опита за фотографска памет на нацията? Ако третираме фотографията като нещо, което може да ни върне миналото, тоест "света, който сме загубили" (по израза на Пиер Нора), то тя - като някакъв вид "изкуство"! - ще бъде начин за присъединяване към "социалната съкровеност" (Лорие Туржан, Квебек) на трансисторическия ни живот. Ако обаче използваме фотографията като вид свидетелство, тоест като пряк инструмент на паметта за извличане на спомени от нея, то фотографската реконструкция на националната памет може да ни послужи за изграждането на една, според Пиер Нора, "нация без национализъм", оздравяваща триумфите и облекчаваща травмите от общата ни история.
Най-странното обаче дойде накрая, когато на излизане от конференцията за т. нар. места на памет посетителите бяха привлечени от рекламното лого на отсрещния билборд да тръгнат "На лов за спомени!". С водка FLIRT към деконструкция на паметта...

Юлия Йорданова

Бел.ред. Подробен "теоретичен репортаж" от конференцията около Нора очаквайте в следващ брой на вестника.