Похвала на Кристин
На литературната ни сцена Кристин е напълно самостоятелен актьор.
Тя не участва в масови (женски) сцени, няма амбицията стихотворенията й да са национално или социално ефикасни, нито да се вписва във Велика Традиция. Когато я четем, пренебрегваме множеството основания да влагаме локални смисли в творбите й. Пренебрегваме и разгорещените си представи за интимност.
Кристин е явление от друг разред и първото ми приближение към нея е да заявя, че тя създава поетика на справедливостта, в която неприятната истина и заслугата тържествуват, а урбанизмът и мистицизмът на преживяванията са взаимозависими. Защото гадната реалност не промива разума на Кристин, а в дълбината на стихотворенията й почива "виновното" знание, че ирационалното по природата си е ликуващо рационално. Това знание укрепва чувствителността на Кристин, то поражда диалозите в нейната книга.
Второто ми приближение е свързано със зрелищното въображение на Кристин, което загатва неловки картини на истинска жестокост. Но мистериозните ситуации, в които дифузират демоните на всекидневието, се разпадат от самоироничните заклинания, произнасяни на финала. Защото здравословната дистанция на хумора не предполага жертви.
Спонтанността, моралната спонтанност е третото ми приближение. "Колко тежко е/ да се луташ без указателни знаци/ и с несломимо чувство за отговорност.// Колко тежко е/ после да видиш,/ че имало знаци", непринудено заявява едно стихотворение от тази книга. Прочитайки "Хората с фенерите", съм уверен, че именно поезията поставя въпросните знаци. И не ги разпознава.

Марин Бодаков