През граници
Никога не бях ходил в Албания. Както повечето от хората, които познавам. Лошо, недопустимо лошо познавам и Македония. Например, не бях ходил в Битоля. И все пак "Албания, Албания..." бе простичкият напев, който се заби в главата ми и дори в Родопите не ме напускаше. И може би дълго още няма да ме напусне. Защото не знам друга страна, която да е толкова близо до България, и в същото време така далечна - така я мислих - в своята самоизолация и затвореност. При това Исмаил Кадаре направи каквото си му е редно да направи един национален писател - да ме влюби в родината си. Така за мен Албания стана името на неконсумираната любов. Знаех за извратения режим на Енвер Ходжа, бях чел за струпеите на бункерите й, бях чувал хипотезите за основния поминък на населението, бях слушал за мерцедесите, но всичко беше по-слабо от Исмаил-Кадаревия каменен мост, свързващ стръмните кални пътища, от упоритата гордост и бавната мъдрост на хората му, от дълготрайността на страстта им, от самоценността на чистотата на името човешко...
Защо ли го и пиша всичко това, след като нямах никакви колебания. Тръгвам! Шест дена без летописи и история, шест дена само география, само екзалтация на сетивата, умората няма значение, пътят е всичко... (На планинския пейзаж му отиват източните сентенции...) Нямах нужда от никакво окуражаване. Тръгвам. И тръгнах за Пловдив, откъдето потегляше микробусчето с групата, включваща общо 8 души. Там, в Пловдив, сред студения лукс на фоайетата на Новотел "Пловдив", срещнах Рангел Вълчанов на прожекцията на новия му филм "Изстрели в храма на удоволствието" (пантеистичен химн, човеколюбив и честен като завещание, разказващ за методите на лечение на д-р Емилова) и той, като научи закъде съм тръгнал, ме засипа: там, там си струва да се ходи, никакъв Париж, никакъв Лондон, там, в Албания, само там нещо се е съхранило, ако знаеш какви песни пеят, слушал съм ги, да си купиш записи... Очите му излъчваха много съ-радване и малко завист, а на моята суета колко й трябва - самият Рангел да ми завиди... (Нещо странно се случва в скобите на живота ми. Още не съм бил там, където "се ходи": Истанбул, Атина, Берлин, Рим, Париж, Лондон... В паспорта ми има екзотични визи от Беларус, Румъния - три пъти, Монголия. Сега и Албания. Не съм бил в Петербург, но съм бил в Одеса, във Воронеж - същият, дето Манделщам...)
И още нещо. Кога друг път ще мога да премина по-голямата част от коридор номер 8, свързващ Черноморието с Адриатика (или Бургас с Дуръс). А Елбасан е в географския център на Албания и точно през него преминава старият керванен път от Дуръс към Тракия и Цариград или към Солун. От този грубо казано 1000-километров "коридор" щях да съм видял повече от 9/10. За какъв Париж ми говорите?

Компанията, с която ще пътувам, е прекрасна. Талантливи хора - и като артисти, и като човеци. И Стефан, и Петьо, и Симо, и Ирен (без която не само че нищо нямаше да е същото, но и просто нямаше да го има), и Митко, и Сашо, и Господинов. Те гарантират неистеричавостта на пътуването, решаване на проблемите с хумор и зрелост. Очакванията ми се потвърдиха още на първата граница - на влизане в Македония. Полунощ. Не мога да ги позная. Друг път шумни веселяци, сега те са тихи, внимателни, решени всичко да мине безконфликтно. Следва диалог, който съм запомнил така:
- Глумци?
- Глумци.
- Сите?
- Сите.
- К'во ще играте?
- Една представа на вашия Любиша Георгиевски. (Симо като ласкател е оксиморон, но разчитахме на тази реплика, смятахме, че е ключ за всяка македонска граница. Никаква реакция. Служителката си продължава своето.)
- Е, кой най-смешно играва?
- Сите. (Грях е, Господи, от осемте души в колата само трима играят.)
- Най-тужно?
Що-годе сигурните македонски думи в Симовия речник са изчерпани. Следва пауза и вместо отговор неизвестно защо всички спонтанно ме посочват. Печеля внезапно съчувствие в очите на хубавата митничарка. Не съм капо. Добро начало. Все пак сме още само на границата.
След това спим. Който сънува, сънува още български сънища... В Охрид трябва да сме свежи. Пристигаме към 4 сутринта, едва изтрайваме до 7 и тръгваме. Пусто е, студено е, улиците са разкопани, не е сезон. Понеже през май съм бил тук, импровизирам синтетичен панорамен маршрут и за няколко часа успяваме да се уморим от емоции и от вървене. Така Охрид не бива да се разглежда: нито ние сме американци, нито той е Лувърът. Но сме тръгнали за друго, а сего само пътьом хвърляме по един поглед, та друг път, вече по-спокойно... Повечето от групата са за пръв път тук и не мога да си представя, че има човек, който да не почувства нещо липсвало му до този момент, когато застане на скалата над езерото, до църквата "Св. Йоан Богослов Канео". Не е патетично, а истинско, но все пак да посвалим градуса с една истинска случка от май т.г. Точно под църквата, до малък параклис има още по-малък пристан. Пиян лодкар ни махва с ръка: да ви откарам до пристанището. Много е пиян, а ние сме много внимателни с охридските лодкари. Говоря му деликатно на Вие, което при различията в езиците не зная долавя ли се: "Е, как ще ни возите, като сте пиян?" Може би му стана тъжно, не знам, но отговори, някак саморазбиращо се: "Безплатно..."

Пътят ни към албанската граница минава край Струга - как да не се отбиеш. Пак на бегом покрай алеята на поетите на пристана, по реката, до къщата на Братя Миладинови, по чаршията, и пак край езерото и изтичащата от него река. Като деца събираме камъчета от брега, повечето от които ще изхвърлим в мига, в който изсъхнат или сме на повече от три метра от тихата граница на водното му огледало. Не видяхме никакви особени стружки девойки, отдадохме всичко на силата на легендите и литературата, и додето преодолеем наиграното си разочарование - ето ни на Кафасан.

Просто отсреща, на 300 метра е вече Албания! Такива голи хълмове - и у нас има колкото щеш, но се взирам в тях с тъмното любопитство и възбудено разбиране на песа-помияр от филма на Рангел. Веднага след сградата на албанската граница хълмовете са осеяни с бункери. Хем е ясно защо са сложени, хем е толкова абсурдно и безсмислено, че просто не допускаш чак пък такава грешка в прогнозите. (Прочее, линията "Мажино" не беше ли също наивен, благодушно-утопичен проект на сигурността.)
Пътят веднага след границата е много добър и така е, докато слезем от билото до долината. След това става лош. Навсякъде мерцедеси. Сякаш са местно производство и хората избират родното. В самия Елбасан това беше още по-впечатляващо. По изключение ще видиш BMW или Ауди. Един от колегите разказва, че видял в града и опел, но бил далеко и не е сигурен... Та по пътя срещахме хора или ходещи пеш, или яхнали мулета, или в мерцедеси. Пътят се вие по река Шкумбин, и вече приближавайки Елбасан, долината й става широка, спокойна, примамлива. Градът има източна структура, нисък е, зад съхранената крепостна стена в центъра се крие лабиринтоподобен едно-, двуетажен вътрешен град с тесни и криви улички, високи плътни зидове, малки къщички и дворчета, но над всеки зид стърчи някаква зеленина, някакви дървета - портокалови, мандаринови, лимонови, райска ябълка, маслинови... (Все дървета, които виждам за пръв път.) Интелигентният ни посланик Боби Бобев и очарователната му съпруга, които гледаха спектакъла ни, казаха, че именно по Шкумбин до Елбасан достига средиземноморски въздух, което прави зимата тук много мека. Лесно намираме театъра, който е малък, но точно такъв по размери, за какъвто мечтаят всичките ни директори: салон за 200-300 души, малко фоайе, няколко гримьорни и други помещения и това е. А нашите театри са грандиозни дворци, които са неотопляеми и ненапълняеми.
Организатори ни посрещат много любезно, без никакви проблеми. Веднага се появи и приятен мъж на средна възраст, който започна да говори на български. Смаяни, питаме:
- От посолството ли сте?
- Не.
- А какъв сте? Българин ли сте?
- Да.
- Какво правите тук? От кой край сте?
- От тук. От Албания. От Голо бърдо, Албания.
Казва се Исмет Тола и преподава български в специалността "Балканистика" в Университета в Елбасан. Разбира, че работя в "Култура" и казва, че редовно чете вестника, който взема от посолството. Води и курсове по български. Учениците му често следват в България. Запознаваме се със симпатичен млад албанец, който е учил в Пловдив. Казва: "Много ми харесва Пловдив. Много хубав град и много хубави жени." Все още не знае, че съм от София, и добавя: "София не ми харесва толкова..." Малко по-късно: "София също е хубава, но от Пловдив имам повече спомени." Неговата мекота и спокойност доразклаща нашите предразсъдъци - ключова дума за Любиша Георгиевски - за албанците.

Във фестивала участваха спектакли от 11 държави. Успях да гледам "Диво месо" от Горан Стефановски на Драмски театър, Скопие (режисьор Александър Поповски) и "Святополк" по мотиви от историческите произведения на Владимир Романов (Драматически театър "На Перовской", Москва, режисьор Кирил Панченко).
Македонският спектакъл беше построен и изигран професионално съвестно, чисто и точно. Редуват се драматични сцени (метафорично-движенчески, бавни и дълбинни, но не интересни) и сатирични. Персонажът Стево крие неназованата "тайна" - очевидно македонска тема, след като е основна и във "Филоктет".
Руският спектакъл беше досадно многозначителен, тежък, бавен до тромавост, елементарно ритуален, и не по-малко елементарно еротизиран, банално метафоричен, и всичко дотук пак бих приел, но: никакъв хумор, ни капка хумор. "Заумное, не умно" бил казал Бунин. Мистериалният театър все пак трябва да е и театър.
"Филоктет" сякаш е създаден за подобни фестивали, защото в него се съдържат тезите на постоянния ни балкански диспут. Именно теми като "тайната на потеклото ни...", "свободния избор между причината и следствието, което не знае на какво се дължи...", неприпознаващата ни татковина, целта и средствата за постигането й, героизмът и бабаитството и т.н. и свързаните с тях предразсъдъци, проливат кръв сред планините ни, оцветяват в червено реките ни... Така беше възприета и тъжната клоунада на нашия спектакъл. И в Елбасан, и в родния град на автора - Битоля, и в Прилеп. Защото единственият имащ тук бъдеще език е онзи, който мисли и желае бъдещето повече от миналото, който цени живота и щастието на отделния човек повече от неопределимите общностни идеали, който има куража да бъде искрен във вярата си, че отделният човек е свят, а не винт или бойна единица...

В Битоля театърът е огромен. Играем на сцената, където е и публиката. Пълно е. Много ни ръкопляскат. Очевидно Любиша Георгиевски значи много за тях и те се гордеят с него. В клубчето на театъра говорим с колоритния актьор Петър Мирчевски. Говори шумно, атрактивно, псува пресата: "Току-що съм изиграл Сирано, тя ме годи за интервю, а ме пита, кой номер обувки нося? Бе що не си..." (Следва непреводима игра на думи.) Говорим за предстоящата при тях театрална реформа. Скептичен е: "Трябват муде да си министър..." Сега 11-те им държавни театри (при над 2 000 000 население) получават пълна издръжка: работни заплати, постановъчни, режийни и т. н. Заплатите са почти два пъти по-големи от нашите. Седят в центъра на Битоля пловдивските актьори и гледат колегите си, сякаш са в Кувейт. Това в бедната, воюваща Македония... Любиша Георгиевски има в "Речник на предразсъдъците" една горчива парафраза: "Онзи, който не иска да финансира своята култура, ще бъде принуден да финансира чуждата."
На следващия ден - пак на бегом - отиваме в Хераклеа. В края на градския парк, в подножието на южните хълмове е бил този стар град, от който сега са останали (поне това е разкрито досега) голям амфитеатър, базилики, съдебна сграда, архиепископия... Палимпсестът на културите е невероятен, чудят се кой пласт да изберат за съхранение и възстановяване.
В Прилеп водя колегите в средновековния манастир "Св. Арахангел" във Вароша, следва лека разходка по впечатляващите скали в полите на Бабуна планина, поглед отдалеко към Маркови кули. Вечерта играем, дълго ни ръкопляскат. Като за награда ни водят да видим родната къща на Димитър Талев. Народният театър, в който играем, е наречен "Войдан Чернодрински", актьор, режисьор и автор, който в началото на ХХ век е играл дори в Народния театър в София. В Прилеп такива внезапни "срещи" са възможни, градът е прилепен към подобни възможности и ето още една от тях.
Седнали сме на маса да хапнем преди път, с нас е един благородно изглеждащ възрастен господин, писател и актьор от Прилеп, приятел на Димитър Талев. Той прекрасно говори български. Та миг преди да тръгнем за България, той намери за възможно именно на мен, може би защото бях най-възрастен, да ми каже, че много ни обичал, и това, което ще ми каже не се отнася до "Филоктет", но моля ви, направете така, че да не идват тук лоши ваши представи, пращайте само добрите си неща, добрите си режисьори... А сега де!? Оузно се чувствах, че колегите от Македония знаят повече за българския театър, отколкото ние за македонския. На какво се дължи тази нереципрочност?

Заспивам на излизане от Прилеп. Сънувам - знаех си! - албански и македонски сънища, урви, бурни реки, есенни храсти... Събуждам се чак на границата. (Границите си ги минаваме, все едно, че ги няма, а когато наистина няма да ги има, как ще ги минаваме?)
След това спя до София и пропускам възможността от пътя да си взема нещо за финал. Затова цитат пак от Любиша Георгиевски: "За любовта мисля цял живот, за враждата нямам време."

Никола Вандов


биография
Маршрут: Пловдив-София-Гюешево (граница)-Скопие-Охрид-Струга-Кафасан (граница)-Елбасан-Кафасан (граница)-Струга- Битоля-Прилеп-Скопие-Гюешево (граница)-София