Талант с характер
Ние му викахме Кшишек. Познавам го първо визуално от 1956 г., когато го видях на един концерт. Тогава бях още ученик в музикалния лицей в Краков, но ми беше интересно да видя как пишат студентите. Имаше концерти на класовете по композиция. Бяха два класа, единият на Артур Малявски, който беше повече настроен към модерните течения в музиката. Другият беше на Станислав Вйехович. Той гледаше студентът да овладее повече традицията, пък после да пише каквото може. Точно през 1956 г. посетих тези концерти, човек добива най-добра представа за музикалния живот чрез студентите. И там видях Пендерецки.
В интерес на истината, като студент той не беше фаворит. Фаворитите бяха Збигнев Буярски и още един... Рушил. Това бяха! Той стоеше малко встрани. Както и остана през целия си живот - горд! Още тогава приличаше на директор на банка. И така остана до края. И сега, разбира се, е един такъв разумен, възпитан, от време на време с лека иронична усмивка или усмивка с две-три думи при изказване. Но... връщам се към студентския концерт. Веднага след него имаше обсъждане. Тези обсъждания се посещаваха и от външни хора. Той също се изказа. Беше непримирим към колегите си. И то много справедливо. Не помня вече какво точно от него слушах тогава, но не ми направи някакво впечатление.
Когато бях студент в първи курс, той беше в четвърти. Бяхме при един и същи професор, Станислав Вйехович, защото Артур Малявски почина. Така че Пендерецки още като студент стана асистент на Вйехович. Фактически моите упражнения ги водеше Пендерецки - по съвременна хармония, първоначален контрапункт. От време на време ни показваше и додекафоничната система. Проф. Вйехович не беше склонен много да обяснява, но Кшишек си позволяваше да ни вкарва в тези неща. Освен това слушахме и много музика при него. Той носеше записите на Луиджи Ноно. Като чух музиката на Ноно, направо подлудях. От възхита. Той изглежда най-добре ми пасна. А и на него също. Слушахме Ксенакис, коренно различна музика, но също вълнуваща; след това Щокхаузен, който беше вече много нашумяло име в авангарда, както и Пиер Булез, но те ми бяха скучни. А мисля, че и на Пендерецки, който се ориентира направо към Луиджи Ноно и Янис Ксенакис. И през цялото време, разбира се, се опираше на Карол Шимановски - поляците си имаха един стълб, модерен стълб, който трябваше да бъде продължен като тенденция. Тази тенденция с великолепие продължи Лютославски. Той се впусна точно в тази посока.
Още за асистента Пендерецки. Той не само ни пускаше записи, но след всяка "Варшавска есен" ни водеше при всички тези особи в Краков, те му бяха лични гости. Имахме чудесна среща с Луиджи Ноно. С него беше и съпругата му, дъщерята на Шьонберг Нурия, която беше още като млада девойка. Ноно разказваше много интересно за една своя композиция.*
Едно от първите произведения на Пендерецки, което музикантски ми направи впечатление, е "Строфи" за глас, рецитатор и 10 инструмента. Там вече усетих бъдещия Пендерецки, усетих, че от всички тези кластери и съвременни начини на изразяване може да се прави музика, когато имаш какво да кажеш. Той много обичаше да повтаря: "Композитор е този, който има нещо да каже на света, на колегите си, на хората." Беше и много против да се съгласяват веднага с него. Той искаше да се опонира, да се говори, да се дискутира. Изглежда е имал нужда от това. Каквото напишеше, винаги го споделяше със студентите си. Присъствал съм на всички репетиции на първите му произведения. Спомням си репетициите на "Памет на жертвите от Хирошима"**. Тогава то не се казваше така, заглавието му беше "Осем и половина", защото времетраенето му е толкова. Оркестърът много трудно прие произведението, дори в Полша. Имаше леки подигравки и апострофи на диригента. А Пендерецки стоеше с лека усмивка; с този характер се справяше с всяка ситуация. Тогава един от оркестрантите се провикна: "А бе, какво "Осем и половина", това тука е някаква Хирошима!". Нищо не се каза, не се изкоментира, но по-късно вече произведението бе със заглавието, с което днес е известно.
Още студент четвърта година Пендерецки ходи до Англия. Там участваше с едно свое произведение, което тогава се казваше "Концерт за оркестър", а после беше преправено на "Еманация" за два оркестъра. Но то беше малко в стила на "Траурна музика" на Лютославски, другия гений на полската съвременна музика. В Англия обаче вече бяха забелязали Пендерецки. И тогава Кшишек дойде вече с костюм и връзка. Бъдещият директор на банка вече ходеше като един европеец.
Още нещо: в началото на пътя си Пендерецки, общо взето, пробиваше трудно. В Полша има кой да ти опонира, кой да ти съперничи, авторитети много... По време на първите му работи негови съперници бяха Збигнев Буярски и Войчех Килар. Лютославски още тогава беше безспорен авторитет. Пендерецки го догонваше, изравняваше се с него, но никога не го надмина. Другият негов реален конкурент е Хенрик Миколай Гурецки, който, според мен, е големият талант от това поколение. И го изпълняват в цял свят.
Но за Полша Пендерецки остана име-шлагер; той е популярен като поп-звезда. И досега, като кажеш на някой немузикант нещо за полската музика, той веднага ти казва: "Пендерецки!". Може би защото той е не само голям талант, но и характер. Просто носи печелившото съчетание в себе си.

Ноември 2003

* Луиджи Ноно гостува с жена си на "Варшавска есен" през 1961 година, когато изпълняват за първи път в Полша "Il canto sospeso".
** В интервюто с Пендерецки, което публикуваме, тази творба е наречена "Елегия".


Божидар Петков
Записала Юлиана Алексиева

Божидар Петков (194О) е известен композитор. Възпитан е в Полша; ученик е на Пендерецки. Приносът му към българската филмова и театрална музика е безценен от професионална и естетическа гледна точка. Най-известно е постоянното му сътрудничество с режисьора Георги Дюлгеров.