Три фрагмента с Пендерецки
За първи път срещнах Пендерецки и чух негово произведение в края на 60-те и началото на 70-те години, когато взех участие във фестивала "Варшавска есен". Беше ми много интересно да чуя пиесата за 52 щрайхисти - "Елегия за жертвите на Хирошима". Тя предизвика голям възторг не само в Полша, но и в целия свят и с това произведение той веднага се озова на върха на международния авангард.
Редовно посещавах "Варшавска есен" и тогава чух неговия Струнен квартет, "Флуоресценции", "Капричио за Зигфрид Палм" за соло виолончело и много още произведения. Мислех си, че това е голям композитор, който има много за казване; за мен той винаги е бил крайно интересна личност, необикновен от гледна точка на радостта от експериментирането, която неговата музика показваше. И всяка година бяхме любопитни, дори напрегнати какво ще покаже Пендерецки.
Вторият период от моя контакт с музиката му започна с концерт в Берлин, в "Комише опер". Пендерецки гостуваше там като диригент и изпълни своята Втора симфония с оркестъра на "Комише опер". Бях много стреснат, всъщност дори разочарован. Какъв път предлагаше той! В началото на кариерата си той бе много важен етап в развитието ми и изведнъж чух музика, която беше дълбок поклон към Антон Брукнер. Това беше неоромантична, неотонална музика - направо не вярвах на ушите си.
Следващото голямо произведение - "Лукас пасион", чух в Германия. Трябва да кажа, че това беше голямо музикално преживяване. Бях направо въодушевен. Като слушател за мен творбата бе също важен момент в развитието на Пендерецки. Мисля, че силните му копнежи, емоциите му, полският произход на музикалността му, меланхолията, истинската му религиозност получиха тук реален израз. Това беше нещо съвсем завършено.
И третата ми среща с неговата музика бе след обединението на Германия, когато аз, а също и Пендерецки, получихме договор през 1995 г. да напишем части за "Реквием на помирението" в памет на жертвите от Втората световна война. 14 композитори участват в тази заупокойна меса по латински текст. Аз написах тогава голямото "Диес Ире", а Пендерецки написа една по-късна част в месата - "Агнус Дей". Тази голяма оратория беше изпълнена в Щутгарт от Израелската филхармония под диригентството на Хелмут Рилинг. Бях в Щутгарт, но Пендерецки не беше там. Чух неговата част. Отново съществуваше тази неотонална дименсия на неговата музика, на неговата меланхолия, на неговата голяма тъга. Вече не бях шокиран или ужасен, вече знаех, че това е пътят, който Пендерецки си е избрал за следващите години или десетилетия. Не бях изненадан като при Втората симфония - имах вече потвърждението, че Пендерецки няма да напусне този път и няма да го промени. А ранните, експериментаторски произведения, които го направиха известен като "ужасното дете" на съвременната музика, е оставил далеч зад себе си.
И досега не мога да си обясня защо началото на пътя, който при Пендерецки започна толкова многообещаващо, беше изоставено. Може би за това има причини, които не познавам. За себе си мога да кажа, че съм го уважавал много и съм мислил винаги, че за него това изкачване ще е същността на неговата кариера и в по-зрелите му години. Но всъщност той направи едно връщане. А връщането в изкуството, поне според мен, всъщност е застой. Връщане няма, има напредък. Ако го сравня с Щокхаузен - и той много се е променял, но по принцип не е изоставил пътя си изцяло. А Пендерецки отива към традицията, към католическото внушение, което в неговата музика играе дълбока роля. Ако при Щокхаузен съществува мистицизъм, то при Пендерецки това е дълбока религиозност. На която аз се удивлявам и която приемам. Или по-точно - толерирам. Но той всъщност разруши пътя, по който вървеше през 60-те и 70-те години. И пак повтарям: не мога да си отговоря на въпроса защо художник от ранга на Кшищоф Пендерецки избра подобно развитие?
Независимо от всичко бих искал да му пожелая най-хубави неща: здраве, успехи в творчеството и евентуално ново връщане към прекрасните произведения от 60-те и 70-те години, които за мен бяха искрящ пример.

Паул-Хайнц Дитрих
Записала Екатерина Дочева

Паул-Хайнц Дитрих (193О) е немски композитор; до 1989 г. той е сред най-ярките представители на ГДР по световните подиуми на съвременната музика. След падането на Берлинската стена Дитрих е професор във Висшето училище по музика "Ханс Айслер"; музиката му търси нееднозначни семантични съотношения с литературното творчество на автори като Бекет, Кафка, Хьодерлин, Целан, Рембо и др.