Спектакли, без които не можем
Свекърва като приказка
Живели някога една лоша жена, един безгръбначен син и една покрусена невеста. Имали много проблеми, но накрая всичко се оправило. Три дни яли, пили и се веселили. А на четвъртия - пак в тия...

Факти и хипотези:

1. Представлението "Свекърва" на Мариус Куркински и Пловдивският театър е събитие на сезона.
2. В него той не играе, но това не пречи публиката в Пловдив да изпада в гръмотевични и нескончаеми аплаузи.
3. То събаря мита за пропастта между елитарно и масово и възстановява правдата - изкуството е или истинско, или ерзац.
4. То следва да лиши от главоблъсканици и корупционна среда присъждащите "Аскеер" поне в три раздела.
5. Може би единствено Врачанският от всичките ни фестивали не ще го включи в своя афиш - поради "малките форми" в заглавието си.
6. В него се ражда актриса, у която дремят матриците на жени, като Албена, Меги котката, Настася Ф.
7. Костанда на Виктория Колева е образ, който не се случва всеки ноември.
8. "Свекърва" извършва тиха революция спрямо Страшимировия текст, като го запазва в абсолютната му цялост и автентичност, но преобръща жанра и тълкуването му.
9. То е най-зрялата в професионално отношение режисьорска работа на Мариус.
10. Театърът понякога е свещено действие.

Бележки към фактите:

Към 1, 2 и 3. Подобни спектакли са рядкост не само като качество, а и поради неограничения спектър от потенциални зрители. Като такива те трябва не просто да бъдат оценени, а нарочно подкрепени. Което ще рече, представени в максимален брой градове, на максимално количество сцени. "Свекърва" е представление, готово да стане хит, и следва да разшири пловдивските си граници и се превърне в национално успешен културен и търговски продукт. Центърът за театър би свършил едно полезно дело, подкрепяйки оптималното му разпространение. И това няма да е само акция с идеална цел, със сигурност. Лично за мен присъствието в препълнена зала, която диша в честотата на представлението, реагира късо, за да не изпусне и миг от ставащото, и накрая, тотално покорена, избухва във френетизъм, е рядко усещане за мощта и смисъла на сценичното действо въобще.
Към 4. и 5. Времето ще покаже дали е тъй.
Към 6. Ражда се актриса, която има всички дадености да стане звезда - театрална, а не от списание "Подправките на баба". Тя се казва Александра Василева и тепърва ще привлича роли, режисьори и възторзи. Пет години след Снежина Петрова в "Опасни връзки" отново си казвам -актриса, белязана за театър! Дано има характер, дисциплина, хигиена и... някаква реституция. Дано маниерностите опадат като бебешка косица и се оголи предостатъчната й вродена странност, вътрешна напрегнатост и прерязваща тъга. Страст, лудост, предизвикателство, обещание за драма, нерв, сила, пробягана от обреченост, обект и господарка, фаталност, тайнство, декаданс - всичко това струи и залива от нейната Дафинка - никаквата по Страшимиров съседка-кокетка. Решението на Мариус и огненото й изпълнение превръщат тази провинциалка в двигател на действието - приятелството й с гърчавия Велчо (органичен, точен и тънко комедиен Алексей Кожухаров!) не само го омъглява, но и извиква мъжкото у него и го еманципира спрямо вездесъщата му майка. Тя е тази, с която Костанда първоначално мечтае да замени Дечка (Елена Кабасакалова като мадона на Иван Милев). Но в хода на действието свекървата осъзнава реалната опасност на мястото на хленчещата, но безобидна снаха да дойде фурията Дафинка, личността, която отстоява себе си и на която номера не минават. Тази преценена опасност кара Костанда да вложи всичкото си шутовско майсторство, да се облече в тежко везана свила и сърма и да се яви като Михалков на коня в "Сибирският бръснар", за да се бори за връщането на свойта снахица-мушица. Дафинка е и тази, която единствена "истински" обича - която безпардонно отхвърля всякакви флиртове и превръща ухажорите си в приятели, знае кого иска и знае да чака. Тя е и тази, чийто вик "мазнишки свят!" прорязва пространството и кънти в остатъците на колективната ни съвест.
Към 7 и 8. Мисля, че дълго ще ме преследва разкраченият й прегърбен силует, омотан в черни ризи, елеци, забрадки, жълтият й везан кафтан, мъжките й обувки (може би на покойния й стопанин), споменът за врана, която, грачейки като мантра безсмислени и празни правила, съсипва животите на най-близките си. Естествено и своя. Виктория Колева е актриса с мощ и мащаб, която издирва и следва логиката на образа си и не си позволява средства и фриволности, за които не намира драматургично основание. Нейната Костанда е и смешна, и зловеща. Тя се гъне, наглася, гълчи, окепазява и интригантства, за да властва, властва и властва. В жалкия си периметър, с жалките си средства. Нейната омраза към жената на сина й е без повод и причина, глъбинна, извечна. Това е може би мое дострояване, защото решението не намеква за занимания около комплекса на Йокаста - и в постановката, и в изказванията на режисьора, опрени на изказвания на Страшимиров, се набляга, от една страна, че това е проблем строго на българската действителност, и от друга, че е проблем между деца и родители. В тази географска и поколенческа диагностика на явлението лежи единственият ми недостиг спрямо концептуалните възможности на това представление. Онези ценни рудни жилки, които Мариус напипва, но не осветява и изоставя насред пътя. И това е, защото той приема и за режисьорски драматургичния подход на Страшимиров - героите са такива, каквито са; "защо" - ние не знаем, управляват ги тъмни сили и това е. Но е минал век и макар че човешките отношения не са особено променени, знанието за тях определено е нараснало. Яд ме е, защото точно това представление ме доведе до простото "прозрение", че Костанда прави всичко от любов. Но без уважение. Изначалната й позиция е обич - тя обича сина си, едва ли е искала той да крее, женейки го за избрана от нея жена. Едва ли иска да разруши семейството му - тя иска всичко да е наред. Но по нейния ред. Без зачитане на другостта, което е уважението. Защото ние, общо взето, се обичаме, нали? Поне в тесния си кръг не лягаме и ставаме, проклинайки. А някак не сме точно щастливи. В добрия случай... Щеше ми се и Виктория, и Мариус да отидат до край. До онова избухване на мините, които сами са заложили в полето. До експлозията на трагедийния образ, в чийто вълни изгарят добрите мотиви и лошите последици, и с тях невинните поради незнание и виновните поради същото. Защото войната, която се води от любов, но посредством насилие, завършва с катастрофа и това не е просто и само манталитетен проблем, следствие на мизерия, изостаналост, робство; това е някакъв архетипен код, който оцелява през вековете и възпроизвежда битките, в които се изцеждат животи и поколения. Това е универсален, а не ендемичен вирус, който минава над времеви и териториални граници и поразява масово. От комедия на българските нрави Мариус Куркински превръща този текст в Горкиева мело/драма - хич не е малко! - но се отказва да продължи нататък и да го изведе до екзистенциалните етажи на Стриндберг или Бергман. И това вероятно става или защото не го интересува подобно загребване, или защото, бидейки и актьор, не може да лиши актьорите си от възможностите, които текстът отваря за комизъм, шаржиране и изобразяване. И тази зрелищност, подправена с набор от ефекти на "романтизма" - осветления, мизансцени, звукови илюстрации, танци, Вагнер и блещукащи пръстени, песнопения и предихания, превръща историята в приказка. Но с тъжен край като горчивите празненства на Шекспировите комедии.
Към 8 и 9. И тук е личният тълкувателен принос на този прочит, който застава срещу интерпретативната традиция на нашето литературознание (вж. например Минко Николов), според която в V действие Костанда е разкаялата се грешница и мир и хармония се възцаряват вовеки. Мариус поставя финала като панихиден обред и по този начин ясно съобщава, че сюжетно това е поредният тактически ход на Костанда, а съдържателно адът продължава. Никакъв урок не е научен - наивна глупост би било да се очаква каквото и да е преобразяване и промяна. Единствено щастлива е Дафинка със своя любим - тя никого не се опитва да променя, а просто брани територията на своята личност.
Режисьорският подход на Мариус (и в моноспектаклите му) е обратен на мейнстрийма, завладял млади и стари в настоящата ни режисура. Те къде поносимо, къде трагикомично прилагат метода на апликацията - режи, лепи, нанаждай. Те писателстват - в най-добрия случай имаме "сценичен вариант" (Морфов, Гърдев - "Квартет"), в най-лошия драматургия-самоделка. За престъплението на Волев "по Чехов" нямам и сричка. Някои от резултатите са блестящи, други откровено мегаломански. (Всички обаче осребрени финансово.) Мариус е този, който тръгва точно наопаки. Той е скулпторът, който дяла скалата, за да зазвънти в нея творбата. Към всеки автор той пристъпва не просто с доверие, а с преклонение. И също го "осребрява" - с омагьосаната си публика. Това съблюдаване на абсолютната цялост на автора, обаче, досега му създаваше проблеми с формата. Най-яркият и пресен пример е "Зимна приказка", чийто взимащ дъха финал с мадоните на Никола Тороманов бе изправен да компенсира късовете празно сценично време, структурните и темпови пропадания, затормозената композиция и други режисьорски недостатъчности. Мариус не бе добър редактор на своите представления. В "Свекърва" обаче той овладява онази естетическа икономия, която прави спектакъла компактен, стремителен и покоряващ. От него няма какво да се чисти, всичко си стои на мястото, има и за още. Стил, форма, ансамбъл, актьори и роли (прекрасна е и Анелия Ташева като баба Неделя с костенурчения си профил, ситните си стъпчици, прегърнала трикрако столче, "мъжката свекърва", сестрата близнак), ритъм, страст, романтика и никакъв, ни капчица бит. Мигар е малко?
Към 10. Мариус Куркински е дар за българската култура. Много са талантливите, умните, ярките фигури на нашата сцена, но колцина са онези, чиито творби са пропити от вярата, че словото е икона, актьорът проповедник, режисьорът наместник, а театърът - богослужение. Вяра, която хипнотично просмуква вциничените ни "постмодерни" брони и с наивитета на космичната си бездоказателственост за миг ни осветява. В черупката на тази свята почтителност към Заниманието може би лежи бисерът на харизмата Мариус. И ценността му.

Аве Иванова



Свекърва
от Антон Страшимиров
Постановка Мариус Куркински
Сценография и костюми Мариус Куркински
Музика Емилиян Гацов
Действащи лица и изпълнители
Велчо Свилен - Алексей Кожухаров
Дечка - Елена Кабасакалова
Констанда - Виктория Колева
Павел Кереков - Стефан Попов
Госпожа Керекова - Румена Георгиева
Баба Неделя - Анелия Ташева
Дафинка - Александра Василева
Поручик Дойчинов - Ивайло Христов
Д-р Предов - Георги Вачев
Акушерката - Мария Станчева
Радка - Мария Станчева

Драматичен театър - Пловдив
Премиера 26 и 28 ноември 2003