Едип и българското кино

Когато през 90-те години Виолета Петрова защити първия вариант на това изследване като докторска дисертация, работата й имаше все още (разбираемо) пионерски характер. Сега, пет години по-късно, изведнъж се оказа, че то продължава да бъде единственото психоаналитично изследване върху българското кино. Даже чух, че никой от практикуващите хора на киното (не харесвам думата кинаджии) не знаел кой изобщо е този Лай. Това поставя за разрешаване един по-общ, но твърде любопитен въпрос. Защо психоанализата, развила се в толкова много модерни, даже постмодерни варианти на Запад, не иска да хване корен в българската хуманитаристика? Дали й тежи все още редуктивистичното минало на 30-те години? Или пък нямаме склонност да мислим в последователността и донякъде саможертвената отдаденост на една-единствена методология? Наистина съществува такъв момент, който се колебая как точно да ситуирам между провинциалните комплекси и грандоманията: дори начинаещите хуманитаристи в България се гнусят от рамките на една добре опозната теория и гледат все "нашироко" в стремежа си да направят непременно поврат и да измислят някаква фундаментална идея.
В книгата на Виолета Петрова Лай и Едип присъстват като равноправни участници върху сцената на културния опит. Лай представя институцията на бащинството, неизменно хипертрофирана в условията на патриархалното несъзнавано; Едип - проблематизма на "синовното" оцеляване, което можем да наречем също така история - на един индивид или на един народ, ако се съгласим с прословутия онто-филогенетичен хомологизъм в психоаналитичното разсъждение. Първата част на книгата е теоретично встъпление, което изрича основни - твърде основни понякога - постулати с известен акцент върху постлаканианската (Бодри, Мец) и феминистичната (Моли Хаскел, Клеър Джонстън, Лора Мълвей) теория на киното. Определено би ми се искало този раздел да говори по-подробно и по-малко реферативно за тях (и за други проблеми на модерната кинотеория), отколкото да сумира основите на фройдизма, добре известни (дори в България).
Втората част на книгата, "Бащата-господар", поставя един много интересен проблем из Едиповата проблематика на българския исторически опит: това е дълговековното разцепване на бащината институция на идеално-добри (свои, "родни", родови) и демонично-лоши (външни, чуждоплеменни, чуждоверски) фигури; разцепление, което консервира приказно-митологичните механизми на мислене и подрива възможността от социализиране на колективното въображаемо. Авторката разглежда два симптоматични в тази посока филма: "Мера според мера" и "Време разделно" - анализ подробен и задълбочен според стриктните изисквания на психоаналитичната методология. Тук веднага ще добавя и проблематиката на следващите две части, които ситуират Едип в драматизма на прехода, започнал около 1989 година. Доминира фигурата на "недоволния син", Бащата/авторитарната власт привидно изчезва, но продължава да присъства като "невидима, неперсонифицирана, фрустрираща сила". Няма да изброявам представените филми и режисьори, вместо това ще кажа, че текстът много точно и системно прилага терминологията и рефлективните механизми на психоаналитичната критика, разширена в посока към културологичната семиотика на Лотман и някои феминистични възгледи. Най-важното е това, че Виолета Петрова не чете редуктивистично, мъчейки се да отгадае Едип във всички фигури и сюжетни обстоятелства на филмовите образи/текстове, а има основополагащото съзнание за това, че Едиповият комплекс не е буквалност, а метафорична образна парадигма и "афективна конфигурация, която определя даден момент от психическото развитие на индивида". Не бих искала да пропусна и това, че езикът й е много овладян, ясен и точен - безспорно достойнство, когато става въпрос за терминологичната екзотика, с която се свързва психоанализата у нас. Разбира се, можем да имаме най-различни възражения и изисквания към тази книга, но не бива да забравяме нейния пионерски, въвеждащ и така - неизбежно просветителски - характер в историята на българската филмова критика.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Виолета Петрова. Сянката на Лай. Метафори на властта в киното. ИК Титра. С., 2003.