Думи за Николай Бинев

Всъщност не са ли думите винаги недостатъчни с претенцията си да фиксират, да се разпореждат, да квалифицират? Чувам как той чете този текст. Иронично. Патетично. Злъчно? (Разбира се!) С внезапни преходи към невероятна мекота. Глас, от който звучи красотата на нашия език - всяка буква, всяка сричка, всяка дума. С тънък слух за музиката им. Култура на изричането. На смисъла да кажеш нещо.
Чувам го като Салиери от "Амадеус", като Лекаря от "Еквус", като Стареца от "Когато розите танцуват", като Бащата от "Всички мои синове". (И още толкова други!) С онези невъзпроизводими нюанси на насмешка и самонасмешка, на мрачна дистанция, но и на безпощадно вживяване - на ранимост и отчаяние, със светли изблици на доверчивост и надежда. Диапазонът на човешкото. С цялата му слабост, с цялата му сила. Свидетелство, че на сцената се живее, не - имитира. Че богатството на това, което наричаме образ, е всъщност богатство на личността. А личността не може да се изиграе. Или я има, или я няма!
Николай Бинев никога не си послужи с порнографията на конюнктурите, през които преминаха толкова български актьори. Странеше. Гнусеше се. Пред наложените, идеологизирани герои, предпочиташе "Вълкът и седемте козлета" с гениално изпълнената от него ария на Славея. Сашо Владигеров я написа специално за него. Ария за радостта от живота. За сладостта и възхитата от него. Концертното й изпълнение стана един от празниците на София. Той успяваше да открие и осъществи пиеси (преведе "Амадеус" от Питър Шафър), чрез които ни отвеждаше в свободната територия на театър, който се занимаваше с хората, не - с техните клишета. Не отстъпи от личното си пространство, въпреки че понякога се олюляваше в него. Крепеше докрай дарбата си да му бъде смешно - от малките случки в ежедневието и епизодите с приятели и герои, до самия театър - мястото, където се случваше дарбата му. Голямата му дарба на актьор, която никога не превърна в намек за собствено величие.
От пъстрата дреха на българския театър изчезна един основен цвят. Цвят на висока култура, на изящна словесност, на сложно мислене. Той няма да престане да ни брани от агресията, с която медиите ни налагат измислените си нови "звезди". Защото неговият блясък дава светлина и на оскъдните блясъчета на собствения ни живот.


Рада Москова