Форматът на силата любов

"Дуендето е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие" - така започва откъсът от речта на Лорка, публикуван в програмата към спектакъла - "то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие". И още: "Появяването на дуендето винаги предполага решителна промяна на всички форми".
Тези думи са навярно най-прякото въведение към смущаващия спектакъл на Татяна Лолова и Съни Сънински. Казвам "смущаващ", защото той видимо оставя в известно недоумение както повече, така и по-малко специализираните театрали, при което май не става много ясно кое е неясното, предизвикващо недоумението.
Действията се разгръщат върху обидно семпъл сюжет: оперна примадона, която - отдавна вече - не желае да споменава броя на навършените си години, репетира в гримьорната своето поведение и думи за пред непосредствено предстояща пресконференция, като повтарящата се тема е именно що е дуенде и като как се стига до него.
Примадоната всъщност се опитва да подреди в строен ред, извисяващ се по структурата на музикалната фуга до неописуем хаос, предпоставките, необходими за постигането на дуенде, като при всеки от тези елементи се опира до категоричното отричане на неговата необходимост.
Следвайки предмета на своя разказ, тя бива агресивна, несигурна, арогантна, деликатна, сантиментална, цинична, възвишена, вулгарна, високо-поетична, брутална, мила, патетична, всекидневно-прагматична, безочливо неискрена, откровена до смърт и т.н. във все същия логически порядък, при което от едното се преминава в другите без особени предизвестия.
Това редополагане, надслагване и преливане позволява на актрисата в широк регистър да покаже какво означава можене в театъра. Лолова не просто демонстрира "неочаквани" измерения на сценичното си присъствие, но и такава негова плътност, енергичност и динамика, че тук става вече строго задължително да се мълчи относно възрастта й, за да не изпаднат в депресиращ срам с години и десетилетия по-младите й колеги. Не това е обаче генераторът на недоумението. То е по-скоро именно факторът, пълнещ залата до преливане и полагащ печата на естетическата радост и празничност.
Недоумението иде най-вече от формата на присъствието, което трудно се вмества в понятието "сценично". Татяна Лолова - в заговор със Сънински, разбира се - ползва "изповедалния" характер на действието и чупи форматите на "нормалната" театралност. Спектакълът повествува за Певицата, но не по-малко за Актрисата, при което е почти ясно, че Актрисата е самата Лолова. Ясно е, обаче почти, защото представяната фактичност най-често диаметрално се разминава с фактите от биографията на самата Лолова. Разминават се фактите, съвпадат обаче смислите и енергиите, което води до ескалация на стъписваща откровеност, само усилвана от дистанцията, полагана посредством художествената условност.
Татяна Лолова играе ролята на примадоната и в същото време разказва самата себе си, извън нормите както на театралната условност, така и на автобиографичния разказ. Прави го не едно след друго и даже не успоредно, а едновременно, като едно и същото. Казано иначе, по време на спектакъла не Лолова влиза и излиза от ролята, а театърът влиза и излиза благодарение на Татяна Лолова.
Колкото и да е странно, тъкмо българският театър, който иначе минава за "актьорски", сякаш не предвижда такава форма и няма сетива за нея, което се отнася и за цялата ни култура. Очаква се или чиста театрална условност, или директен "аз"-разказ, а ако ще е второто, то трябва да е прилив на тежко-мраморна "мъдрост", "сериозност" и "правдивост". Карнавалното, гротескно-парадоксалното, автоироничното гнусливо се изключват от спектъра на високо-културното. Тук сигурно би могло да се говори и за равнища на интелигентност, но мисля, че решаващо е друго.
Дуендето на Татяна Лолова ясно свидетелства, че неговият живот не е резултат от техническо умение, вдъхновение, опит, знание и т.н., макар те да са задължителни условия. Основното е силата.
А силата на Татяна Лолова е любовта. Любовта към театъра и към всеки отделен човек, стига да е човек. Тя гръмко изповядва и практикува тази любов, с което троши всички бариери, поставяни от времена, пространства, предразсъдъци, рутина и подобните им. Ние обаче не сме свикнали на любовта и нейните директни прояви. Българската култура не вмества любовта в себе си. Плаши се от силите й. Тя неизменно се опитва да я измести, предпочитайки да я привижда като всичко друго, което тя не е. Добре и много по-важно е обаче, че любовта продължава да гледа на нея като на култура.

Георги Каприев





Duende, спектакъл на Татяна Лолова, постановка Съни Сънински по текст на Румяна Апостолова, Театър 199, премиера 18.10.2003.