Козлодуй и Европа
Неотдавна Институтът за социални ценности и структури "Иван Хаджийски" проведе кръгла маса на тема "Евроинтеграцията - шансове и рискове". Тук ще цитирам част от темите, изброени в самата покана за кръглата маса, защото те предварително назоваваха доста от изводите. Например: Рационален европейски дебат, който отчита шансовете и рисковете, или популистко провокиране на страхове и песимизъм. До каква степен е валиден националният "Аз-образ" на малка, ощетена, зависима страна в хода на европейския дебат? До каква степен фиксирането в ядрената енергетика засенчва българската перспектива в рамките на ЕС? До каква степен провинциализмът продължава да обременява българското мислене?
Изказванията се въртяха около това, че се лутаме и не сме наясно с "пътя си към Европа". В този дух говори Кольо Колев, казвайки, че пътят на другите страни към ЕС е много индивидуален - този на високите технологии (ирландския), този от азиатско-олигархичен тип (гръцкия), този на декапитализацията, до който сме най-близко (португалския). Не ми се иска да спестя оптимистичната му забележка, че през 2003 г. България изглеждала по-добре от Испания през 80-те. На липсата на прагматичност в отношението ни към ЕС обърна внимание и Борис Попиванов (студент по политология), като каза, че в обществените и интелектуалните дебати не се търсят по "битови" проблеми. Например: какво ще бъде положението на дребния и средния бизнес в условията на европейската конкуренция; какво ще бъде политическото ни представителство в европейските структури; какъв дял в бюджета ще имаме. Той обобщи отношението ни към ЕС с очакването, че "друг ще вади кестените от огъня", т.е. ще върши работата, а ние "само ще усвояваме дивиденти от верноподаничеството си към някоя велика сила". Този критично-мазохистичен тон беше характерен за констатациите на почти всички. Кольо Колев вижда нашата представа за себе си като "потърпевши" и смята, че ще "имаме перспектива едва когато станем правещи". Ивайло Дичев отново сподели съмненията си, че у нас е възможна "просвещенска или експертна позиция", след като модернизацията винаги се е въвеждала "отгоре". А когато разговорът мина на темата за "Козлодуй", самообвиненията ескалираха. Валери Русанов направи следното сравнение: "Искаме в НАТО, но с Бриго". Имаше и строга дидактика: "Този клуб [на страните от ЕС] вече е създаден и даже и да сме губещи, ако искаме да сме вътре, трябва да спазваме правилата им". Последното изказване е на Юли Павлов, очевидно силно изнервен от убеждението, че не сме способни да спазваме каквито и да било ангажименти; че се държим "като на арабски сук" и за югоембаргото сме искали компенсации, многократно по-високи от всякакви реални цифри. Социологът все пак призна, че хората изобщо не са наясно какво точно се очаква от присъединяването ни към ЕС. Самият той е убеден, че "губещи обществени групи ще има (както при прехода), но че ЕС ще ги компенсира".
Раздвоеността на самовъзприятието ни и неясната представа за това какво се е случило в близкото ни минало бяха основни тези в изказванията на Диана Иванова ("Свободна Европа") и на писателя Георги Господинов. Диана Иванова, която е провела анкетно проучване сред българи в България и българи в чужбина, говори за "пропаст в Аза". За това, че "аз съм едно нещо, а българинът нещо друго - нещастник, с когото нямам нищо общо." За това, че "има трескаво търсене на идентичност и невъзможност тя да се познае в онова, което се предлага". За това, че "историята не е обговорена", че "бъдещето не е ясно, защото не е ясно миналото (освен сред някакви елити)." Георги Господинов говори за "срам и гордост в едно". Ивайло Дичев говори за два вида идентичности - тази, която намира себе си в исторически феномени, и друга, въображаема, създадена през социализма. При втората нацията изглежда като предприятие, което гарантира благополучието на гражданите си. Рухне ли предприятието, рухва и идентичността, и онова, което гарантира мястото ни в модерния свят (в случая "Козлодуй", синоним на високите технологии). Днес Дичев вижда два типа позиция: "аскетичната" (която той не приема): "ще кажа истината и ще си остана в ъгъла", и друга, най-често на хора от неправителствени организации, спонсорирани от Запад, които са за "изпълнението на ангажиментите", но така настройват срещу себе си хората от първата група. Ивайло Дичев каза и друго: "Всеки, който иска да стане известен днес, набляга на популизма". Андрей Райчев сподели притесненията му, казвайки, че репликата "Нашият елит е боклук" е равнозначна на "Не закривайте АЕЦ". По този начин той определи позицията, от която идва антиелитарната критика, като популистка, ерго фашистка.
Колкото до самата АЕЦ, всички от кръглата маса бяха единодушни, че трябва да се затворят III и IV блок. Липсваше обаче другата гледна точка. Нямаше и физици. Еми Барух обясни отсъствието им с отказ да участват. Защото имали лош опит с журналистите - не можели да си формулират мислите с удобни за тях клишета.
Андрей Райчев, който смята, че елитите ги търпят дотогава, докато изпълняват историческия си ангажимент, направи следното заключение: "За АЕЦ трябва да се мълчи, докато се закрие. Ако употребяват това нещо, ще ги избесят. Ако не вкарат България в Европа - също".

Ирина Илиева