Хаос в критериите
Когато в международен фестивал участва български филм, и то такъв, като "Под едно небе" (реж. Красимир Крумов), завоювал "Златната ракла" и по достойнство оценен от критиката ни (вж."Култура", бр.24 и бр.40 от 2003), естествено е вълненията ми да са свързани главно с него. Журналист от немското радио, комуто превеждах по време на интервюто с Красимир Крумов, пръв изрази възхищението си от одухотвореността на филма, великолепното изображение, прекрасната млада актриса... В същия дух бяха и оценките на публиката при разговорите с режисьора след осемте прожекции на "Под едно небе". Отзивите на мои познати, немски кинокритици, бяха твърде ласкави, а местната преса го определи като "wunderschoen" (чудно хубав). Всичко това създаваше очаквания за награда. Но нито той, нито останалите няколко стойностни филма бяха оценени от голямото жури (все кинотърговци, начело с актриса). То предпочете главно режисьори, прицелили се в ексцентричното и шокиращото.
"Под едно небе" бе отбелязан от журито на кинодистрибуторите, което специално го препоръча за закупуване и разпространение в Германия. Сега филмът има пред себе си отворена врата. "Козият рог" на Методи Андонов не донесе международни награди, но навлезе в чужбинските киномрежи и допринесе да се чуе на Запад за българско кино.
Боя се, че ние рядко преминаваме през отворилите ни се врати. Пример ми поднесе Росица Вълканова, която преди години бе привлякла в Манхайм чужди копродуценти за "Писмо до Америка", а сега търсеше на "Coproduktion Meetings" подкрепа за следващия проект на Иглика Трифонова. За него миналата година тя вече била издействала тук 400 000 евро от Nord-Rhein-Westfalen-Fond, а през 2003, на редовна сесия на НФЦ през април, спечелва субсидия, която обаче не се отпуска поради липса на пари кеш. Изтича срокът, в който тези пари е трябвало да са налице, за да бъдат добавени към тях германските. Така договорените 400 000 евро пропадат... Сега Росица започва битката отначало. Но дали вече чуждите продуценти ще се отнесат с доверие към нас? "Това, което стана - каза тя - е все едно да имаш състезателен кон, спечелил надбягване, и да не го пускаш на състезание"...
Но да се върна към фестивалните награди. Обикновено те се определят от съвсем други фактори, очебийни или потайни. Сред очебийните тук бяха коктейлите, давани от продуценти, обилието от рекламни материали. А ние дори един скромен афиш нямахме.
Допреди 12 години фестивалът в Манхайм бе нещо като "семейна среща" на филмови ценители. Реакциите на тази елитна публика бяха безпогрешни. И до днес се напомня, че тук са открити Трюфо, Варда, Фасбиндер, Вендерс, Кешловски, Менцел, Хитилова, Джармуш, Каурисмаки, Триер...
Сега обаче фестивалният директор, д-р Михаел Кьоц, в предговора си към каталога, обяснявайки критериите на селекцията, споделя скептицизма си спрямо типа кино, окачествявано като авангард: "Вярвам, че вече няма никакъв авангард, във всеки случай не такъв, какъвто си го представяме по традиция. Това, което днес е hipp, cool, trendy и се гледа с удоволствие от младите зрители - тъй да се каже, съвременната "нова вълна" - то почти без изключение е весело, забавно, развлекателно. И трудно се различава от онова, което наричаме конвенционално, комерсиално кино. Така че вече не е валидно някогашното уравнение: младеж = прогрес = авангард."
Редом с кинокритика, у д-р Кьоц заговорва и мениджърът, който преди 10 години спаси фестивала от ликвидация, като го обедини с Хайделберг, привлече оттам инвестиции и напълни киносалоните със студентска публика. Ето как той оправдава смяната на стратегията си: "Това разбиране за изкуство и авангард, което бе тъй важно за младите през 1968 и за което потресението бе ценност само по себе си, според мен е от вчера и е възможно още вчера да е било погрешно". И обосновава сегашното си виждане за "изкуство&култура": "то разчита повече на ефектност, отколкото на ценности, истини и послания". При такава еволюция във възгледите на директора, принуден да се съобразява с днешните реалности, нищо чудно, че в конкурсната програма на фестивала преобладаваха повърхностно-ефектни филми.
Сред тях най-обилно окичен с награди бе "Събота" на 24-годишния чилиец Матиас Бизе - наградата на името на Фасбиндер за най-своеобразен филм, награда на главната изпълнителка и много други. Семпло видеофилмче, симпатично най-вече с това, че е заснето само за 40 евро, без прекъсване и монтаж, разчитащо на нахалната си екстравагантност. В деня на сватбата при булката нахлува любовницата на младоженеца, за да съобщи, че е бременна от него и дори последната нощ са спали заедно. Съседско момче снима тази сцена и случващото се по-нататък с видеокамерата си така, че всичко е видяно през нея. Персонажите от време на време се обръщат с гневни реплики към него (нея, камерата) и това създава комедиен ефект. Такъв е ефектът и в кадрите, в които булката измъква жениха си изпод душа, отменя сватбата и изхвърчава навън, все тъй, в булчинска рокля, а той хуква по улиците след нея, като само с едно пешкирче прикрива голотата си и, за оправдание, сравнява верността в любовта с верността към файла в компютъра - "работиш винаги само над един файл, после над следващия...". Спирам се подробно на това филмче, за да онагледя какъв тип кино се харесва сега тук.
Сватбени скандали се вихрят и в "Мифо" на шведа Даниел Линд Лагерльоф (специална награда на журито). Но в него освен ефектните комедийни ситуации (пасторът моли булката за ръката й), има и заразителност на чувствата, и любопитно щрихиран социален фон.
А ето и увенчаният с Голямата награда южнокорейски филм "Пластмасово дърво" на Ео Ил Шон. Фабулата му се гради върху изпитаната формула "секс и насилие": млад бръснар живее с приятелката си и, макар да е импотентен, успява донякъде да й доставя удоволствие. Пристига негов някогашен съсед и изнасилва девойката, а тя, усетила що е оргазъм, се влюбва до полуда. Претекстът той да я изостави е дългата й коса - уж му пречи при любенето - и момичето, откачило, иска да я подстрижат до кожа, но всички фризьорки отказват. Тогава моли приятеля си, бръснаря. Той приема - в кадър е само съсредоточеното му, по детски невинно лице, чува се методично щракане... И когато накрая виждаме отпуснатите му окървавени ръце и безжизнената, все така с коса, глава на момичето, разбираме какво е "стригал"... Макар сюжетът да е сведен до либидото и драмата на отхвърлянето и макар да са използвани познати средства за шоково въздействие, филмът е изграден все пак с усет за кинематографична визия и еротична тръпка. Единствено заслужена бе, според мен, наградата на кинокритиката - за филма "Ръката на Исус" на холандеца Андре ван дер Хут. Документални кадри из битието на миньорите от 50-те и наподобяващи ги черно-бели изображения на голямото наводнение през 1952 съставят пласта на времето, когато бащата поема с лодка към Ротердам с цел - Америка.
Счупеното весло той заменя с ръка, откършила се от увиснало разпятие... Порасналият син се завръща след две десетилетия, прекарани в Америка, и продължава да издирва следите на баща си. Контрастиращите с мрачната гама на съвременния пласт избелели архивни кадри подсказват, че бащата така и не е заминал за Америка - загинал е навярно край ротердамските мини. А в хотелската си стая синът открива същата онази ръка на Исус... Забележителна игра с времената - рядко архивен документален материал е бивал вплитан по такъв завладяващ начин в контекста на игрален филм.
Не е без значение, струва ми се, че режисьорът е, както нашият Красимир Крумов, над 40-те. Те са от поколение с доста по-различно светоусещане от днешните най-млади, за които пише д-р Кьоц. И като че ли този фестивал - такъв, какъвто е сега - не бе най-подходящият за тях...
Това се отнася и за шведа Джими Карлсон, роден също тъй през 50-те, чийто филм "Аз и другите" не получи никаква награда. А се открояваше с рядка интелигентност в извайването на взаимоотношенията между героите, чиято сложност и непредвидимост е тема на филма. Млад учител по математика съзира свое alter ego в лицето на гениален ученик и полага неимоверни усилия да го измъкне от невежествената му семейна и приятелска среда, да го изпрати да следва. Възвишените му помисли, както и отказът му от любовта на момичето (а то е възхитително), в което са влюбени и той, и ученикът му, си остават неразбрани. Фатално недоразумение отключва взрив от емоции и трагичен финал. Сизифовият камък се изтъркулва надолу, а гениалността сякаш е обречена...
И още един мой фаворит - показаният извън конкурса "Метаморфоза" по Кафка. В екранизацията си известният руски театрален режисьор Валерий Фокин не прибягва до спецефекти за изобразяването на героя, събудил се една сутрин като насекомо и не води разказа от неговата гледна точка, а с поглед към него, като разчита най-вече на изумителния Евгений Миронов. С нюансирана пантомима и с безмерна тъга в погледа артистът изразява страданието на героя си - не толкова заради собствената му безпомощност, колкото заради превръщането на близките му в безмилостни чудовища. Изящна, ненатрапчива метафора на обезчовечаването върху импресионистичния фон на потъналата в мъгла Прага и на брилянтно вплетена в драматургията музика, трептяща между мелодика и атоналност.
Високият артистизъм и на този филм обаче не бе оценен - пресата го намери скучен. Нали в днешното "общество на удоволствието" всичко трябва да е игриво, забавно?
Е, в конкурса покрай закачливите имаше и филми, вглъбени в наблюдения върху социалната среда, националните особености, духовните проблеми на хората: "Последната нощ на кралската полиция в Хонконг" на китаеца Лау Шинг-хон (сложни политически сблъсъци и полицейска корупция), "Седем дни, седем нощи" (колоритни женски портрети), заснет нелегално от Хоел Кано в Куба (френска продукция), "Вибратор" на японеца Рюичи Хираки (road-movie с меланхоличен секс), "Пътуване до морето" на уругваеца Хилермо Казанова (бедни старци), "Шепа куршуми" на латвийката Уна Целма и "Моят град" на поляка Марек Лехки (унили днешни делници), "Левити" на американеца Ед Саломон и "О, Василиас" на гръка Никос Граматикос (освободени затворници )... Но и в тези, и в останалите неспоменати филми (сред тях, уви, и датските - нямаше и помен от Догма 95) не достига въображение, емоционалност, артистизъм - онова, което превръща съдържателната история в изкуство.
Същото се отнася и за филмите от поредицата "Познавате ли киното?", посветени на Пазолини, Фелини и други прославени режисьори - те се оказаха бледи отблясъци от сиянието на самите майстори.
Тъкмо недостигът на майсторство във филмите на "новаците" е родил, като компенсация, идеята за панорама на световноизвестен режисьор, комуто се връчва почетната награда Master of Cinema. След Тео Ангелопулос, Отар Йоселиани и Джан Имоу, тази година това бе Раул Руиз, който бе честван като най-значимия философ в съвременното кино и представен със 7 от над 90-те си филма. Ответното си слово той не произнесе на родния си испански, нито на английски - в знак на протест срещу политиката на Испания, Англия и САЩ (а също и на родината му Чили, която е напуснал след преврата на Пиночет), насочена срещу културата. Предпочете френския, езика на страната, приютила го в изгнаничеството му и създала му условия за творчество.
Навярно пак като компенсация за липсата на кинозвезди, бе поднесена вечер, на която пет известни киноактриси четоха текстове от "Американска нощ" на Трюфо, след което бе прожектиран и самият филм. Добре, че все пак го имаше, някогашният авангард...
А днешният филмов пейзаж в Германия бе разискван в дискусия с режисьорите от немската поредица "Свеж полъх". Чуха се тъжни гласове: "Да правиш тук днес филми със собствен отпечатък е хазарт - ние играем с планини от дългове"... "Не е ясно кога един филм може да се нарече успешен - сега е валиден касовият успех. А някога Оберхаузенският манифест на Новото немско кино прокламира Свобода от икономическата зависимост"...
Какво да добавя, щом като и фестивалът Манхайм-Хайделберг, една от последните крепости на истинското киноизкуство, се огъва пред всепроникващия напор на печалбата?

Неда Крънзова-Станимирова


Неда Крънзова-Станимирова, ст.н.с., к.и.н. Автор на книгите: "Спор о герое", "Кино и героика", "Захари Жандов", "Български кинорежисьори", монографии, студии и статии в български и чужди издания.
52 Международен кинофествал
в Манхайм-Хайделберг
(20 - 29 ноември 2003)