Малкият Хенри Ървинг
Зарчетата трополяха като конница по циментения под в сутерена на академията.
- Осмица ми трябва - каза Еди, като стискаше високата яка на кадетската си униформа. - Осем, бейби, хайде осем, о, ти осем. - Той ухилено се изправи, изтупвайки перфектните ръбове на коленете си. - Колко правят - подкани той.
Дневалния поклати глава и се тръшна назад.
- Не ми остава друго, освен да легна да умра. На Коледа. Може ли на човек толкова да не му върви както на мен по Коледа?
- Играй за банката - предложи Еди изкусително.
- Моята по-добра половина казва не - възпротиви се Дневалния.
- Играй ти за банката.
- Ликвидиран съм, ако изгубя. Даже и с халба бира няма да наквася гърлото си за Коледа.
- Добре - небрежно се съгласи Еди, заровил пръсти в среброто, - ако искаш да си тръгнеш, губейки...
- Играй за банката - мрачно довърши Дневалния. Той подаде последните си двайсет долара с отчаяното примирение на човек, който подписва завещанието си. - Карай напред, Дайъмънд Джим.
Еди едва чуто зашепна на зарчетата, топло и удобно притиснати между дланите му, унесен в ритмично поклащане напред-назад върху кльощавите си колена. "Настана часът - мълвеше в шепата си - обични приятелчета..."
- Хвърляй! - раздразнено извика Дневалния. - Без поезия!
- Три и четири, пет и две, едно и шест - заклинаше Еди в шепата си. - Това искам само.
- Хвърляй! - изрева Дневалния.
С огромно внимание Еди търколи зарчетата по студения твърд под. Те се заковаха като любовници, сгушени един о друг срещу Съдбата.
- Правиме ли седем? - полека попита Еди.
- На Коледа! - отчаяно извика Дневалния.
Еди грижливо преброи и сортира парите си.
- Ти достойно се отбранява - обърна се той утешително към Дневалния.
- М-да - измърмори Дневалния. - О, да. Каквото си хлапе. Я кажи, на колко години си всъщност, на милион?
- Аз съм на тринайсет години - отвърна Еди, докато напъхваше и последните монети в джоба си. - Само че съм от Ню Йорк.
- Трябва да си бъдеш вкъщи при семейството. На Коледа. Хлапето му с хлапе. Да те вземат мътните, как не си отиде вкъщи при вашите!
- В Кънетикът - каза Еди, като придърпа окъсялата си униформена куртка, - никой не разбира от зарчета. Казвам го за твое собствено добро.
- Трябва да си си вкъщи при семейството - държеше Дневалния на своето.
Вълна от сълзи внезапно препречи големите кафяви очи на Еди.
- Тате каза цяла година да не му се мяркам пред очите.
- Какво толкова си направил? - рече Дневалния. - Взе му гащите на зарчета миналата Коледа?
Еди си издуха носа и сълзите сами се спуснаха.
- Халосах сестра си с една лампа. С лампион. - Устата му се сви при спомена. - И пак бих го направил. Казва се Диана. Шестнайсетгодишна.
- Чудничко - забеляза Дневалния. - Ти си прекрасно момченце, както и да го погледнеш.
- Зашиха я с четири шева. Пет часа плака. Диана! Каза, че съм щял да съсипя хубостта й.
- Ами няма да стане по-хубава от това, че я удряш с лампа - логично разсъди Дневалния.
- Ще става актриса. Театрална актриса.
- Подходящо за момиче - каза Дневалния.
- А-а - изсумтя Еди. - Какво му е подходящото? Взима уроци по танци, по френски, по английски, по езда, по музика, а пък тате постоянно я целува и я нарича "малката ми Бернар". Не мога да я понасям.
- Така не е хубаво да говориш за сестра си - сурово отсъди Дневалния. - Няма да слушам някакво си момченце да разправя подобни работи за сестра си.
- А-а-а, я млъквай! - ядно го сряза Еди. - Малката Бернар. И тате е актьор. Цялата проклета фамилия са актьори. Освен мен - завърши той с тържествено задоволство.
- Ти играеш на зарчета - каза Дневалния. - Няма за какво да се притесняваш.
- Малката Бернар. Тате я води навсякъде със себе си. Детройт, Далас, Сент Луис, Холивуд.
- Холивуд!
- Мене пращат във военна академия.
- Военната академия е добре за младите мозъци - лоялно заключи Дневалния.
- Как ли пък не - продължи Еди. - Малката Бернар. Ще ми се да стъпя на лицето й.
- Така не се говори.
- Три пъти седмично ходи да гледа тате в театъра. Тате може да играе по-добре от всеки друг от времето на Сър Хенри Ървинг насам.
- Кой го казва? - полюбопитства Дневалния.
- Тате - отвърна Еди. - Той е поляк, моят татко. Има чувство. Истинско чувство. Всички казват, че тате има чувство. Трябва да го видиш на сцената.
- Аз ходя само на кино - рече Дневалния.
- Той играе във "Венецианският търговец". С дълга бяла брада, никога не би помислил, че това е тате. Когато заговори, хората в залата се смеят или плачат. Бас държа, че гласът на тате се чува през пет преки.
- Точно такива актьори харесвам - отбеляза Дневалния.
Еди отхвърли назад ръка в трагичен, умолителен жест.
- Нима евреинът е без очи? - настоя той с гръмовен тон. - Нима евреинът е без ръце, без плът, размери, усещания, чувства, страст? Ето така, така прави тате. - Той бавно седна върху една преобърната кутия. - Това е най-красивото нещо на света, начинът, по който тате го прави.
- Не е трябвало да удряш сестра си с лампион - поучително каза Дневалния. - Сега щеше да го гледаш довечера на сцената.
- Петнайсет минути ме шамаросва татко ми. Тежи сто и петнайсет фунта и е с телосложение като на Лу Гериг, татко ми, като товарен кон е, и се олюляваше откъм петите, но аз не заплаках, нито пък му казах защо я ударих с лампиона. Сълзичка не пророних. Обадих ли му. Малката му Бернар. - Еди се изправи решително. - Какво пък, и във военна академия мога да изкарам Коледа като на всяко друго място.
И се запъти навън в навъсения декемврийски следобед.
- Слушай, Еди - спря го припряно Дневалния, преди да е успял да се измъкне, - искам да те питам нещо.
- Какво? - хладно се отзова Еди, усещайки какво ще последва.
- Бъдни вечер е - подхвана Дневалния с очакване в гласа.
- Така е - съгласи се Еди. - Бъдни вечер е.
- Аз съм стар човек. - Дневалния печално бръсна побелелия си мустак. - Аз съм стар човек и ни котка имам, нито куче.
- Вярно - каза Еди.
- Обикновено на Коледа, Еди, си купувам малка бутилчица с нещо, ябълкова ракия например, и сгрявам старото си сърце в някой ъгъл, да забравя, че съм изоставен от целия свят. Когато остарееш, ще разбереш какво имам предвид.
- М-да - каза Еди.
- Тази година - Дневалния неспокойно смени темата, - тази година ти се случи да спечелиш всичките ми пари. Сега, си мислех, дали не би ...
- Не - отвърна Еди, като направи крачка към вратата.
- На Бъдни вечер, за един старец, Еди.
- Ти изгуби - каза Еди, без да се горещи. - Аз спечелих. Това е.
Той си тръгна и Дневалния зае мястото си на покрития с килим стол-люлка до котела на парното. Придал си вид на голяма загуба, Дневалния се залюля напред-назад и поклати глава, докато гледаше Еди да изкачва стъпалата на мазето, за да изчезне в сивия следобед.
Еди безцелно се зашля из оголената от зимата градина на училището. "Военно училище! Как пък не!", си каза на себе си. Сега трябваше да си е в Ню Йорк, залят от светлина, зелени, червени и бели светлини, пълен с народ, забързан щастливо по улиците с пакети, завързани с разноцветни панделки, и Дядо Коледовците да звънят с малките си камбанки по уличните ъгли за Армията на спасението, а хилядите киносалони да зеят с приканващо отворени врати встрани на тротоарите. Трябваше да гледа представление с тате тази вечер и после да вечеря с него на Второ авеню, да яде патешко с картофени палачинки и да пие вино с подправки, и като си идат вкъщи, да слуша тате да пее немски песни с пълно гърло, като сам си акомпанира силно на пианото, додето съседите не позвънят в полицията.
Той въздъхна. Ето го тук, на сухо във Военната академия в Кънетикът, понеже беше лош. Беше станал известен като лош още от шестия си рожден ден. Бяха поканили гости за шестия му рожден ден и той чудно се забавляваше, с торта, бонбони, сладолед и велосипеди, когато сестра му Диана се изстъпи по средата на стаята и изрецитира сцена от "Както ви харесва" така, както учителят й по английски я бе научил: "Целият свят е сцена - беше изписукала тя с имитацията на бостънски акцент, придобит от учителя по английски, - и всички мъже и жени актьори са само всред него ..."
Накрая всички извикаха "Браво!", а пък тате я грабна и завъртя, и се разплака над русата й коса, като повтаряше ли, повтаряше: "Малка Бернар, моя мъничка Бернар!"
Еди бе хвърлил по нея чиния със сладолед, която опръска тате отгоре до долу, и Диана два часа не спря да реве, а той беше напляскан и пратен да спи.
- Мразя Кънетикът - каза той на един безлистен бряст, безучастно надвесен над мръсния сняг отстрани на пътеката.
Оттогава бе блъснал Диана от някаква веранда, като скъса сухожилията на ръката й; беше избягал по вода с гребна лодка от Ню Джързи и се наложи бреговата охрана да го спасява в десет часа през нощта; самоволно бе напуснал седем различни частни и държавни училища; бе засечен да излиза от съмнителни заведения с по-възрастни другари; беше се противопоставял на баща си при всеки сгоден случай и по три пъти в месеца ядеше пердах, застанал горд и непреклонен, единствено съзнаващ, докато тате се надвесваше над него гневен и ужасен, че, актьор или не, най-после получаваше някакво внимание, някакво доказателство за бащина любов.
Той се облегна на едно дърво и затвори очи. Беше в гримьорната на тате в театъра и тате беше в копринения си халат с късчета брада, залепени тук-там по лицето му, с коса, сива от пудрата. Влязоха красиви жени в кожи, разговаряха и се смееха с музикалните си женствени гласове и тате каза: "Това е синът ми, Еди. Той е един малък Хенри Ървинг", а жените изпискаха от удоволствие и го взеха в обятията си, всред парфюмираните кожи, и го целунаха, усещаше охладнените им от зимата навън устни върху топлото си зачервено лице. А тате разцъфна в усмивка и любезно го тупна по дупето, като каза: "Еди, повече няма да ходиш във Военното училище, нито пък ще прекарваш Коледите при леля си в Дулут. Ще останеш само с мен на Коледа в Ню Йорк. Иди до касата и купи билет за тазвечерното представление, ред А, по средата, "Нима евреинът е без очи? Нима евреинът е без ръце, без плът ...!" Да, тате, да, тате, да!..."
Еди примигна с очи и съзря противните дървени стени на академията. Зандан, зандан.
- Ако можеше да изгориш - произнесе той с неистова омраза към ронещата се боя, мъртвия бръшлян и разбрицаната часовникова кула. - Гори! Гори!
Внезапно млъкна. Очите му се присвиха и сянката на мисълта кацна на лицето му под твърдата къса козирка на фуражката. Той втренчено изгледа мрачните постройки, устните му безмълвно се раздвижиха над незнайни, потайни помисли, с изражението на ловец, набелязващ близката кончина на жертва в отдалечения възел на джунглата.
Ако училището изгореше, той нямаше как да спи в гората през декември, нали така, щяха да го изпратят вкъщи, нали така, а ако го извадеха от горящата сграда, тате щеше толкова да е благодарен, че синът му е останал жив, че...
Училището трябваше да изгори до основи и повече нямаше да го изпратят тук, а огънят гори от долу на горе и най-отдолу беше мазето, а единственият човек там беше Дневалния, сам-самичък, закопнял за коледната си бутилчица...
С внезапна неволна въздишка Еди бързо се обърна и закрачи към входа на мазето, да улови мига.
- Слушай - рече на Дневалния, тъжно залюлян напред-назад до котела на парното. - Слушай, жал ми е за теб.
- О, да - безнадеждно отвърна Дневалния. - Виждам.
- Честна дума. Възрастен човек като тебе. Изоставен на Бъдни вечер. Без капчица утеха. Ужасно е.
- М-да - съгласи се Дневалния. - М-да.
- И без глътка питие да се стоплиш.
- Нито глътка. На Коледа! - Дневалния обидено се люлееше напред-назад. - Иде ми да легна и да умра.
- Аз поразмислих - предпазливо започна Еди. - Колко струва бутилка ябълкова ракия?
- Е - лукаво парира Дневалния, - има си ябълкова и ябълкова.
- Най-евтината ябълкова - сряза го Еди. - Ти за какъв ме взимаш?
- Може да намериш първокачествена бутилка ябълкова ракия за деветдесет и пет цента, Еди - побърза да каже Дневалния. - С удоволствие бих приел. Това е благороден жест към един стар човек в сезона на празниците.
Еди бавно отброи деветдесет и пет цента в джоба си.
- Разбери - рече той, - това е изключение.
- Ама, разбира се, Еди - бързо реагира Дневалния. - Не бих си и помислил...
- Спечелих ги честно - настоя Еди.
- Разбира се, Еди.
- Обаче на Коледа...
- Естествено, точно на Коледа... - Дневалния беше вече на ръба на стола си, наклонен напред, с отворена уста, езикът му облизваше ъгълчетата на устните.
Еди подаде ръка с парите на нея.
- Деветдесет и пет цента - каза той. - Не ги ли вземеш, ми ги даваш.
Ръката на Дневалния трепереше, докато поемаше парите.
- Ти имаш добро сърце, Еди - просто каза той. - Не ти личи, но имаш добро сърце.
- Сам щях да ти я купя - продължи Еди, - само че трябва да пиша писмо до баща си.
- Не се притеснявай, Еди, момчето ми, изобщо не се притеснявай. Ще изляза да се поразходя малко из града. - Дневалния нервно се изсмя. - На чист въздух. Действа ободрително. Благодаря, Еди, страхотен си.
- Е - каза Еди, като си тръгваше. - Честита Коледа.
- Честита Коледа - сърдечно отвърна Дневалния. - Честита Коледа, моето момче, и щастлива Нова година.
И той запя "Видях три кораба да преминават, преминават", докато Еди се качваше по стъпалата на мазето.

Пет часа по-късно Еди вървеше по Четиридесет и пета улица, в Ню Йорк, без шинел, зъзнещ от студ, но щастлив. Той крачеше от другата страна на Гренд Сентръл Стейшън през доброжелателните празнични тълпи, като приповдигнато рецитираше към светлините, неоновите надписи, синьоуниформените полицаи: "Щом боцнат ли ни, не кървим ли? Щом сетим гъдел, ще търпим ли? Отравят ни, а ще сме живи?" Пресече Шесто авеню, сви в алеята към служебния вход на театъра, над който електрически крушки образуваха огромния надпис: "Венецианският търговец от Уилям Шекспир". "А щом вредят ни, не мъстим ли?", дрезгаво извика на околните стени, докато отваряше вратата на служебния вход, и изтича по стълбите към гримьорната на баща си.
Вратата беше отворена и баща му седеше до гримьорната масичка, внимателно си слагаше грим и изкуствена коса, съвсем близо до огледалото. Еди се вмъкна незабелязано.
- Тате - обади се той, застанал до вратата. След малко пак: - Тате.
- Ъ-ъ.
Баща му бръсна веждата си с гребен, за да бухне.
- Тате - обади се пак Еди. - Аз съм.
Баща му остави, без да бърза, четката, гребенчето, изкуствената коса и се извърна.
- Еди - каза той.
- Честита Коледа, тате - каза Еди с неспокойна усмивка.
- Какво правиш тука, Еди? - Баща му го изгледа право и немигващо в очите.
- Дойдох си, тате - незабавно отвърна Еди. - Дойдох си за Коледа.
- Плащам на тази ненаситна Военна академия четирийсет и пет долара повече, за да те държат там, а ти ми разправяш, че си си дошъл за Коледа! - Великият глас изтрещя с онази страст и дълбочина, които караха зали с по хиляда и петстотин души да изтръпват на мястото си. - Телефон! Искам телефон! Фредрик! - викна той към гардеробиера. - Фредрик, в името на Всемогъщия, телефон!
- Ама, тате - подхвана Еди.
- Ще им дам да се разберат на тези жалки оловни войничета, на тези униформени школски дамички! Фредрик, за Бога!
- Тате, тате - изрида Еди. - Не можеш да им се обадиш.
Баща му се изправи в цялото си шест фута и три инча, загърнато в червен халат величие и погледна надолу към Еди, едната му вежда се извисяваше в насмешка върху огромното, куполовидно чело.
- Не мога да им се обадя, твърди синът ми. Малкият сополанко ще ми казва какво да правя и какво да не правя.
- Не можеш да им се обадиш, тате - ревна Еди, - защото няма с кого да говориш. Разбираш ли?
- О-о - произнесе баща му с изгаряща ирония, - училището е изчезнало. Пуф! и го няма. Приказките на Шехеразада. В Кънетикът.
- Затуй съм тук, тате - бързо продължи Еди с умоляващ глас. - Няма повече училище. Изгоря. Изгоря до основи. Днес следобед. Виж, даже и шинелът ми. Виж, че съм без шинел.
Баща му стоеше мълчаливо, като го измерваше със спокойния поглед на дълбоко поставените си, студени сиви очи под прочутите сиви вежди. Един от прочутите дълги масивни пръсти бавно потропваше, подобно махалото на Фортуна, по тоалетната масичка, докато той слушаше сина си, застанал така, огрухан от студ, в тясната си униформа, неспирно да говори, пристъпвайки от крак на крак.
- Ама виж, тате, изгоря, кълна се в Бога, питай когото искаш, аз си бях в леглото и пишех писмо, когато пожарникарите дойдоха, може да ги питаш, и нямаше къде да ме дянат и ми дадоха пари за влака и ... Да остана при теб, тате, а, тате, за Коледа, какво ще кажеш, тате?
Умоляващ, умоляващ... Гласът му се пресече под твърдия, неумолим взор. Той остана безмълвен, пледиращ с лицето си, очите си, с гримасата на устата си, с премръзналите, напукани ръце. Баща му царствено се приближи, вдигна ръка и го зашлеви.
Еди продължи да стои, лицето му потръпваше, но нямаше сълзи.
- Тате - пророни той, с усилие да овладее гласа си. - Тате, защо ме удряш? Не съм аз виновен. Училището изгоря, тате.
- Ако училището е изгоряло - произнесе баща му отмерено, - и ти си бил там, ти си виновен. Фредрик - обърна се към гардеробиера, който чакаше на вратата, - купи билет на Еди за първия влак до леля му в Дулут.
И той се отправи, неотменим като Съдбата, пак към гримьорната си масичка, и наново се зае внимателно да поставя изкуствена коса на прочутото си лице.
Във влака за Дулут час по-късно Еди седеше и гледаше река Хъдзън да прелита край него, най-после разплакан.

Ъруин Шоу
Превела от английски Ренета Стоименова

Разказът е публикуван в сборника на Шоу Пет десетилетия
Коледен разказ