Предел на формата
- Как да разбираме последната ви изложба - като осмисляне на етап или като затваряне на цикъл?
- През последните 10-12 години активно експериментирах с промени в художествения израз. Тръгвайки от фигурално-експресивна живопис, преминах през условното пространство на абстрактната информална картина, през развитието на пластическия проблем в обекти и пространствени композиции, и накрая отново се върнах към изразяване с фигурална метафора. Получи се завъртане по спирала и в този смисъл би могло да се говори за оценка или преоценка на този период.
- В такъв случай, след като говорим за завършване на цикъл, каква ще е следващата ви стъпка? Накъде ще продължат нещата?
- Докато не се опита, не се направи, е рано да се коментира. За мен беше по-важно да достигна до теза - до осмисляне на това, което е минавало през мен през годините като емоционален и духовен опит, като реакции към света, като търсене на моята духовна проекция. А целта на изложбата - да видя доколко узрях през последните 10 години, да формулирам себе си и една позиция за живопис, картина и пластичен израз.
- При вас е любопитно нещо рядко срещано сред художниците - да осмислят и писмено работите си. Това помага ли ви по някакъв начин?
- За мен писането не е самоцел или амбициозна задача, а начин да се самоопределя. През вербалността нещата придобиват очертания и граници. Тези граници донякъде затварят проблема, но дават и ориентири - както за мен, така и за тези, които се интересуват.
- Специфичната тоналност на работите ви ме насочва към мисълта, че напоследък се оформи тенденция към ахроматичност в живописта. На какво, според вас, се дължи това?
- Ахроматизмът е част от извеждане на цялостна програма за картината, на цялостна философия. През 90-те години, освен с навлизането на концептуални артикулации, активно компенсирахме времеви отрязъци и отделни етапи от късния модернизъм и пластицизъм. В този смисъл, живописта разшири своите граници, усвоявайки чисто абстрактни идиоми, информално и минималистично изговаряне, както и ахроматизма. Много млади колеги тръгнаха в тази посока. Създаването на една тенденция се доказва от нейната масовост заедно с епигоните, с тези, които вторично ползват един език. За мен това е начин на изразяване. Ахроматизмът е възможност да се излезе от това "тук и сега" и да се пътува в чисто условно пространство и друго време. Това беше моя цел и е част от нещо важно за мен - посоката на естетически аскетизъм, постигането на вътрешна дълбочина, вътрешна вибрация и сила, без съблазнителни елементи на повърхността, без външен сетивен пир. Част от моето абстрахиране беше отказването от цвят.
- А какво ви провокира да преминете от двуизмерността на листа и рисунката към пространствени обекти?
- Човек влиза в проблем и започва да го изследва, но постепенно се насища. След изложбата в галерия "Райко Алексиев" през 1994 аз виждах продължението в едни огромни формати с абсолютно монотонни и равни повърхнини - към тотална ахроматичност. Това трябваше да бъде концептуално продължение на проблема - равна бяла, черна живопис. Но в един момент ми се видя хладно рационално. Тоест, за мен съществено е не концептуалното извеждане. Важното е до каква степен се разпознавам и припокривам с това, което търся. Задържането в междинни състояния, в междинни форми на изразяване, които носят в себе си противоречието и търсенето, ми се видяха по-интересни. Затова тръгнах да експериментирам нов начин на изговаряне, с излизане от картината и навлизане в пространството. Обектите и пространствените неща, които направих, бяха завладяващо веществени, близки до реалната предметност. Удоволствието идваше от това как на първо гледане тази реална предметност първо подвежда със своята контактност, а след това започва да говори за далечни, неразгадаеми неща.
- Какво усещане предизвиква у вас процесът на създаване на тези работи? Как се чувствахте, преминавайки през различните етапи.
- Самото правене, материализирането, съдържа в себе си момент на вчувстване. Беше любопитно да се наблюдавам, когато ровя в пепелта (основен материал, с който работя), когато я разстилам или я бъркам с лепила, когато я разливам в полутечни маси... След това се опитвах да осмисля процеса на правене - натрупване, отмиване, опушване - не като формален акт, а като особена процесуалност, като вид ритуализиране на действието. В повечето случаи тези големи формати лежат на земята, аз ги обикалям, посипвам отгоре, отнемам или добавям. Действието не е с четката и с боята, а е с торбата с пепел, с лепилата и смолите. Особено силно беше преживяването ми с опушването и огъня, осмислянето им като пречистващ, медитативен акт, като особено ритуално действие.
- Работите ви са тясно свързани със земята като дух на традицията. Откъде тръгва тази връзка?
- Събудих у себе си носталгия по огнището. Държа нещата да ми миришат на огнище, но не илюстративно и не фолклорно. Действително, не става въпрос за връщане към минало в исторически смисъл. По-скоро това е отскок назад към едно разширено усещане за време, получено от митологичната нагласа. Това не е толкова носталгия по миналото, колкото търсене на предпричини за изграждане на работещи хипотези или утопии за бъдещето. Искам да намеря достатъчно силни основания, които да преоткрият истината за човека, за неговата духовна природа в едно време и общество, което губи ценностни ориентири, заиграло се със своите технократични, комерсиални и прагматични модели. Това връщане към митологично съзнание, към архетипи, за мен е възможност да провокирам, да събуждам, дори да комуникирам с другите. Смятам, че ние до такава степен сме разтворени информационно, че общуваме само на повърхностно ниво. Качественото общуване като много дълбоко човешко, емоционално, психично, културно, екзистенциално преживяване е потиснато. За мен този отскок в предисторично време е възможност да се разпознавам в дълбочина и да търся среща с другите.
- На откриването на изложбата ви проф. Владислав Паскалев и проф. Емил Попов разговаряха за приятелския кръг около вас (Ангел Станев, Иван Русев, Светлин Русев...). Обединяващото в работите ви те откриват в "кюмюра", от който тръгвате, за да създавате произведения с "остър вкус".
- Нагласата за острота и експресия на образа, както и директна намеса в материал ме сближи със скулптурите. Работейки основно с пепел започнах да откривам не само нейните чисто формални и естетически страни, а и семантичната й натовареност. Няма равнодушни пред черното, пушека, дима, пепелта. Това са много дълбоко заложени в нас структури, основни архетипи. На по-дълбоко ниво има среща-сблъсък. Там човек или иска да остане и му е любопитно, или бърза да излезе, защото денят, реалният шарен свят е по-достъпен. Модерната цивилизация с техниката, електричеството е на не повече от 150 години. Цялата останала история се е развивала около огнището, около огъня. Това са хиляди години на наслагвания, които са много дълбоки.
А що се отнася до обкръжението - някога много ми се искаше да формираме среда - пространство, което да е наше и което да ни захранва. Нещо, в което да вярваме, където да се чувстваме духовно и морално по-сигурни. През годините бяхме провокирани да бъдем заедно по-скоро от външни предложения. Срещата ни не беше мотивирана от желание за колективно налагане. Никакъв прагматизъм, никаква спекулативна стратегия по отношение на художественото пространство. Създаде се кръг около галерия "Ирида". Там направихме стойностни реализации. Изложбите "Пластове", "Самотата", пътуването до Тунис - всичко това формираше и приятелската, и чисто духовната температура между нас. Творческите ни контакти продължават на територията на "Кръг +".

- По някакъв начин вашите гледни точки се срещат и в Академията. Вие защитавате позициите си и като преподаватели. Какви са наблюденията ви върху оформящите се художници - навлизането на новите технологии не допринася ли за пропускането на важни етапи от тяхна страна и за схващането на изкуството като лесен процес?
- Сега младите живеят в много забързано време. Те трябва за кратко да преминат през цялата история на изкуството, да хванат занаята... Неща, които стават с натрупвания във времето, с осмисляне на всеки етап от развитието на изобразителната култура, за да стигнат до момента да отрекат класическите форми на изразяване, да разберат смисъла и възможностите на новите средства. Динамиката на живота принуждава студентите да минават по преките пътеки. В крайна сметка те нито са много наясно с историята и класическите похвати, нито са много информирани и наясно с това, което става сега, но може би нямат и друг избор - това е отсявката за тях.
По-интелигентните, по-информираните знаят това. Разбира се, всичко е мотивирано като че ли от външни условия - от успяването, от световната сцена, от признанието.
Има обаче и някои по-чувствителни и по-интелигентни хора, които се опитват да се самонаблюдават, да се култивират и избират индивидуални подходи - какво и как да изградят в себе си. Избират по-дълги пътища - независимо от успяванията, независимо от временните конюнктури, независимо от това, което им предлага животът като изкушение... Но това са много малко хора. За съжаление голяма част и от тях, след като излязат от Академията, също се изгубват някъде в пространството. Животът ги "изяжда" точно защото трябва да бъде живян.
Много е тежко в такава ситуация - в малка страна, някъде в кьошето на географията и на историята да се мотивира самочувствие и да се произведе достойнство, да си вярваш, да не бъдеш разколебан. Някак си остойностяването и парите стоят отвън - по биеналетата, по световните куратори. Всичкото това ни поставя в объркана ситуация.
Българското светско изкуство в своята 100-,120-годишна история малко или много винаги се е съотнасяло към големия свят. Винаги сме "заничали зад оградата" и сме се борили с местния си комплекс. Докато, да речем, в условията на социализма сме гледали на Запад с много по-голямо доверие към случващото се през ХХ век, особено на модернизма през първата му половина, сега има разколебаване, тъй като и Западът се поизмори. Той вече подхожда критично към самия себе си и за нас "гледането през оградата" е много по-комплицирано. Но пак казвам - не виждам как бихме могли да произведем собствен смисъл и да го защитим. Това става с усилията и самочувствието на много хора, с вливане на пари в системата. За съжаление в системата на културата има изключително малко средства. Тоест най-мощният стимулатор - материалният интерес - не играе. Правят се много интересни изложби, но те се правят изключително и само с ентусиазъм.

- А с какво ви провокира съвременната ситуация в изкуството?
- Последните 10-15 години бяха много интензивни и динамични. Появата на нови артикулации, на нови изразни средства ме накара много по-активно да мисля за това, което правя, и да се формулирам. Сега разговорът между неоконцептуалисти или дигиталисти с тези, които рисуват или се занимават с пластическа форма, е много по-успокоен и това е нормалният, културният разговор. Мисля, че това, което може да направи концептуалното изкуство с неговите средства, пластическата форма не може - и обратното. С времето се оказа, че двете могат много качествено да съществуват паралелно. Новите форми на изкуство (видео, концептуализъм, акционизъм) са много действени, когато реагират на противоречивия социум, на една ценностна система, която се разрушава пред очите ни. Тоест, всички онези артикулации, които са свързани с негативна реакция, с ироничен поглед, с приближаване към социума или с коментар върху съвременното състояние на културата. Докато пластическият израз, пластическата форма в своята дълбочина и многопластовост се противопоставят именно на външната динамика на живота и се мъчат да се хванат за устойчивите, трайни неща. В ситуацията, в която се намираме, мисля, че има място и за едното, и за другото. Въпросът е да бъдат направени качествено, да бъдат изведени и до художествена стойност, и до стойност на правдивост, да открият важното, актуалното, същественото... Моята позиция търси развитие и защита на уникалността на пластическата форма, като възможност да сублимира духовна сила. Съществено е през личната чувствителност и опитност да бъдат откривани онези общочовешки значения, събуждащи духовното ни любопитство и даващи ни основания да продължим.

Разговора води Светла Петкова


Проф. Станислав Памукчиев е роден през 1953 в София. През 1979 завършва "Стенопис" в НХА при проф. Димо Заимов. От 1980 досега е организирал 28 самостоятелни изложби. Участията му в съвместни експозиции са над 100. Носител е на множество български и международни награди.
Разговор със
Станислав Памукчиев