Lapsus exemplum*

Вторник сутрин, 9 декември, предаването "Блиц" по bTV. Гост в студиото е апелативният прокурор на София Иван Петров, темата на разговора - дадения от Главна прокуратура срок на МВР за три дни да излови всички опасни български бандити. Разбира се, този срок е само повод за водещия Георги Коритаров да зададе вълнуващия всички нас въпрос - в състояние ли са правоохранителните, правораздавателните и правосъдните органи на Република България да заработят в такъв синхрон, че язвата на престъпността, мъчеща нашата демокрация от самото й създаване, да бъде излекувана. Апелативният столичен прокурор отговаря утвърдително и изрежда длъжните да действат в унисон институции: "МВР, милицията, съдът, прокуратурата". Lapsus linguae, грешка на езика - вместо полиция, милиция; една дума, останала в речника ни от времето, когато милицията беше орган, натоварен да пази обществото от престъпниците, но също - да пази властта от неудобните. Е, вероятно неволна грешка, непредизвикана; но знаем от една настолна книга, че няма случайни грешки, че всяка грешка е вярна. Следователно, когато такава вярна грешка бъде направена от служител, заемащ толкова висок пост в йерархията на третата власт, човек неминуемо е склонен да се запита: Дали пък многото неблагополучия на държавата с престъпниците не идват от факта, че хората, конституиращи по силата на заеманите от тях длъжности държавната машина, още не са се отървали от едно мислене, характерно за други, преддесетоноемврийски времена; дали пък една от основните причини за несправянето с мафията е тъкмо навикът управленски да се мисли в милиционерски, не в полицейски категории? Тоест в посока на репресивност към дребните престъпления и на снизходителност към едрите: за открадналия хляб - бой, глад, затвор; за източилия банка - възхита, завист, коктейл.
Има много различия между милиция и полиция, едно от най-съществените е: ако милицията в превод значи военна служба, то полицията е държавна служба; първата в някаква степен се извършва винаги с презумпцията, че е обособена част, направлявана срещу други такива обособени части, докато втората е част от по-голямо цяло и дейността й задължително се извършва в полза и в интерес на това цяло. Казано иначе, милицията има пред себе си врагове, полицията - общност; едната работи за себе си и за своите хора срещу други, чужди й; втората - за себе си, но и за всички останали, които не влизат в нейното число. Ето защо първата в по-голяма степен е склонна да търси заговори, конспирации, разни недоброжелатели къде ли не, които й пречат да си изпълни задълженията; впечатляващ пример за такова милиционерско мислене демонстрира водещият на "Всяка неделя" по Канал 1 Кеворк Кеворкян в разговора си с главния секретар на МВР ген. Бойко Борисов. "Някой ви пречи, някой враждува тайно с вас", беше лайтмотивното внушение, което, за чест на генерала, той не поде и го остави да виси безпомощно във въздуха. Обратното, Борисов дори даде образцов пример за полицейско мислене, изразявайки убеждението си, че именно с работа в полза на цялата общност, и то не само българската, но и европейската, и световната, борбата с престъпността ще се увенчае с успех. Като за тази цел е страшно важно не да се насъскват институциите или техни отговорни представители едни срещу други, а да се търсят начини за потушаване на противоречията, за компромиси в името на общата цел, полезна за цялото общество. Полицейското дело като общо дело, а не милиционерски завери и теории на конспирациите, при които всеки е враг и само ние сме правите и съответните на истината и дълга.
Проблемът у нас е, че много медии също стават жертва - било волно, било неволно - на подобен lapsus exemplum, на какъвто стана и апелативният прокурор на София Иван Петров. Дефицитът впечатлява най-вече с разликите, с които се отразяват криминалните събития и се търси отговорът на въпроса кога най-сетне те ще престанат да тормозят общественото ни съзнание; предаванията "Блиц" и "Всяка неделя" изявиха тези разлики по категоричен начин. За някои сякаш е по-лесно да търсят и намират под вола теле, когато се отнася до действията на властта срещу престъпността, вместо да са важна брънка от тези действия. И тук не могат веднага да не възникнат съмнения, че в журналистическата си практика те преследват някакъв свой частен, личен интерес, несъвпадащ с обществения. Но ако е така, трудно ли ще е да направим заключението, че в известна степен те са повече възпрепятстващи (разбира се, без да искат, далеч съм от мисълта, че го правят съзнателно), отколкото спомагащи борбата с престъпниците; че тя сякаш само им служи за повод, за да реализират други, съвсем различни от нея цели? Да са във война с един, да омаскарят друг и по този начин да си изпълнят своята лична, приватна работа в ущърб на някого, за когото са решили, че им е враг. И - бидейки в полезрението на огромната част от българските граждани (всички сме зрители), да разпространяват сред нас и да ни инфектират с едно по-скоро милиционерско, отколкото полицейско съзнание, изповядващо веруюто: всеки е срещу всеки и това е неизбежно.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин




*Образцова грешка