Изложба на изложбите
50-то венецианско биенале, наречено "Мечти и конфликти. Диктатурата на зрителя", с главен куратор Франческо Бонами завърши преди един месец (15 юни - 2 ноември 2003). За първи път в над стогодишната му история в кураторската част работиха няколко души, поканили повече от 500 художника. Националните участия представиха автори от 60 страни, а допълнителната програма включи още 19 групови и индивидуални проекта.
С голямата награда "Златен лъв за най-добра работа" бяха отличени Петер Фишли и Давид Вайс. "Златeн лъв за млад художник" взеха Оливие Пейн и Ник Релф. Наградата за млад италиански художник получи Авиш Хебрехзаде. Павилионът на Люксембург, представен от Сю-Мей Тце, заслужи "Златен лъв за най-добро национално участие". "Златен лъв за цялостно творчество" отиде при Микеланджело Пистолето.


Венецианското биенале е най-старата и най-голяма международна изложба за съвременно изкуство. Както вече е известно и в България, националното участие във Венеция е част от съвременната културна идентичност на всяка държава, а поканата за участие към отделен художник е не само престижна, но и изключително полезна за него в кариерно отношение. Достатъчно е да се каже, че тази година Биеналето бе посетено от 260 хиляди души от цял свят, а през трите дни на откриването за професионалисти като такива са се регистрирали 60 хиляди.
От друга страна, именно Венецианското биенале е обект на остри критики през последните години. Основното несъгласие на художествената общественост е моделът на националните участия, който според мнозина противоречи на съвременното космополитно състояние на изкуството и логиката на глобализацията. Предишните две Биеналета са атакувани и заради прекалената власт, дадена на куратора (официалната "титла" е художествен директор). Агресивните нападки спрямо швейцареца Харалд Зееман, създател на изложбите през 1999 и 2001, бяха свързани с прекалената тематична свобода, която той си позволи, с огромния размер на експозициите, с недостатъчното представяне на Африка и Латинска Америка; посочен бе и поколенчески проблем в неговото отношение към съвременното изкуство (Зееман е роден през 1933). Кървавата международна критика го обвини във волунтаризъм и стремеж към популизъм.
50-то издание тази година започна доста различно. Според идеята на художествения му директор, италианеца Франческо Бонами (роден през 1955), Биеналето във Венеция отдавна се е превърнало в "изложба на изложбите" и именно така адекватно отразява "световната карта" на съвременното изкуство. Бонами предложи темата "Мечти и конфликти", която, въпреки своята неопределеност, бе призвана да обедини в обща структура различните национални фрагменти и индивидуални изкази. В текста на концепцията си Бонами набляга на особената роля на зрителя, чийто поглед "активира участието на изкуството в социален и културен контекст". Според куратора "Мечти и конфликти. Диктатурата на зрителя" не е изложба на политическо изкуство, а отражение на политиката в изкуството". Очевидно не само организационни сложности, но и принципни "политически-коректни" убеждения са накарали Франческо Бонами да "раздели властта" си на куратор с още 10 колеги, чиито самостоятелни проекти станаха "острови" в целия "архипелаг" на Биеналето. Самият той изгради два от островите - "Закъснения и революции" (съвместно с Даниел Бирнбаум в италианския павилион в Жардини) и "Тайни" в Арсенале. Заедно с това Бонами курира "Живопис. От Раушенберг до Мураками, 1964-2003" и "Паузи" - серия от намеси в градското пространство на 13 художника от различни страни.
Експозицията в Италианския павилион, който е централен в Биеналето, правеше впечатление на добре подреден качествен музей на съвременното изкуство. Тя се четеше последователно при преминаване от зала в зала, представяше различните медии, спазвайки баланса между "традиционните" и "новите", и като цяло не поемаше рискове. Не случайно при кратка размяна на любезности на откриването на Биеналето Даниел Бирнбаум наблегна, че и той, и Бонами искали да направят истинска изложба, а не някаква платформа (така се наричаха частите на миналогодишната Документа в Касел).
И се получи една светла и подредена, разпознаваема от пръв поглед изложбена атмосфера. Сред основните й елементи са великолепната сложна слайд-прожекция "Без название (въпроси)", 1981-2003, на Фишли и Вайс, където по стените на голямо тъмно помещение с обикновено легло в ъгъла се прожектираха стотици обикновени въпроси от тези, дето си задаваме/задават ни във всеки миг; както и "Стоейки самотно и оглеждайки пропастта на арктическата пустош на абсолютния ужас", 1999-2000 - музейна по принцип и форма инсталация на Дамиен Хърст с хиляди лекарствени хапчета и капсули, подсилвани от бароковото великолепие на стъклените витрини с малки рисунки, направени от различни телесни течности - "Ограничено рисуване", 2003, на Матю Барни.
При целия си стремеж към "нормализация" на голямата изложба кураторите са включили няколко самоиронични към собствената си експозиция творби, като слайд-прожекцията на Сийл Флойер "прожекция", представляваща прожекция на пиронче, заковано в стена, и малко живописно платно на Риркрит Тираваниджа "Без название", 2003, където върху тъмен фон се открояваха думите "По-малко масло, повече кураж".
Хитът на тази част, а може би и на цялото Биенале, се оказа радио-управляемата детска фигурка върху колело, размотаваща се почти невинно (по желание на скучаещия оператор играчката понякога преследваше зрители или се блъскаше в тях) пред входа на павилиона - автопортретна работа на Маурицио Кателан "Чарли".
"Тайните" - главният проект на главния куратор, се оказа много по-драматичен, но и поетичен, обърнат към човешкото разбиране на индивидуални драми и проблеми. Бонами организира действието предимно чрез работи на по-младото поколение художници - с доста от участниците той се познава още от Манифеста 3 (2000 г.) в Любляна. Живописта тук заемаше много по-важно място, макар и с неголеми по формат работи, често подредени в цикли (например на Паулина Оловска, Авнер Бен Гал, Магнус фон Плесен, Хакан Гюрсойтрак). В повечето случаи това е фигуративна живопис, реалистична и метафорична едновременно. Мен обаче ме омагьоса видео-работата на Яан Тоомик "Пеетер и Март", 2001. В нея е заснет разговор за живописта, за възможностите, смисъла и ролята й между автора и възрастен художник с тежък паркинсон, болест, която пречи да се координират движенията, но оставя мисълта ясна и дълбока. В сравнение с това видео ефектната интерактивна инсталация на Ева Кох, в която видео-монолози на героите се превръщат в диалог в момента, в който зрителят попада в полезрението на фотоклетка, ми се видя прекалено ефектна.
Кураторските проекти на Игор Забел - "Индивидуални системи", и на Масимилиано Джиони - "Зоната", изглеждаха като органично продължение на професионалната работа на Бонами. Те допълваха двете зададени от него насоки. И ако Забел заложи на изчистената архитектура (доколкото това е възможно в Кордерие - работилница за въжета от XVI век) и строго организираната експозиция на своята изложба, проектирана от Йозеф Даберниг, то Джиони направи нещо като архитектурна провокация в пространството и контекста на Джардини, където се намират повечето национални павилиони. В тази част не се строи от години, колкото пари и да предлагат страните, мечтаещи не само за национално участие във Венеция, но и за постоянен павилион (тези, които нямат павилион, са принудени да наемат зали и стаи из града за огромни суми и да се надяват отдалечените им експозиции да бъдат посетени от ентусиасти). "Зоната" се разполага в нещо като високотехнологична временна постройка, проектирана от миланската група архитекти А12, и се възприема като национален павилион, представящ 6 млади италиански художници със смели и забавни произведения. Любопитното обаче е, че съществува и официален павилион на Италия, организиран от тяхното Министерство на културата. В него се представят специално журираните работи на автори до 35 години, родени или живеещи в страната. Участието в този павилион е само по себе си награда. Именно там можеха да се видят изящните и трогателни рисувани анимации на Авиш Хебрехзаде - родена в Иран и отличена като млад италиански художник.
Доста от кураторските проекти в 50-то Биенале свидетелстват, че са отчетени критиките към европоцентризма на предишните изложби и този път въпросът беше решен чрез няколко тематични експозиции. "Линиите на разлома. Съвременно африканско изкуство и променливи пейзажи", курирана от Джилейн Тауадрос, използва геоложка терминология и се стреми да представи африканската диаспора по света като естествено обвързана с принудителната миграция, преместването, алиенацията и расизма.
Карлос Базуалдо (един от кураторите на последната Документа) предложи темата "Структурите на оцеляване" за представянето на художници и архитекти от Латинска Америка. И макар проблемът за съпротивата и преодоляването на тоталната криза в страните, от които произхождат участниците, да е актуална навсякъде, а някои от работите (например инсталацията на Хосе Антонио Ернандес-Диес) невероятно да съчетаваха драматизъм и самокритичен поглед, цялата експозиция носеше характера на механична колекция от документи и свидетелства. За съжаление останах малко разочарована от "Съвременни арабски репрезентации" на Катрин Давид (куратор на Документа X от 1997), дългогодишен мащабен проект, вече частично показван в Кайро и Ротердам. В проекта, чиято цел е да представи интелектуалната, а не политическата реалност на арабската култура, участват не само художници, но и писатели, режисьори, архитекти, социално-политически активисти. Ефектната инсталация в огромна тъмна зала с големи видеоекрани се оказа подобна на "Видеопейзаж", който направихме като куратори на Манифеста 4 във Франкфурт миналата година. Но сами по себе си дългите монологични, често публицистични по характер видеоработи трудно задържаха вниманието при изобилието на по-ярки и "по-художествени" решения.
От своя страна хаосът и пренаселеността, създадени от Ху Ханру в "Z.O.U. Зона на спешност", където участваха над 50 автора, бяха очевиден пробив в представянето на по-малко познати географски и културни региони. Като куратор Ханру отдавна се занимава с проблемите на азиатски, предимно китайски мегаполиси, със самоизграждащите се и саморазвиващите им се структури, с противоречията между историческите центрове и покрайнините, с черната икономика и странната, "заета" безработица. Във Венеция той представи нещо като фрагмент от такъв град, пренаселен, шумен, с хора-художници, живеещи и работещи по улиците му. Множеството пърформанси, интервенции и акции, въвличащи зрителите, наистина създаваха представа за атмосферата на мегаполиса - шумна, пренаситена, но много жива и човешка. Мексиканският художник Габриел Ороско бе куратор на "Редуващото се всекидневие" - малка в сравнение с останалите експозиция (само 6 художника), пълна със закачливи обекти, смайващи инсталационни решения, изчистена и ясна като принципи.
"Спирка Утопия" - най-големият куриран проект в Биеналето, предизвика и най-противоречивите мнения. Неговите създатели са измежду прочутите фигури в съвременното изкуство - критикът-теоретик Моли Несбит, супер-кураторът Ханс-Улрих Обрист и художникът Риркрит Тираваниджа. "Утопията" завзе Театър Арсенале (строен от Сансовино през XVI век) и вътрешния му двор с работите на повече от 180 автори, повечето от които представени с постери - различни рефлексии и виждания за утопията. Сред тях беше и постерът на Недко Солаков, репродуциращ отворената му книга "Енциклопедия Утопия" от 1990 г. Подобно на нея повечето постери бяха фрагменти на вече познати творби, някои близки до визуални манифести или декларации. Освен постерите всички останали работи бяха анонимни, което на свой ред бе също произведение. Те се разполагаха в специално изградена шперплатова конструкция (проект на художник), изглеждаща като лабиринт от фавели или цигански махали. В различните стаи посетителят се натъкваше на отделни произведения. Някои се разпознаваха веднага, като аудио-визуалната инсталация на Анжела Бълок, текста на Лорънс Уинър, огледалния дизайн на Пистолето, като интерактивния обект на Олафур Елиасон или живописта на Върн Доусън; множеството други се превръщаха в гатанка и провокираха почти нездравото желание за състезание между колегите. Времето при това бе изцяло запълнено от дискусии и прожекции, тук и там започваха и спираха пърформанси. Самото пространство беше също един вид "хаос", този път обаче интелектуален, престижен и доста луксозен. Мощната харизма на известния създател на хаотични експозиции Ханс-Улрих Обрист беше очевидно надделяла над благия хуманизъм на Тираваниджа и методологиите на Несбит. В градинката мозайката от индивидуални проекти и събития продължаваше с обекти за живеене на Ателие фан Лисхаут, пърформанси, правене на ръчна хартия от цял тираж на "Утопията" на Томас Мор и множество други акции и атракции. Тълпа от хора почтително гледаше Йоко Оно, събираща и слепваща от парчета чаен сервиз върху масичка на сянка.
"Утопията" се оказа толерантно и хуманно място, където голяма група приятели и единомишленици с удоволствие се срещат и вършат разни неща, без да пречат един на друг, но и без да се интересуват особено един от друг. Една приятна, приземена и протестантски-прагматична утопия.
Разбира се, огромна част от Биеналето са националните павилиони, но при предложения тази година мащаб на курираната част те предизвикваха много по-малък интерес, предимно сред сънародниците на участниците. По общо мнение на 50-то Биенале нито една страна не учуди нито с участник, нито с участие. Най-интересни ми се видяха някои от павилионите на бившите соцстрани. Румънците бяха прецизно организирали впечатляващо представяне на интерактивните компютърни работи на Калин Ман (също и куратор на павилиона), базирани върху естетиката на компютърните игри и ТV-медиата. В минималистичната експозиция на унгарския павилион (куратор Жолт Петрани) можеше да се види един странен филм - как художниците от групата "Малка Варшава" правят тяло на Нефертити и наистина го принаждат към прочутата й глава от Египетския музей в Берлин. Забележително решение за участие във Венецианското биенале бе взето от Сърбия и Черна гора (куратори Бранислава Анджелкович, Бранислав Димитриевич и Деян Сретенович). Показана бе "Международна изложба на модерно изкуство" - експозиция без автор, ако не се броят абсолютно разпознаваемите чрез основните си работи Дюшан, Стела, Косут, Мондриан, Матис, Кандински, Пикасо... Всъщност това е великолепната работа на Горан Джорджевич, който още през 1986 представи римейк на прочутото нюйоркско Армори шоу от 1913 г. Тогавашната демонстрация на европейски модернизъм преобръща представата на американците за това що е изкуство. Концепцията на "Международна изложба на модерно изкуство" в Белград през 1986 е била същото да се случи и с изкуството на Югославия.
Много хубав, спокоен и достоен бе павилионът на Босна и Херцеговина (куратор Ася Мандич), в който едни от най-добрите автори от страната - Един Нуманкадич, Мая Баевич, Небойша Шерич-Шоба и Исуф Хаджифейзович, направиха заедно смислена и запомняща се експозиция, говореща за ужасите на войната и следвоенната ситуация без хленч, жалби или реваншизъм.
На този фон павилионите на "великите" малко разочароваха. САЩ показаха разгърната до изплискване изложба на Фред Уилсън (куратор Катлийн Гончаров). Част от нея беше и организираната от художника специална експозиция с оригинали на барока от музейни колекции във Венеция, където специални спот-лампи осветяваха изображения на черни прислужници, колекция антики с подобни мотиви... Тази визия се допълваше от "бароковите" обекти на самия Уилсън, а пред павилиона се разхождаше черен продавач на фалшиви дизайнерски чанти, какъвто можеш да срещнеш навсякъде по света, дори и в самата Венеция (на 500 м от Биеналето).
Павилионът на Великобритания (куратор Андреа Роуз - директор на отдела за визуални изкуства на Британския съвет) бе обсебен от свръх-луксозната изложба на Крис Офили, станал особено известен след участието си в "Сензация" - изложба, атакувана през 1999 от кмета на Ню Йорк Джулиани. Както тогава, така и сега авторът включва в ритуалната си многоцветна и бляскава (заради използваните материали) живопис слонски изпражнения. Освен тази скандална подробност, големите платна на Офили са много декоративни и в павилиона това им качество бе пожертвано заради червените меки килими и черни стени.
Френският павилион (куратори Жан-Пиер Крики и Алфред Пакман) бе студен, скучен и безлично аранжиран с работите на Жан-Марк Бустаманте, а експозицията на Германия (куратор Юлиан Хейнен) се опита да задоволи вкусовете и на радикали, и на традиционалисти едновременно, затова не успя и в двата случая. В средата на павилиона бе инсталирана въздушна шахта от метро на Мартин Кипенбергер, от която периодично се чуваше звук на идващ влак и излизаше "изтласкваният" от него въздух. Тази великолепна метафора за ъндърграунда, за скрития или несъществуващ подземен живот, за "световната" мрежа съседстваше със студените голямоформатни интериорни снимки на Кандида Хьофер, разположени в по-малките зали наоколо. Впечатлението, че един от авторите пречи на другия, не беше изтрито дори от концепцията на куратора, разсъждаващ за художника, топоса и утопията.
Руският павилион с проекта "Завръщането на художника" (куратор Виктор Мизиано) бе заложил на живописта и мощната промоция на вече популярни на Запад имена. Партерният етаж на сградата бе отделен на смислово мътни портретни фотографии-тондо на участниците от Серхий Братков, а в трите горни зали се представяше голямоформатна живопис, базирана върху карикатури от сп."Крокодил" на Константин Звездочетов, експресивни пост-модернистки руини върху велпапе на Валери Кошляков и популистки пост-соцреализъм на Владимир Дубосарски/Александър Виноградов. Голям размах в стил "рюс", неяснота и общ ефект на манджа с грозде, доста унизителен за всички инак много добри художници. "Като за голямо биенале" бяха експозициите на Испания, Холандия, Австралия и Израел. Достъпът в испанския павилион бе препречен от груба зидария - "Стена, препречваща пространство" на Сантяго Сера, зад която можеха да влязат само хора с испански паспорт. Използвайки идентификационните документи на куратора Роза Мартинес, проникнах в павилиона през охранявана задна врата, за да видя втората част на инсталацията на Сера - "Жена с качулка, седяща с лице към стената". Привилегировано видях жената, но помислих, че за източноевропеец забраната за влизане и необходимостта от разрешително не е най-шокиращото нещо. Западните ми колеги, по-силно впечатляващи се от рестрикции и пречки, приеха провокацията на испанците като най-сериозната политическа метафора сред националните експозиции.
В холандския павилион (куратор Рейн Волфс) пет художника, живеещи в тази страна, но принадлежащи към различни културни контексти, се опитваха максимално да се доближат до мултикултурната реалност на градовете, в които живеят днес. Имаше мини-цех за производство на фалшиви маркови обувки, бар с екзотични африкански напитки, модно шоу с чернокожи манекенки, видео, билборд и аналитични инсталации, обединени под заглавието "Ние сме светът", включващо очевидно и зрителите.
Магнетични и отвратителни фигури на хора и животни, мулажи, смайващи с правдоподобието си, населяваха павилиона на Австралия (куратор Линда Майкъл). Авторката им Патриша Пичинини се стремеше да привлече внимание към проблемите на биотехнологиите и съществуващата вече възможност да се създават мутанти. Нейни най-големи почитатели се оказаха децата и тинейджърите, искрено забавляващи се с кошмарните играчки.
За биотехнологиите до някаква степен говореше и Михал Ровнер в експозицията на Израел (куратор Мордекай Омер). Компютърната видео-анимация на човешки тълпи, разпадането им на индивиди и превръщането им обратно в безлични маси бе изчистена до графичен знак и толкова майсторски направена, че единствено пред този павилион имаше половинчасова опашка. Други части от инсталацията на Ровнер бяха прожекциите на малки човешки групи в лабораторни чашки на Петри, изграждащи с движението си символите на хромозомите, и още цяла стая, където отново такива фигурки изписваха по четирите стени текстове от ръкописите от Мъртво море.
Гигантизмът на Биеналето не може да се обхване чрез впечатленията на един, дори относително подготвен посетител. Част от програмата му с изложби, презентации, концерти и улични акции почти не успях да видя. Посетих само помпозната персонална изложба на Иля и Емилия Кабакови "Къде е нашето място?". Кабаков и тук успя да се подиграе на истаблишмента, показвайки, освен централната си инсталация, и множество лошокачествени черно-бели фотографии с поетични текстове. Докато публиката въздишаше по поетично-философската им дълбочина, той призна на руско говорещите, че това са просто събрани нечии снимки и нечии текстове от три списания, за да се запълнят залите. Хареса ми това "просто".
Последното, което можах да видя късно през нощта, бе проектът "Радар. Съвременно изкуство за европейски градове" на куратора Анжела Витезе - билбордове на 24 млади участници от цяла Европа. С голямо удоволствие късно през нощта разпознавах работите на младите български фотографи Мисирков и Богданов, Линков, Ефтимов и Стоянов, Мирчева. Стана толкова тъмно, че не съм сигурна дали видях всичко.
Във Венеция в дните на откриването беше жега - 42 градуса - и вероятно заради това, а не по други причини, аз, както и повечето колеги, не харесах много това Биенале.

Яра Бубнова