Уроците на Борис Михайлов
На 1 януари 2004 г. се изпълниха 111 години от рождението на Борис Михайлов - актьор, който в продължение на три десетилетия бе от водещите фигури на сцената на Народния театър, незабравим за моето поколение като Суслов от "Дачници" на Горки, Филип II от Шилеровия "Дон Карлос", Херцогът в "Херцогинята на Падуа"на Оскар Уайлд, Иван Александър от "Към пропаст" от Иван Вазов; рецитатор, неподражаемо интерпретиращ сложни, дълбоко драматични творби като "Опълченците на Шипка" или "Септември" от Гео Милев; педагог, чийто метод на обучение, изложен и в претърпялата две издания книга в съавторство с Мара Георгиева "Техника на говора" (1963), бе пределно ясен, убедителен и резултатен.
"Мечтата ми още от най-ранно детство беше да стана актьор" споделя той в интервю за сп. "Кинопреглед" през 1937 г. ("Възходът на Борис Михайлов", бр. 14, с. 2. Части от интервюто цитирам и по-долу в текста.) Родителите му, обаче, смятат, че актьорската професия е "неблагонадеждна". "Цигулар къща не храни!", отсича баща му и младият Борис, завършил основното си образование в София, където е и роден, е изпратен в Мюнхен да следва инженерство. "Но вместо в политехниката - продължава разказа си Борис Михайлов, - се записах в драматичното училище на Ото Кьониг."
Тайната му не остава дълго време скрита. Заплашен със спиране на издръжката, той е принуден да се върне в София. И тук настъпва окончателният разрив с баща му. Щом не се подчинява на родителската воля, ще се грижи сам за прехраната си! Това не отчайва влюбения в сцената Борис. Веднага си намира работа - осветител в Народния театър. В същото време започва да взема уроци при големия артист Атанас Кирчев. Включва се за кратко време в трупата на тъй нар. "Нов народен театър", създаден през 1910 г. от група "отцепници" от Народния театър начело с Владимир Тенев. Не разполагаме с данни, за жалост, които биха "осветили" участието му в тази трупа. Вероятно, не е бил удовлетворен от получаваните задачи, а може би сам е стигнал до убеждението, че за да бъдеш истински актьор, трябва да получиш сериозна професионална подготовка. През 1912 г. отново е в Мюнхен. "Постъпих като работник в локомотивната фабрика "Мафай" - славех се като добър работник. Щом се явеше някаква бърза или фина работа, там трябваше да бъде Михайлов. Бях, по модерному казано, квалифициран работник. Разбира се, вечер посещавах драматичното училище на проф. Кьониг... Още на другата година - 1913, постъпих в Камершпиле". Дебютната му роля е Черният принц от Мароко във "Венецианският търговец".
От последвалите роли Борис Михайлов отделя Федя Протасов от "Живият труп", Освалд от "Призраци" и особено Каплан фон Миголски в "Младост" от Макс Халбе. "Една вечер заедно с драматурга си Холендер Макс Райнхард присъстваше на "Младост". Изглежда ме хареса. Разбрах от това, че ме повика в Берлин и ме ангажира за една година в Дойчес театър." С обявяването на Първата световна война актьорът се завръща в България. "После до 1924 г. бях в Берлин, където играх в Дойчес театър, Фолксбюне и Берлинер театър."
Сред големите фигури на театралната сцена, с които има възможност да общува на живо, Борис Михайлов отделяше Александро Моиси - последният "велик гастрольор" на ХХ век. (Неведнъж в часовете си ни разказваше за неговия забележителен Хамлет или Едип цар!)
След 1924 г. е привлечен в киното. Снима се в над 30 филма и то в отговорни роли сред съзвездие немски звезди: с Аге Егеде Нисен и режисьор Лудвиг Щайн в "Заключената броеница", с Фрида Рихард в "Петте франкфуртовци", с Хари Линдке, с Хари Пил... И така до 1932 г., когато решава след едногодишен престой в Париж, да се завърне завинаги в България. Трудно е да определим причините за откъсването му от Германия - от нейния театър и кино. Съпругата му беше немкиня. В дома им се говореше само немски. Г-жа Михайлова така и не научи добре български. За нея дори се разказваха анекдоти като например един телефонен разговор в следобедни часове със секретарката на театъра: "Борис се върна, легна и почина..."
На въпроса, зададен от "Киноизкуство": "Не намира ли, че е направил грешка след такива блестящи успехи да се завърне в България?", Борис Михайлов отговаря лаконично: "Не, съвсем не! Защото обичам родината си и нашата публика."
На 30 май 1932 г. дебютира в "Престъпление и наказание" като Разколников. Този дебютен избор крие голям риск. Постановката се играе вече няколко месеца, а и за критиката и за зрителите Иван Димов е Разколников, който трудно може да бъде надминат. Борис Михайлов, обаче, хвърля смело дръзкото си предизвикателство. Той е убеден в професионалната си подготовка и придобития практически опит. Познава и владее напълно възможностите си - физически (фигура, глас) и душевни (вглъбеност, дълбочина, искреност, простота). И не на последно място - богата култура! Всичко това е оценено веднага от най-авторитетната за времето критика. "Още с появяването си на сцената - пише Д. Б. Митов за неговия Разколников, - той показа една много сигурна техника и умение да си служи с гласа. Рядко сме виждали на нашата сцена артист, който така умело да нюансира, така бързо и неуловимо да преминава от едно настроение в друго." А, анализирайки подробно изпълнението му на Хамлет (трети изпълнител в постановката от 1933 г.!), Сирак Скитник подчертава, че "нашата сцена е виждала по-вдъхновена, по-непосредствено талантлива игра, но такова уравновесено художествено детайлиране може би за пръв път вижда. И тъкмо като отговорна разработка - като начин, път за работа - тя би трябвало да служи за пример."
Лицето му беше изразително, макар и рядко да мимицираше. Разчиташе на точно подбраните грим и прическа, съответстващи на представата му за изпълнявания персонаж. Още при първа среща с актьора в живота привличаше спокойствието на неговите кадифени очи. Но на сцената те се променяха: от лъчезарни се превръщаха в зловещи, от съзерцателно-поетични - в трагични до безнадеждност.
На пръв поглед във фигурата му нямаше нищо особено - среден на ръст, съразмерно сложен, по-скоро слаб. Но как се променяше тази "обикновена" фигура с всеки различен костюм! Сякаш именно той - костюмът - определяше походката, жестовете, движението на главата дори. Царствената и властна осанка на Филип II се стопяваше в сцените, по време на които всесилният монарх бродеше самотен, облечен в дълъг до земята домашен халат. Никога няма да забравя секундния спазъм, преминаващ през цялото тяло на героя, когато грандовете го "събуждаха" от сомнамбулизма му в картината след убийството на Маркиз Поза. Това не бе физически гърч, а по-скоро вопъл на дълбоко страдаща душа. Беше предложил сам на режисьора на "Херцогинята на Падуа" Филип Филипов (поне така ни разказваше в час!) ярката външна характерност на героя си: сгъната в лакета ръка със сгърчени от китката надолу пръсти, като след получен удар, което се подчертаваше и с лекото провлачане на единия крак и използването на бастун. Излагайки на показ физическия недъг на героя, актьорът без друго се опитваше да намери трагическо оправдание на мрачните краски, с които Уайлд бе обрисувал изцяло "отрицателния" герой на драмата си.
Борис Михайлов имаше слабост към "тъмните" герои. Подобно на великия си първоучител Моиси и той смяташе, че хармоничните, "светли" герои твърде често са лишени от драматизъм, от воля да се осъществят въпреки всичко, от страстно жизнелюбие, присъщи на негативните, "тъмните" персонажи или с други думи - би предпочел Франц пред Карл Моор от "Разбойници" на Шилер, например. От богатия списък изиграни роли, самият той отделяше своите Вурм от "Коварство и любов", Исак от "Иванко", Неизвестният от "Маскарад" на Лермонтов, Михаил Скоробатов от "Врагове" на Горки, Филип II, Суслов, Херцогът на Падуа и т.н. Естествено, до тях като сила на внушение се редят и Хамлет, и Мортимър от "Мария Стюарт", Боян Магесникът на Кирил Христов, Шарл от "Света Йоана" на Шоу и особено Конрад от "Задушница" на Мицкевич в бляскавата постановка на Леон Шилер. Но дори и в тях актьорът винаги търси нещо по-необикновено, твърде различно от едва ли не "узаконеното" в театралната ни практика. Така например Владимир Василев (под псевдоним П. Рудевиц) го упреква, че "вместо отдаден в чувствата си на Мария и младежки поривист", неговият Мортимър е "само конспираторски напрегнат, нервен и измъчен, макар и решителен докрай". След като изказва извънредно похвални слова за постигнатото от Михайлов в ролята на Конрад от "Задушница", отново Владимир Василев отбелязва, че "в моментите на екстаз, на вещаене на бъдещето" е необходим "друг психологически строй: озарение на една вяра."
Подобно "озарение", обаче, бе чуждо на вътрешната нагласа на Борис Михайлов. В изпълнението му на "Опълченците на Шипка" липсваше напълно Кисимовия възторг от героизма и саможертвата на опълченците. За него тази ода бе по-скоро дълбоко драматична, трагическа балада - проява на себеотрицание, която заслужава нашия поклон, но която, в същото време, непрестанно напомня за свидните български синове, оставили костите си на Шипченския проход.
От "възторг" бе лишено и цялостното внушение на поемата "Септември" в тълкуванието на Борис Михайлов. Достатъчно е да си припомним композицията му, предложена от него в книгата "Техника на говора". Рецитаторът бе запазил почти напълно пасажите, отразяващи погрома на въстанието. Голямата тема, която го вълнуваше, бе трагизмът на братоубийството. Затова и финалният апотеоз звучеше по-скоро скептично, с мрачна надежда, че "може би"... "дано"... "някога"... "Септемри ще бъде май"... А в чисто изпълнителски план бих могъл само да изразя личния си възторг от свежестта, активността, мощта, с която той ни държеше приковани в продължение на 20 минути с рецитацията си на "Септември" и то на почти 70-годишна възраст! Бих си позволил да повторя думите, изречени от Сирак Скитник след премиерата на "Хамлет": "...в привидно равния му тон намираме една широка разнообразна звукова гама: от внушителния шепот в 11 картина - до мъчително тържествуващ вик и екстатично молитвената монотонност в сцената с майката." Вл. Василев е още по-кратък в оценката си за Конрад от "Задушница": "...неговият глас съска, глъхне, гърми..."
А гласът на Борис Михайлов не бе нито мощен, нито отличаващ се с някаква по-особена тембрална окраска. Но той бе развил до съвършенство гласовите си природни дадености и - най-главното - умееше да ги използва в пълна мяра, до краен предел.
Техническите "сръчности" на Борис Михайлов никога не бяха самоцелни. Изпълваше текстовете на ролите си или бъдещите си рецитации със знаци: за поемане на дълбок дъх или пък само за добавяне на въздух, за пауза без допълнително вдишване, т.е. със задържане на вече поетия и т.н. Но тези "знаци" бяха винаги свързани със смислово-емоционалното внушение на авторовия текст. Нещо повече - те подготвяха предстоящата звуково-говорна градация, достигането до смислов и гласов връх. С "мълчанието" си неговата пауза поставяше всъщност важен акцент, поддържаше напрежението у зрителя/слушателя, поднасяше му ненатрапчиво основните изводи, без да го лиши от емоцията, която възбужда всяко съприкосновение с изкуството на актьора. Не случайно големият педагог в своята "Техника на говора" излагаше целия си "чертеж" (дъхов, ритмичен, пунктуационен), придружен със съответно смислово тълкувание на текста. След представянето на цялостната си разработка на "Опълченците на Шипка" той подчертаваше, че тя би могла да послужи само за "модел", който всеки бъдещ или действащ актьор би могъл да използва в създаването на свой - съобразен с индивидуалните външни данни и вътрешната си нагласа.
"Лабораторната" работа върху авторовия текст бе винаги лично негова, ненатрапена на никого. Той държеше на партньорите си, обожаваше ги и се съобразяваше с техните търсения. Никога няма да забравя великолепния "дует" Филип II и Елизабет Валоа - Борис Михайлов и Маргарита Дупаринова. Или пък забележителния "триъгълник" - старият мрачен съпруг Суслов от "Дачници", неговата млада очарователна съпруга Юлия (Софка Атанасова) и любовникът й Замислов (Апостол Карамитев)...
Веднъж в час по "техника на говора" проф. Борис Михайлов се появи с червило по устните. Леко се поусмихнахме почти невярващи - той не се отличаваше с бохемски нрав! Професорът явно се смути от тази неприсъща за него, а още повече за възрастта му ситуация. Изтривайки се с кърпичка, ни разказа, че на излизане от театъра върху него буквално връхлетяла Софка Атанасова. Току-що й съобщили, че ще излезе спешно в ролята на Сара от "Към пропаст". А Иван Александър е Борис Михайлов! Толкова била щастлива, че отново двамата ще се срещнат на сцената и то като "влюбена двойка", че го целунала право в устата с пресно начервените си устни!
За някои от съкурсниците ми произнасянето в продължение на цял семестър на "би-бе-ба-бо-бу...", след зловещия натиск върху диафрагмите ни от ръката на Професора, беше недостатъчно сериозно занимание. Усещаше тяхното пренебрежение, но не реагираше! Той бе от педагозите, убедени, че "насила хубост не става!" Рядко даваше за пример себе си. За щастие моето поколение имаше възможността да го гледа на сцената и да се убеди само в истинността и силата на неговите уроци: истинският актьор трябва да работи непрестанно - и върху себе си (той е инструментът, който трябва всяка вечер да просвири отново!) и върху общата си култура, за да бъде винаги в крак с времето! С присъствието си (личностно и професионално) Борис Михайлов безмълвно ни внушаваше: "Обичай всички, с които ще бъдеш под прожекторите и не забравяй никога изреченото преди десетилетия от големия ни поет и мислител П. П. Славейков - театърът е храм, в който трябва да се богуслужи с българска реч"!

Петър Петров



100 години Народен театър Иван Вазов


Продължаваме поредицата от текстове, с които отбелязваме 100-годишнината на Народния театър "Иван Вазов".
К