Албано отново в България
Че ще напиша нещо за четвъртото гостуване в България на италианския певец Албано е ясно, само че какво? Кой от няколкото възможни текстове да подхвана? Дали това да е текстът, който би отразил възмущението на телефониралата ми позната-музикантка, която разнищваше въпроса "как може..." под знака на бързо сполетялата я констатация, че 60-годишният Албано не толкова пее, колкото "ужасно се дере"? Или пък да се съсредоточа върху изживяването на по-скоро улегналата, отколкото младежка публика около мен, изпълнила залата на Националната опера, която учтиво дочака - след промоцията на албума на щерката Кристел Каризи - появата на мегазвездата-баща, за да запляска с ръце "в такт" още с първия изпълнен вечнозелен хит "Sempre, sempre" и да подпява "Volare, o-o...", без да я е грижа дали слуша Албано от запис или "на живо"?
А може би е редно да откликна преди всичко на проявата като предколеден благотворителен концерт-спектакъл, дело на продуцентската къща "Едита", обявила, че ще предостави част от събраните средства на Ротари клуб "София-Витоша" във "Фонд за даровитите деца на България", за да послужат за стипендии за 2004 г. (из пресинформацията)? Проблемът е, че вместо рецензионно (т.е. в еднозначната насоченост към качеството на една проява от гледна точка на професионалните критерии на излъчилата я сфера), ставащото все повече взе да прониква до мен във вид на човешки версии, всяка от които е еднакво валидна спрямо останалите, защото животът, наблюдаван интерпретативно, може да бъде разказан само чрез сума от разкази. Най-интересно би било да разпитам самия певец как оценява или по-скоро как е преживял (в смисъла на английското experiеnced) тази своя поредна шоуизява, но това не бе възможно, тъй като звездата обяви, че поема към Южна Италия още на другата сутрин, за да посрещне там Коледа със своите деца, приятели, домашни любимци и предпочитано вино, чиято марка така и не запомних.
Хроникьорски погледнато, нещата са прости. Продуцентската структура, лансираща Албано, има своя представителка в България, която заедно с упоменатата вече продуцентска къща "Едита" се е заела да осъществи именно в България световната премиера и промоцията на първия албум на 18-годишната Кристел, дъщеря на Албано и Ромина Пауър. Проявата бива пакетирана предколедно с участието на знаменития татко плюс оперната певица Мариана Пашалиева, балет "Арабеск" и водещ Николай Сотиров. Концертът има послание - (поне) на Коледа да сме добри и близо до Бог.
Последното бива визуализирано - доста неподходящо (виждате, че тук се намесва рецензентският аспект) - от онзи фрагмент из "Нестинарка" на Марин Големинов в реализация на балет "Арабеск", в който героинята поема към жаравата с икона в ръце. (Това, че иконата не е точно на Бог, едва ли е интересувало някого от продуцентите.) С втората си песен Holy night Мариана Пашалиева поправя грешката и оттук насетне ние попадаме в ръцете на Кристел. Или по-точно в ръцете на тонрежисьора, който още от встъпителните тонове потопи проявата в свръхзвук. И доколкото концертът премина в режим на play back (в отделни изпълнения - полу play back), то аз го възприех по-скоро като оглушителна дискотека (със скрит DJ), в която солистите, в повечето случаи имитиращи пеенето си, се изявяваха звуково като кукли на конци.
За промоцията на албума на Кристел Hold On To Me няма какво друго да се каже, освен че се състоя. Участието на Пашалиева в услуга на обичайното днес съвместно шоу между опера и поп, бе като цяло приятно и издържано в добър тон. Нека се спрем върху главното, заради което бяха дошли хората: Албано. Човекът, който близо 40 години е на сцената, който има 26 златни и 8 платинени албума, който е продал 23 милиона грамофонни плочи и е гастролирал в 100 страни, изпя за нас това, което пее винаги - 2 парчета "на живо", за да се убедим, че все още има глас, останалото от имитиран запис: неща като Шубертовата Ave Maria, канцонети като "Санта Лучия", хорът на евреите от "Набуко" на Верди, превърнатата в песен главна тема на Първия клавирен концерт от Чайковски. След Чайковски си тръгнах - за мен концертът се бе морално изразходвал. А естетически?
Въпросът е сложен: в популярната музика естетическото много рядко се явява в чист вид, тук точката над и-то по отношение на качеството я поставя публиката. Софиянци би трябвало да знаят какво значат 40 години "дране по сцените". Прекалено простодушие би било да се очаква, че днес Албано ще звучи така, както звучеше при първото си гостуване у нас на фестивала "Златният Орфей" през 1975 г. Мегазвездата предлага/продава днес спомена за някогашния си изключителен звуков имидж - лиричен тенор с метален блясък на гласа, с щипка белканто в начина на пеене, чиито ла и си-бемол на втора октава, ако са свежи и сочни, предизвикват "обожание". Особено ако звучат "по италиански" и са приложени върху изискуемия за това репертоар. За чест на певеца трябва да кажа, че той е запазил "италианското си звучене" (каквото и да значи това), ако и по-често да се "дере", вместо да пее. Пък и в звуковия грохот, произведен от невидимия DJ, разликата почти не личи. Играта се получава - "Vo-la-re, o-o...", пейте с мен, пеем, пляскаме, а после, за въздигане - Верди и Чайковски, за когото Адорно настояваше, че звучи добре и салонно. Та, всеки на този концерт си отвзе своето - кой естрадна радост, кой пари, кой промоция. Само хора като моята позната-музикантка са се тюхкали "как може...", както някога и аз, когато за първи път чух Руджеро Ричи - на много стари години - да свири Паганини. Тогава обаче нямаше звукорежисьори и всичко си ставаше "на живо"...

Розмари Стателова