За новите хоризонти
Смъртта, разбира се, какво друго да поменем след Празниците?
Смъртта на петимата български войници в Ирак обедини вълненията на българите. Ала то не бе само скръб по загинали, нещо ново се беше случило, нещо, което обелва действителността ни от кората на привичните думи и тя се разкрива пред нас безмълвна в своята предсловесност. Дали не е време да й търсим нови назовавания?
Но преди всичко да започнем сериозно да се вглеждаме в себе си.
Реакциите на обществото около смъртта в Кербала, колкото и да бяха обединени в скръбта си, разкриваха нещо по-дълбоко - неосъзнатият протест срещу неосмислеността на живота ни, копнеж по сцепление около нещо повече от борба за оцеляване или благополучие, около нещо повече от ежедневните изтъркани лозунги и лепкавите мечти на измислиците. Все по-трудно зад лозунгите и измислиците може да се скрие убеждението, че живеем не в държава, а на територия и не сме общество, а население.
Така обединяването от смъртта се яви като надежда за цел, за общност, за колективност.
"Цел", "общност", "колективност" не са думи, празни от съдържание. Просто (също като "демокрация", "правова държава" и "гражданско общество" днес) преди 1989 година те бяха омърсени, големите им значения бяха изхабени в потоците несъответни употреби и преди петнайсет години си ги забранихме. Обаче. Можеш да си забраниш дума, но не можеш да забраниш на онова, което тя изразява, да е част от действителността.
Атомизираното българско население инстинктивно усеща нуждата от спойваща цел, която да го мотивира за колективно усилие. Силово налагане на такава цел е изключена. Постепенното й изграждане е изключително затруднено от липсата на ориентири в бързо променящия се свят и от българската малобройност и слабост. Остава внасянето на чужди цели.
Както винаги.
Да ни е честита Новата година!

Христо Буцев