Хоп-хоп... Институцията

Романът на Албена Стамболова описва отношенията между възрастен мъж и неговата внучка на прага на окончателната раздяла. Описанието е пестеливо откъм чувства, образите и картините за мен са релефни, мисля, че литературата е добра.
В периода, в който общувах с книгата, посетих конференция, на която учени от Световната здравна организация докладваха, че към стреса на прехода най-уязвими са мъжете. Просто продължителността на живота ни рязко спада в тези времена. Така моята тема за уязвимостта на мъжете в околосоциалистически времена (пред-, по време и след-) се предложи за контекст на разбиране на този текст на авторка, чието цялостно творчество, за съжаление, не познавам. Вниманието ми беше привлечено от изобилието на мъжки образи и особено на двата главни (тези на дядото и на директора на Дома). Те са описани от момиче/жена и аз се питах, дали ако бяха описани от мъж/момче, нямаше подходът, но и претенциите към тях да бъдат различни?

По Коледа бях на гости на родителите ми и от библиотеката им задигнах купената от мен преди време книга на Георги Марков "Мъже", издателство "Христо Ботев", 1990 г. Купих я, след като прочетох "Хайка за вълци" на Ивайло Петров, издателство Профиздат (какво име само!), София, 1986 г.
Та в основата на моята мисъл е романът на Ивайло Петров.
Чета го като разказ за няколко мъжки провала. И шестте провала се случват в контекста на преход, който аз наричам "пристъп на трескава и неморална модернизация", с други думи - противоестествена. Тази противоестествена модернизация оставя след себе си поток от кръв, насилие и провали.
Ивайло Петров описва тези процеси изключително вълнуващо.
Какво следва обаче, той не описва.
Върху костите и душите на тези ранни, стихийни "предприемачи" (Жендо, Николин, Иван, Киро, Калчо, Стоян) се построява Институцията.
Тя замества града, тя създава града, скъсява епохи с лекотата, с която отнема животи и строшва съдби. Нашият тукашен град носи печата на противоестественото си случване.
Живеем в градове, без да сме граждани.
Георги Марков, с присъщата си амбициозна романтика описва живота вътре във вече случилия се нов Град/свят. Прави го през описанието на три мъжки (а защо не и лидерски?) проекта.
Два "морални" и един недотам.
Институцията вече е неоспорима, мъжете от "Хайката" са сломени, техните деца влизат в новата институция.
Тя носи различни имена: Казарма/Армия, Завод, Институт.
И институцията на институциите, разбира се - Партията.
(Георги Марков е очарован от своята Институция. По това две мнения няма.)
Няма живот и прогрес за неговите герои извън нея.
Новият град се е случил.
Годината е 1961, навярно.

В романа на Албена Стамболова проблемът за дома заема, за мен, основно място.
Той се появява като въпрос - къде ми е семейството?, но и като Институция: Домът (за стари хора) или неговия млад/нов "приемник" - хосписа.
Защо домът отсъства, не трябва да питаме Институцията. Оттам ще чуем само глухо ръмжене и уригване. Нещо се е случило, домът е изчезнал, авторството върху него - също.
Няма и следа от така нареченото "село" (обърнете внимание на "небългарската", почти аконтекстуална "градскост" на романа!).
Няма го и градa.
Има го градския език, наистина, но човешките отношения в него са като нишки от тъкан върху лист бяла хартия - нищото все прозира отдолу.
Има го, обаче, нашия сурогат на града - Институцията.
Мъжете (тези увредени от Институцията мъже) отново са в спор за управлението й. Възрастният управител на Дома продължава да живее с вече съвсем порасналия си син и продължава да го хипнотизира с енигматичността си. Малко като паметника на Съветската армия.
Институцията е жива, макар и в криза.
Има ли Тя алтернатива? Двамата герои, които напускат света в хода на романа, го правят, измъквайки се от Нея (самоубилата се жена и главният герой, който търси и намира вечния си покой на пътя).
Според мен нужда от алтернатива има, но авторката не търси отговор на този надвиснал, според мен, въпрос.
Не е длъжна, разбира се. Мисля, че поколението на младите в този роман е ангажирано с търсене на безусловно одобрение - такова, каквото само бабите и дядовците могат да дадат на внуците си. Така с един замах заличаваме два проблема: този с нашите собствени родители и този на нашите родители с техните собствени.
В исторически план тези неизговорени, раняващи, междупоколенчески въпроси съвпадат с възхода, разцвета и упадъка на Институцията. Тя носи различни имена (социализъм, тоталитаризъм, централизъм, членство "там" и т.н).
Предпочитам да ги избягна, защото чувствата, които предизвикват, ни спестяват разсъжденията.
Тя носи и предимства, от които се храним и до днес.
Чувствата ни към нея са определено нееднозначни.
Нееднозначността ни тревожи и ни кара да търсим утеха във вечното.
Каквито са обичта на нашите деди към нас, нашата към тях... и звездите.

Румен Петров





Албена Стамболова. Хоп-хоп звездите. Издателство СЕМАРШ. София, 2003 г. Цена 5 лв.