Под покрова на Тибалт или Театър на фигурите
Помните в "Чайка" каквaо е гравирала Нина в подарения на Тригорин медалион: "Дни и нощи", страница 121, редове 11 и 12". Кодът е от най-лесните. Нужен е само един допълнителен ход и ето го смисъла: "Ако някога ти потрябва животът ми, ела и го вземи."
Театралът, скулптoрът, керамикът, художникът Петринел Гочев също не иска да затруднява излишно зрителя и озаглавява изложбата си "Жулиета. IV действие, III сцена", подрежда седемте алуминиеви фигури на млади момичета в цял ръст и застива край тях в очакване на срещата.
Мястото на срещата поне за мен е ново, странно и внезапно чаровно: галерия ADS (София, ул. "Стара планина" 1). Наричането на изложеното облекчава, но може и да подведе първите ни впечатления. За да не се заравяте в домашната си библиотека, припомням, че III сцена от IV действие на "Ромео и Жулиета" е тази, в която Жулиета в стаята си изпива стъкленичката. Естествено произнася и монолог, който има почти хамлетови измерения:
"Ами ако събудя се самичка /от смъртния си сън, преди Ромео/ да е дошел да ме освободи?/ О, грозна мисъл! Зная, ще умра/ от задушаване в онази дупка,/в която сигурно не влиза лъх/ свободен въздух! (...)/ ... о, няма ли, когато/ се съживя сред миризми на гнилоч/ и писъци, подобни на онези/ на мандрагората, които - казват - / довеждали човеците до лудост.../ О, няма ли сред целия тоз ужас/ да се побъркам и да затанцувам/ над костите на своите деди, да раздера покрова на Тибалт/ и с кокъла на някой свой прадядо/ да пръсна полуделия си мозък?"
И така, галерията е поредица от малки, може би доскоро обитавани стаи, чиято неизмазаност и сякаш бърза пригоденост, дъсченият под, скъперническото осветление - всичко излъчва стилизираната неуютност на временното убежище, отвоюваността на случайното пространство за човеколюбието, крехкостта на духовното укрепление. Излятите от алуминий фигури са разположени по една или две в стая. Те са внимателните стопанки на естетизираната порутеност около тях. Фигурите стоят някак сиротно, в тях всичко е ъгловато, стойките им са все още момчешки... Някои от момичетата стискат нещо в дланта си - може би остатъка от сюжета за стъкленичката. Други, късо подстригани, кокалесто слаби, стоически горди или стоически спокойни, вече вглъбено прибрали ръце или още искащи да се захванат за нещо в околния свят, но вече разбрали, как ще завърши всичко, но все пак, на инат... Тези седем фигури препълват стаите с нещо, което от друг е наречено "безпричинната мъка на юношеството", и което е баналното предчувствие за любовта и края.
Ние им тикаме в ръцете стъкленичките, ние искаме за малко поне да ги няма около нас, ние не знаем да (ги) обичаме. Ще ги видим утре, вече "събудени", вече в по-луксозни "галерии", но всичко ще бъде някак познато и бедно. Защото седемте фигури на момичета, които ни показва Петринел Гочев, са богати с предстоящото им. Добре, че са от алуминий. Така може би ще издържат изградения от нас свят.

Никола Вандов