Само допреди 15-20 години изследването на социалния свят през призмата на всекидневието не беше придобило този рутинизиран (едва ли не институционализиран) вид, какъвто е случаят днес. И това важи не само за "затворените хоризонти" на преддесетоноемврийската българска социология (сега можем да си дадем сметка, че поне в евристично отношение те не са били чак толкова "затворени"), но и за доминиращите в световен мащаб тенденции по онова време. Понятия като "жизнен свят", "самоценност на всекидневното мислене", "множество реалности", "хабитуализиране на знанието", "практически усет" и т.н. (изброяването е съвършено произволно) се приемаха от много изследователи с подозрение - в най-добрия случай ако не за ерес, то поне за варианти на социологически недисциплинирана рефлексия.
Днес положението изглежда по-различно - инстанцията "всекидневен живот" е повече или по-малко непренебрежима величина за всяко сериозно изследване. Многозначително е, че от днешна гледна точка можем да говорим дори за "история" на изследване на проблема. Несъмнени претенденти за забележимо място в тази история са социалната феноменология на А. Шютц, етнометодологията на Х. Гарфинкъл, социологията на знанието на П. Бъргър и Т. Лукман, "рамковият анализ" на Ъ. Гофман, интеракционистките теории на Х. Блумър и А. Страус, рефлексивната социология на П. Бурдийо, "радикално емпиричното" фокусиране на вниманието върху т. нар. "конструктивизъм на лабораторния живот" (Бр. Латур) и т.н.
От друга страна, процедурните правила на емпиричните изследвания приемат във все по-голяма степен като самоочевидно релевантизирането си към всекидневни представи, очаквания, към логиката на всекидневните дела, прилагайки все по-изтънчени в методическо отношение техники на анализ на всекидневни ситуации (проучване на потребителското търсене в маркетинговите изследвания, на нерефлектирани нагласи към политическия живот в демоскопските проучвания и т.н.). Бих казал дори, че днес наблюдаваме твърде любопитна социологическа картина: демаркационните линии минават не между "субективизъм" и "обективизъм" (или те се използват като само ad hoc индикации), между "холизъм" и "индивидуализъм", между "макро" и "микросоциология", а по-скоро между различните ресурси да се интерпретира и да се овладява всекидневният живот или това, което се приема за всекидневен живот. Във всеки случай, поне на "емпирично социологическо равнище" или в сферата на това, което можем да наречем grass-roots sociology, прословутият "трети път" далеч не изглежда само пожелание.
Кои са по-малко видимите (и всъщност повдигащите най-много въпроси) страни на една такава картина, проявяващи се най-вече в областта на емпиричните изследвания? Преди всичко: най-после успешно извършеното съсредоточаване на социологическото мислене върху самото себе си. Тук имам предвид не само и не толкова фокусиране върху собствените предпоставки, за да се открои вкоренеността му във всекидневни конструкти (за което настоява например Шютц), а предимно отчитането на тази вкорененост, за да се постигне ефективна, в повечето случаи несъзнавана, вторична подмяна на всекидневни структури на възприятие със структури на знанието, трансферирани със самия процес на изследване. Разбира се, в синхрон с покорното съучастие на самите всекидневни практики. Става дума не за толкова критикуваното преди време високомерно "онаучаване на всекидневието" от страна на загърбилата го "голяма теория", а за проумяване на фактическата "онаученост" на всекидневните практики, от която се оттласкват съвременните изследвания.
Спомням си какъв шок предизвика у мен една демонстрация на маркетингово изследване по време на научна конференция в Германия през 1987 г. Авторите на изследването бяха стигнали дотам да типологизират визуално евентуалните потребители на дрехи и на обувки, така че на екрана можеше да се види Волфганг, 40-годишен, инженер с две деца, който предпочита италиански обувки от такава и такава марка, или Герхард, пенсиониран журналист, стар ерген, който би си купил сив костюм от тази или онази модна централа. Имах смътното усещане, че въпросната визуална типологизация е вероятно "сбъдващо се предсказание" за "стратегията" на всекидневното потребителско поведение. Днес такива детайлизации вече са баналност в практиката на подобен тип изследвания. Към казаното ще добавя, че поне на мен ми е много трудно да разгранича просто ефикасната реклама от включеното в тъканта й микромаркетингово изследване. (...)
Възниква съвсем естественият въпрос: не се ли научаваме да "разсъждаваме" по структурата на въпроси и отговори на социологическите въпросници? Не разговаряме ли чрез "внедрени" социологически модели, не си ли "разменяме" готови резултати на социологическо знание? И най-сетне: не сме ли подготвени да се самотипизираме като "хомункули" в смисъла, в който Алфред Шютц говори за изкуствените създания, сътворени по волята на изследователя? По-общите контури на интересуващата ни par exellence социологическа ситуация откроява, макар и на несоциологически език, Емануел Левинас в една статия от 1980 г. под многозначителното заглавие "Диалог": "Битието, което се явява на познаващото 'аз', не само не го учи на нищо, но ipso facto му се покорява. Вече дори възприятието улавя в здрава хватка своя предмет, а 'понятието' съхранява това значение на 'похватност'. Подобно покорно себеотдаване <...> е напълно съизмеримо с мащаба на мисленето и му обещава чрез своята 'трансценденция' притежание, наслаждение и удовлетворение." Левинас стига дотам да дефинира социалността (от такава гледна точка) като "единството на множество съзнания", встъпили в едно и също мислене чрез елиминиране на взаимната си другост. Това, подчертава той по-нататък, "е прословутият диалог, предназначен да преустанови насилието чрез връщане към разума на участниците в разговора, въдворяващ мира на единодушието - предпочитаният път на западния хуманизъм".
Във всеки случай аз намирам за много важен анализа на условията за възможност на тази ситуация, на ставащата все по-фиктивна граница между емпирично изследване и специфични всекидневни практики. Ако не друго, такъв анализ би показал една особена характеристика на социологическите конструкти - "загубената невинност" на социологическия концептуален апарат.
Преди повече от 80 години Макс Вебер упорито настоява на едно своеобразно "правило" на социологическия метод (и дори под негов натиск то е вписано като т. 1 в Устава на немското социологическо дружество от 1912 г.) - да се поддържа "ценностната неутралност" на социалнонаучната работа в името на тълкуващото разбиране на ценностно натовареното действие. Имаме ли основания - и до каква степен - да се позоваваме днес на това правило?

Кольо Коев


Из Увода към Елементарни форми на всекидневен живот