Писателите
и криминалната торта
Владимир Попов: Повечето от поканените писатели са приблизително на възрастта на ирландския ни гост, някои от тях са автори, които пишат и в жанра на Конъли. Интересно е обаче, че Алек Попов предпочита пародията на криминалния разказ... Когато четох "Всяко мъртво нещо", ми направи впечатление репликата на един от героите: "Живеем в общество, в чиято култура процъфтяват болката и смъртта." Оказа се, че тази вярна констатация е на серийния убиец. Явно той съзнава социокултурните предпоставки за своите деяния. Дали в това няма парадокс?
Джон Конъли: За мен тази среща е твърде необичайна, аз избягвам дискусии с автори. Вие сте прав, парадокс има. Но той идва твърде отдалече. Може би ако потърсим изначалните проблеми за доброто и злото и изображението им в литературата, трябва да се върнем към Данте. Лично аз в началото бях силно повлиян от автори като Кид Мидълтън, в чиито книги след престъплението следва отмъщение, но този, който отмъщава, унищожава и себе си. За мен най-трудното беше да се освободя от влиянието на писателите, от които съм се учил, т.е. да бъда сам себе си. Колкото до пародията, която предпочита българският колега, струва ми се, че тя е знак на почти пълно недоверие към жанра. Дали не смята, че жанрът е в задънена улица?
Алек Попов: Жанрът ограничава, затова се опитвам да пиша гранично, т.е. там, където се смесват различни жанрове. При такова писане е невъзможно да се избегне иронията. Тя донякъде е характерна за източноевропейското светоусещане. Но искам да ви попитам следното: като човек на словото имате ли усещането, че в САЩ се задава някакъв нов вид цензура?
Джон Конъли: През последните години всеки опит за обективен анализ се тълкува едва ли не като предателство. Официална Америка смесва патриотизма с откровената глупост. В този смисъл криминалният жанр, или по-скоро "романите със загадка", могат да бъдат почти "подривна литература". "Бдителните" хора и институции подценяват този жанр, но интелигентният читател вижда скритото послание и между редовете.
Палми Ранчев: Преди престъпността не беше тема на литературата ни, тъй като се смяташе, че у нас престъпленията са нещо случайно. След 1989 от периферна темата стана централна, най-вече в медиите, разбира се, но също така и в литературата. Дори автори, които изглеждаха в книгите си добри, възпитани момчета, изведнъж влязоха в една не особено привлекателна тема. Интересно как е при нашия гост, който например във "Всяко мъртво нещо" твърде автентично предава престъплението и случващото се след него. В романа ви почти не съществува дистанция между автор и герой детектив...
Джон Конъли: Вероятно не съм достатъчно добър автор, за да напиша книга от името на герой, с когото да не се идентифицирам. Действително между мен и героя ми - детектив Паркър, има известно идентифициране. Както Паркър се развива в романите ми, така съм се развивал във времето и аз. Ако живея дълго и все още пиша, когато стана на 60 години, и книгите ми ще бъдат други точно по тази причина. Не харесвам онези романи, в които детективът остава вечно на 35. В началото въобще не смятах, че книгите ми ще се продават. У нас имаше определени, наложени от традицията теми, по които авторите негласно бяха задължени да пишат. Например всеки момент можеха да ме попитат: "А писали ли сте за глада в Ирландия?" Или за селския живот. Или за религиозните преследвания. Не исках да бъда част от тази традиция. Исках да опитам в жанр без натрупан опит в ирландската литература. Нещо повече - казват, че криминалният роман е "поезията на градския живот", а ние нямахме тогава и големи градове.
Силвия Чолева: Винаги ми е било интересно как се чувстват авторите на криминални романи, докато пишат книга от 500 страници. Имам предвид как се живее толкова близо и продължително до смъртта и ужаса...
Джон Конъли: Често ми задават въпроси от рода на: "Изглеждате ми съвсем разумен човек, как пишете тези ужасяващи книги?" Всъщност при писането в този жанр може би става дума за особен вид катарзис. Катарзис и за читателя. Когато създавам книгите си, имам усещането за пречистване, освобождаване и за силна съпротива срещу онова, което ме тревожи или измъчва.
Мария Станкова: Питам се защо авторите на криминални романи винаги застават на страната на добрия, а не на престъпника. Вашите романи са чудесни, но не е ли по-интересен човекът, който извършва престъплението, от този, който го разкрива?
Джон Конъли: Невинаги героите в жанра са черно-бели. Например у една Патриша Хайсмит. Криминалният роман е твърде консервативно явление, но победите на доброто в него стават все повече пирови. Детективът не става по-добър човек, обществото - също. Да не говорим за престъпника. Повечето читатели имат определени очаквания от криминалния роман, който трябва да отговори на вече изградени техни представи. От друга страна, между детектива и престъпника сигурно съществуват сходства. Мозъкът на Холмс например, да вземем класическия пример, работи като мозъка на престъпника, иначе детективът не би разкрил престъплението.
Пламен Дойнов: Искам да социологизирам разговора, като го насоча към измеренията на успеха. Оказва се, че за един ирландски писател той не е възможен в родината му, най-вече поради пазара. Но е възможен в САЩ. Как се чувства автор, който още с първия си роман постига невероятен успех? Как се справя психологически с него? И как "прескача" високата летва при писането на втората и на следващите книги?
Джон Конъли: Успехът е все пак условно понятие. А неуспехът - твърде реално. Това е също проблем. Затова никой не биваше да знае, че пиша първия си роман. Бях свободен човек, към когото никой нямаше претенции - нито близки, нито издатели. Признавам, имах късмет, защото още първата книга ми позволи да изоставя журналистиката. Но все пак никой от нас не става писател, за да спечели милиони. Въпреки че рано или късно писането се превръща в бизнес. Възхищавам се от поетите. Те се посвещават на творчество, което не им носи материален успех. Възхищавам се и от особения им талант, какъвто аз не притежавам.
Кристин Димитрова: И поетите винаги се съмняват дали го притежават... Но аз искам да защитя криминалния жанр - такъв, какъвто е. Ако една книга от този жанр не започва с убийство и няма свестен детектив, който накрая разкрива всичко, просто няма да я прочета. Вие казахте, че вдъхновението ви идва още от Данте, от пластовете на злото в книгите и на други големи автори. Въпросът е, че докато пишеш една такава книга, тя трябва да бъде закотвена и в действителността и предполагам, че това създава проблеми. Как можете да опишете емоционални сцени, които не сте преживявали, не е ли това твърде голямо предизвикателство за въображението? Другият ми въпрос е дали ви е било необходимо предварително проучване на цялостната система, в която полицията действа?
Джон Конъли: Всеки в определени моменти от живота си е изпитвал чувство на безвъзвратна загуба и на огромна болка, независимо от конкретните обстоятелства. Мисля, че съхраненият емоционален спомен, ядрото на тези чувства, може да се пренесе в книгата. Разбира се, правя предварителни проучвания - най-вече на местата, където се развива действието. В романите ми това е най-вече щатът Мейн, където съм работил като млад репортер. Не е необходимо да познаваш в детайли цялата полицейска система, по-важно е детайлите, които влизат в книгата, да са наистина точни и достоверни.
Алек Попов: Имам чисто професионален въпрос. Когато работите с редактори, опитват ли се те да канализират вашия текст, да го поставят в някаква рамка?
Джон Конъли: Може би се дължи на журналистическия ми опит, но е твърде неприятно, ако някой поправя текста ти. Затова предпочитам сам да се редактирам. Първият ми роман има около 40 редакции. Сега съм в стадий от 12 до 15 редакции на книга, която пиша. Когато предавам ръкописа в издателството, трябва да съм сигурен, че няма какво повече да извадя или добавя в текста. Човекът, на когото имам пълно доверие, след като книгата е окончателно завършена, е моят литературен агент.
Кристин Димитрова: На нас тази институция ни липсва, ние нямаме литературни агенти. Много често и редакторът се появява, след като издателят вече е приел книгата. В крайна сметка нашите редактори са най-вече нашите близки...
Джон Конъли: Не, това не е добре. Ако най-близкият ви човек ви каже, че не сте сполучил, отношенията ви неминуемо ще се влошат.
Йоана Томова: Литературните агенции по принцип са английска и американска традиция, дори в Германия те са само две или три. Във Франция се работи директно с автора, същото е и в Швейцария. Ще се върна към въпроса за редактирането. Разбира се, Джон Конъли е много отговорен към своите текстове. Но като издател имам случаи с други автори, дори на бестселъри, които са ми давали ръкописите си в два варианта - нередактиран и редактиран. Убедила съм се, че в някои американски издателства редакторът е всъщност съавтор, до такава степен текстът е пренаписан от него.
Джон Конъли: И в това отношение съществува разлика между авторите. В договорите на някои от тях изрично е записано, че никой не може да променя авторския текст. Това са писатели като Стивън Кинг, Джоан Роулинг...
Алек Попов: Има ли качествена разлика между ирландските и американските издания на книгите ви?
Джон Конъли: Американците обикновено издават книгата година по-късно. Използвам това време, за да подобря текста, но вече няма да има нужда, защото книгите ми ще излизат едновременно в двете страни. Определено американските издания на романите ми са по-добри.
Владимир Попов: Без да е роман загадка, за моето поколение "Хладнокръвно" на Труман Капоти беше образец в жанра. Какво е отношението ви към документалния криминален роман и какъв процент документалност има във вашите книги?
Джон Конъли: Нищожен процент документалност. Колкото до "Хладнокръвно", това е една много изпипана книга. Но като цяло документалното криминално четиво в момента е на ниско литературно равнище, доближава се до порнографията, ако историята е сексуална, или пък до посредствения очерк.
Марин Бодаков: Въпросите ми са два, като първият от тях е сравнително невъзпитан: как оценявате вашите книги, дали те са повече художествена ценност или стока, създадена по правилата на книжния пазар? И вторият: бихте ли използвал популярността си сред читателите, за да ги изненадате с четиво от друг жанр? Както направи, струва ми се, преди две години Гришам с коледна приказка.
Джон Конъли: Трудно е да оценявам сам себе си. Когато започнах да пиша, напълно съзнателно взех решение да се насоча към криминалния жанр. Писателите са като детето, то хем иска да си запази тортата по-дълго, хем да си я изяде. Много от нас казват: "Не ме интересува дали читателите ме харесват", но тайно се ослушват за аплодисменти. Затова просто се стремя да напиша най-доброто, което мога. В САЩ има две големи вериги книжарници - "Уотърстоун" и "Барнс и Нобъл". В тях книгите ми попадат понякога на лавиците за художествена литература, друг път - за криминални романи, а трети - за ирландска литература, което е много странно. Нямам нищо против да бъда и под рубриките "Кулинарна литература" или "Пътешествия" - читателят винаги може да оцени добрата книга независимо от лепнатия й етикет. На втория ви въпрос бих могъл да отговоря с контравъпрос: а вие като поет имате ли желание да пишете романи? Но ще ви кажа, че аз лично не изпитвам необходимост от смяна на жанра. Може би навсякъде е същото, но в Ирландия човек чувства цялото бреме от много и големи писатели. Ако отидете в поезията, има автори в нея, които... вечно са си там. Ако се опитате да направите експеримент, Джойс ви е изпреварил във всяко отношение. Аз избрах единствената спасителна опция - на "страхливеца", и избягах в моя жанр.
Накрая ми позволете да изразя изненадата си от изключителното ви внимание към мен. Трябва да призная, че предварително бях малко притеснен от този разговор. Искам да ви благодаря, че приехте приятелски един съвършено непознат човек.

Разговора публикуваме със съдействието на издателство "Прозорец".


Джон Конъли е роден в Дъблин през 1968 г., завършва журналистика и работи на свободна практика. По-късно живее в САЩ, предпочита щата Мейн, където обикновено се развива действието в книгите му. През 1999 г. излиза първият му криминален роман "Всяко мъртво нещо", радушно приет от читатели и критика. "Сънди Таймс" го нарича "един от четиримата най-обещаващи млади таланти за годината" и включва дебюта му в списъка бестселъри. В САЩ купуват правата за романа му за 1 милион долара - рекорд за ирландски автор. На следващата година получава наградата "Шеймъс" за най-добра първа книга. Следват романите "Дарк Холоу", "Родени да убиват", "Белият път", "Зли хора".
Разговор с
Джон Конъли



На 30 октомври м.г. в Информационния център на издателство "Просвета" в София се проведе разговор между ирландския писател Джон Конъли и писателите Алек Попов, Марин Бодаков, Мария Станкова, Кристин Димитрова, Палми Ранчев, Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Чавдар Ценов и Владимир Попов, който представи българските участници. Джон Конъли гостува у нас по покана на издателство "Прозорец", отпечатало пет книги на нашумелия автор. На срещата той бе представен от българския си издател Йоана Томова.