Звезди, сантименти, гласове, сергии...
Седемнайсет години след създаването си Новогодишният музикален фестивал преминава през най-различни фази, върви нагоре, слиза надолу; търси формули, опитва различни рецепти. В неговото развитие има нещо странно, малко неестествено; някаква импулсивност; изданията му вървят на тласъци, които една година изстрелват нагоре нещо рядко и привлекателно, друга - забиват сякаш надолу личните постижения на фестивала през годините. Постепенното, нормално, спокойно планиране на програма и събития сякаш не е от водещите черти в характера на този фестивал - много по-непредвидимо е неговото битие от това на "Мартенски музикални дни", например. Или на "Софийски музикални седмици", който е в доста по-неизгодна позиция по отношение на финансите, в сравнение с останалите. Понякога нещата се подреждат; понякога не толкова. Понякога успехът е предизвестен, неуспехът - също. Самият фестивал поради неуютното си битие се посреща с много смесени чувства от музикалната публика. Това демонстрирано насилие на сергиите над фестивалния посетител, когато той отива в зала 1, отнема 50 процента от удоволствието от концерта. Провираш се някак заговорнически, с неудобство и страх като нелегален, слушаш псувните на продавачите и едва ли не виновно, че искаш да напуснеш този "живот без маска и без грим" за малко, за 2 часа, че "на, тия дават пари за концерт, а за мойта стока нямат" се провираш, дори се губиш; накрая с радост се добираш до точната врата на залата, за да попаднеш в онова другото пространство, в което едва ли не с изненада откриваш сцената с разсвирващия се оркестър и хора, заети с "безполезното занимание" да си търсят местата. Шокът от съжителството на тези две пространства не може да се преодолее - ръководството на НДК проявява действително завидно упорство по въпроса; и колкото повече се пише по него, сякаш толкова повече сергии и павилиони се наблъскват около входовете за зала 1. Излизаш в паузата на концерта и отново се провираш между бельо и козметика, между обувки и якета, опитваш се след Чайковски да не чуваш Сашка или Николина, или речта, която ги надвиква. Но светът на търговеца е друг, материален, агресивен, по условие свързан с принудата на делника. Пък и платили са си и в клаузите на договора им сигурно не съществува точка, например: по време на концерт в зала 1 да не се чува музика на павилиона. Докато изпушваш виновно една цигара пред единствения за това пепелник, те блъскат точно като във всеки магазин, пак викат; ти очевидно пречиш на алъш-вериша. И няма как да обясниш, че си на концерт и че имаш друга нагласа - това си е чиста глезотия. Така че в това отношение НМФ е абсолютно уникален. Нужни са много нечувствителност и безразличие, за да не се разбере този проблем. А това е просто въпрос на териториално разпределение, на разделяне на несъвместимостите. Мисълта, че от тези сергии идват парите за концертите, някак не заработва, съотнесена към преживяването, което ти се предлага.
А иначе програмата на фестивала тази година показва и замисъл, и възможности за реализация. В НДК, струва ми се, в случая търсят баланса между изпълнението на една привлекателна програма с осигуряването на звездата и разходите по нея. Кой е факторът, който прави реална тази комбинация? Обикновено художественият ръководител, в случая диригентът Емил Табаков, който с пътуванията си по света, с гастролите си, с връзките си, подкрепен от мениджмънта на НДК, успява да доведе знаменитости. Тъкмо диригентът е най-способен да убеди звездата да дойде за по-малко пари. Защото, когато хубавият, провокативният, интересният артистичен концертен контакт се е случил някъде по света, тогава звездата няма нужда от голямо кандардисване. Музикантите си приличат навсякъде и по-често предпочитат да получат повече положителни творчески емоции за сметка на финикийските знаци.
Цигуларят Вадим Репин бе безспорната звезда на първата половина на фестивала. Отдавна той е сред най-прочутите, ефективни и търсени млади руснаци по световните подиуми, заедно с другия безспорен фаворит Максим Венгеров или пианиста Евгений Кисин, с които са и израсли заедно в музиката. Репин напълно заслужено шества триумфално по света; за завръщането си в България (преди двайсетина години той бе на фестивала "Мартенски музикални дни" - Русе, заедно с наставника си Захар Брон, който чрез него демонстрираше способностите си на педагог) Репин бе предпочел Чайковски-концерт за цигулка, в програмата на откриването бе включена още много рядко изпълняваната симфония "Манфред". Оркестърът беше сборен, което тази година малко повече от друг път при подобни конфигурации се отрази на музиката. Някаква умора се чуваше откъм сцената, иначе украсена богато и с вкус. "Манфред", която бе явно съвсем непозната за оркестъра, бе изпълнена "на границата" между стремежа към градация на емоционалното и инструменталните препятствия. Въпреки че я имаше тръпката от срещата на публиката с диригента Емил Табаков. Както и припомнянето на неговите художествени критерии. След като през цялата календарна година Емил Табаков не дирижира в България, меломаните очакват фестивала, за да се срещнат с диригента, от чието редовно присъствие в музикалния живот те са лишени в последните три години, откакто той напусна Софийската филхармония. Но проблемите за оркестровия звук и за меката, гъвкава фраза се натрупват лавинообразно твърде отдавна, по-точно оттогава, откакто много малко се работи всекидневно с оркестрите и много повече - гастролно. И тук тази тенденция отново лъсна - по смисъла на старата музикантска шега: "колкото по-силно - толкова по-добре", което не се дължеше на лошо озвучаване - тази година то беше повече от прилично. А просто на закърняване на някакъв тип навици поради неактивното им поддържане.
Вадим Репин напълно "покри" очакванията. Изпълнението му бе малко по-събрано от необходимото, но това е въпрос на гледна точка. Действително феноменален инструментален апарат притежава този прекрасен цигулар, но също и строга и убедителна визия за тoзи концертен шлагер. (Както и страхотен инструмент, Страдивариус "Руби" от 1708 година - на тази цигулка през 1875 година Пабло Сарасате за първи път изпълнява "Испанска симфония" от Лало.) Съвременната изпълнителска идея за концерта, която Репин очевидно изповядва, все повече търси звуковата пластика пред изкушенията от колебанията в движението; музикалното послание се концентрира все по-активно в експанзията на тоновата метаморфоза за сметка на емоционални избухвания, така изкусителни при Чайковски. Беше наистина събитие - особено за толкова зажаднелия за жива среща с голям, световен изпълнител български слушател. Тук и оркестърът беше много по-адекватен и следеше съвсем адекватно и професионално диригента. Във всеки случай в замисъла си това беше точно откриване като за фестивал с претенции и история.
Оперният концерт на 29 декември малко се различаваше от конфекцията в жанра, която напоследък е заляла страната - като че ли добър оперен концерт се прави лесно! Много се забавлявах, като прочетох в програмата закачливото: "Новогодишният музикален фестивал - без оперен концерт? Не, това е невъзможно!" Беше невъзможно, но без концертно изпълнение на опера. Което е доста по-различно и не случайно се прави и по-рядко. Ако можем да говорим все пак за някаква положителна особеност тук, то тя се състоеше в подбора и подредбата на оперни ансамбли, което все пак в известна степен разнообрази "българския норматив в жанра". Половината солисти се изпоразболяха, но сменилите ги в никакъв случай не бяха по-лоши; лично аз си дадох сметка колко отдавна не съм слушала Камен Чанев, например. Към него трябва да добавя и Лъчезар Пръвчев - много добър Каварадоси, както и Мария Белчева, въпреки интонационните й проблеми от време на време, Мариана Панова и Елена Чавдарова-Иса. Всъщност най-доброто беше, че концертът набираше скорост и вървеше в градация - и кулминацията, постигнато от солистите (Ина Кънчева, Нико Исаков, Мариана Панова и Камен Чанев) и оркестъра като ансамбъл и атмосфера бе третото действие на "Бохеми", където и диригентът Методи Матакиев, поканен за този концерт, излезе от конвенцията за тих и незабележим оркестър в подножието на гласа (която бе много неподходяща например за откъса от първо действие на "Тоска" ) и се включи активно, музикантски и следователно сътворчески - и ако това беше финалът на концерта, би било прекрасно. Но трябваше да издържим китката от популярни опери на Данко Йорданов, в която имаше само един остроумен, изненадващ момент, а всичко останало звучеше като нанадено с безопасни игли и като един опит на композитора да си отмъсти на предшествениците и най-вече на Верди. Подобни поп-оперни вицове са трудна работа!
Новогодишният концерт, по традиция препълнен, ни срещна с две много талантливи деца - малките руски цигулари Фьодор Рудин и Пол Гершуин. Изобщо намирам за добра идея да се търси сред руските музиканти. Защото там е настъпил ренесанс и защото може би старата традиция би могла да повлияе за някакъв по-благоприятен във финансово отношение трансфер. А двете момчета, достатъчно натоварени с музикална наследственост, са наистина продукт само на последното десетилетие на миналия век и беше невероятно да слушаш какво са направили децата, родени през 1990 (Гершуин) и 1992 (Рудин), докато ти си преодолявал ден след ден с мисълта работата да върви в темпо. Малкият Рудин (внук на композитора Едисон Денисов, който беше гост на Новогодишния музикален фестивал точно преди 15 години - на 3 януари 1989) е много сръчен, емоционален, с естествено присъствие на сцената; а потомъкът на руския евреин Джордж Гершуин Пол, бе "натоварен " с някои части от Фантазията "Кармен" (Бизе-Сарасате), в които отново силно впечатление най-напред направи техниката за възрастта му, а след това и начинът, по който се вгради в звуковата среда. Искрено се надявам, че те ще запомнят своя сериозен фестивален прощъпалник в София и че, подтикнати от сантимент, ще дойдат пак по-късно. Към тях се прибави сопранът Галина Стоянова с две арии, малко извън общото на концертната драматургия, за което тя не беше виновна. Но концертът си изпълни функцията да продължи новогодишното настроение, извършиха го и оркестърът, и диригентът, въпреки изначалната си дълбока сериозност на сцената; така че този много труден по принцип като програма и внушение концерт в общи линии се получи.
Фестивалът продължава с камерни концерти, с джаз, с филма на Дзефирели за Мария Калас, който излезе през 2002 година, и с гастрола на звездите на втората му половина - струнния квартет "Ардити" с шестте квартета на Бела Барток. Също и с познатата от по-рано "Кармина Бурана" на Варна. В някои отношения това негово издание търси успешно паралелите със заложеното от неговото създаване. Но за това - в следващия брой.

Екатерина Дочева

Бел. ред. Интервю с Емил Табаков очаквайте в следващ брой.