Борба на театъра с опаковките

Димитър Гочев поставя Бернар-Мари Колтес. Не за първи път. Той е поставял тази, писана преди близо 20 години, пиеса на Колтес в Кьолн през 80-те на вече миналия век. В програмата пишеше, че тогава интересът му е бил фокусиран върху чуждостта и тайнствеността на черния континент, докато сега изследва генеалогията на белите глобализатори. Вероятно е така. На сцената валят множество разноцветни конфети, а Санчо Финци започва малко сякаш на шега и все по-сериoзно после, да разказва и показва своя бял негър. Брат му е убит, трупът му изчезнал и той не може дори да го получи от белите, за да го погребе. Да, може да се каже, че това е историята на африканската Антигона, както обикновено наричат историята в тази, писана с любов и отвращение, пиеса за Африка, а всъщност по-скоро за Европа. На Димитър Гочев не му е до показни на разтърсващи театрални истории. Спектакълът е минималистичен, лишен от всякакви трикове, избутан далеч от каквато и да е добре изиграна драматичност. Силно критичен, той поставя пръст в накриво зарасналата рана, както би казал Мюлер, на отношението към страните на бедния "континент" в глобализиращия се свят, който отдавна не се казва само Африка. Никак не се страхува, че може да бъде обвинен в плакатност или прекалена критичност. Колкото повече, толкова по-добре.
На сцената продължават да валят разноцветни конфети. Хорн (Волфрам Кох), един побъркан от собствените си страхове и обсесии началник на обект, прекарал живота си по разни строителни площадки, който мрази и себе си и местните, и Франция и Африка (внимава единствено да е лоялен към фирмата), та Хорн предлага на Албори (Самуел Финци) пари вместо тялото на брат му. Сцената, в която той се опитва да прилича на Албори и неговите "обичаи", за да му угоди, е колкото забавна, толкова и плакатна с отчетливото показване на всички гестуси, с които "работи", които сглобяват богатия чужденец от голяма страна пред бедния местен от страна, която се намира някъде между Сенегал и Нигерия или всъщност навсякъде другаде.
На сцената продължават да валят разноцветни конфети. Хорн и неговият помощник на обекта Кол (Милан Пешел в бял костюм и черни очила) седят под падащите разноцветни хартиени листчета, разгонват ги като досадни насекоми и се карат. Потъват все по-дълбоко и все по-дълбоко в страховете и безумствата си, в тъпите си приключения, в илюзията си за екзотични преживявания, в своя живот, склерозирал от алкохол и злоупотреби с местните-които-и-където-и-да-са-те. Милан Пешел е изключително точен и въздействащ в неистовото повръщане на обсесиите си, в ескалиращото бълване на собствените си истории, в една лудост, приета за норма. Лудост, която е неговото Аз и в същото време - норма. Тя няма граници и правилата ги задава собствената му видиотеност от живеене по "колонизаторски" строителни обекти.
По някое време преминава "негърът" като костюмирана мечка.
Появява се Леон (Алмут Цилхер), пристигнала при Хорн, в рокля от Париж, в търсене на екзотиката на Африка. На сцената продължават да валят и се трупат разноцветни конфети. Тя танцува и подскача под тях като в рекламен клип, самовъодушевявайки се, докато си ги представя като цветя. Кол я ухажва агресивно и се хвали "къде ли не съм бил", после я изнасилва сред "цветята".
Тя не заминава. Иска негъра. Алмут Цилхер слепва Леон от наивност, безпомощност и инстинктивно осъзната празнота, която съзнателно се избутва във възторзите, получени от индустрията на мечтите и туристическите агенции.
Всички са черни дупки. Никой не е невинен.
Разноцветните конфети продължават да валят на сцената. Санчо Финци избърсва черния грим на своя негър, както го е мазал преди това - откровено и безцеремонно, с малко прекалена театралност в жеста. В прав текст съобщава, че не е негър, че е от България.
Изненадващо плакатно, представлението едва скрива Хайнер Мюлер, а по-скоро никак не крие критическото четене на Колтес като текст на Мюлер. С полагащия се недостиг на безнадеждност и апокалиптичност. С логичния (да не забравяме Колтес все пак) недостиг на апокалиптични визии, но с радикален критически патос. Някои видяха в този жест прекалена плакатност. Бих казала, че по-скоро е малко в логиката на критическото му мислене. Спектакълът е силна критическа рефлексия върху (пост)модерната култура и живота в общества, където рекламата е навик, дебатите угасват в новоконструирани понятия, модната индустрия и бързите политически коректни решения отмятат проблема и минават нататък, критическа рефлексия върху общества, където всичко това е просто ежедневие.
Едва ли някому е направило впечатление, че употребявам думата "негър", че тя е употребявана и в представлението, че седи в заглавието на пиесата, впрочем, както го е написал Колтес. За българския читател, който гледа театър като нещо, което няма нищо общо с живота му и по никакъв начин не го засяга (а вероятно това е така, защото наистина няма нищо общо и наистина по никакъв начин не го засяга), привличането на вниманието от думата "негър" може би звучи най-малко като "Абе насмогнали са си на масрафа, та се хващат за думата", а най-много - странно. Но още на другия ден след премиерата, в електронния форум на Фолксбюне се появиха възмутени писма до театъра, който връща в употреба една "расистка дума". В специална статия, посветена на случая (Берлинер Цайтунг от 12.12.2003 г.), авторът описва свой разговор с редактора, за това дали може да я използва. ISD (Инициатива на черните немци) протестира пред Фолксбюне. Касторф, интендантът на театъра, отказъл да смени думата, въпреки настояванията на представителите на организацията, която се мотивира с факта, че в Америка тя е заменена с "черния". Един от участниците питал защо ролята се изпълнява от бял, а друг добавил дори "Who is the Volk in the Volksbuhne?"
Обясненията на Димитър Гочев, че с изчезването на думата, не изчезва проблемът, не успокои духовете. Нито твърдението на Касторф, че "Агресията е неотменна част от работата на изкуството." Докъде политическата коректност е задължителен добър тон, опаковка, в която се роят новите проблеми на мнозинства от хора без значение от каква "класа, пол, занятие" са, както би казал Вазов, на хора, които живеят в различни страни, които никой няма да нарече негри (по-скоро по-възрастните си припяват носталгично "Искам да съм негър, негър в Алабама"), та докъде опаковката е по-силна от реалната дискусия, пита спектакълът на Димитър Гочев. Борбата на театъра с опаковките продължава.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Борба на негъра и кучетата от Бернар-Мари Колтес. Театър "Фолксбюне", Берлин. Режисьор Димитър Гочев. Сценография Катрин Брак. Музика Берт Вреде. Драматург Андреа Кошвиц. Осветление Хениг Щрек. Участват: Волфрам Кох, Самуел Финци, Алмут Цилхер, Милан Пешел. Хор: Жозефин Елерт, Жози Фабиан, Клаудия Гротке, Филип Гур, Неле Янке, Лаура Юнгхенел, Керен Каши, Ада Лабан, Лаура Мицкус, Конрад Роденберг, Анастасия Шмит, Виланд Шьонфелдер, Кристиян Валериус, Давид Фогел, Тереза Фойгт, Лиза-Терез Венцел, Ирене Вилхелм и Оливер Цьолнер от Ансамбл Р 14 на "Фолксбюне". Премиера 19.11.2003.