Покана за кафе

Обичате ли кафе? Ако отговорите с "да", тогава прочетете последната стихосбирка на Пламен Дойнов. Тя ще мотивира вашата обич с една поетика на сладострастието, което лъха от черното око на всяка димяща порцеланова чаша с кафе. Ако пък отговорите "не", пак я прочетете. Тогава ще разберете, че тази ретрореторика на постмодерното сецесионно клише просто не е за вашия вкус.
Стихосбирката (тук би трябвало да кажа "дискурсът", но след като злоупотребихме с тази дума през 90-те, изглежда, че изпитвам някакъв срам) на Пламен Дойнов има ясно изразен експериментален характер и това е нейно безспорно достойнство. Текстът е колкото традиционно лирически, толкова и пърформанс. Предговорът например твърди, че всяка поема е писана за време, достатъчно да се изпие едно кафе, и следователно предлага на читателя си да пие-чете предложените му кафетекстове за същото време. Всяко стихотворение, от своя страна, е изградено върху една рецепта: "обикновени кафета", топли и студени коктейли с кафе... И понеже светът на кафето е сладострастен, но рецептите на това сладострастие се изготвят с не твърде голям брой компоненти, образната повторителност също така става факт, който може да бъде преглътнат с любовта към кафето и кафенетата. Всъщност разходката по кафенета е друг важен перформативен аспект. Книгата ви води по носталгичните места на средноевропейската градска култура от времето на belle epoque. Обхождате прочутите будапещенски кафенета "Моцарт", "Жербо", "Централ"... и надзъртате в старинно оформените менюта, сядате по пищните столове на заглъхващия имперски разкош... Кафепоемите на Пламен Дойнов са наистина интересни със замисъла да срещнат ироничната трезвост на "постмодерното" време (когато набързо, по средата на някоя работа и бегло подвили крак "удряме" вряло еспресо от пластмасова чашка в някое безименно кафене) с ранномодерната разточителност на сецесионното отношение към живота, с подсладената прелест на спрялото време. Стилът на поемите се старае да внуши настроението на една епоха, носталгично поднесена, в която светът изглежда "аристократично лек и възвишено вкусен. Изискан, но и достъпен". В този свят "движенията стават по-бавни, гласът по-тих, мислите по-внимателни, сърцата по-чупливи". Поетика на чупливите сърца, на снежните преспи от бита сметана, на ваниленото парфе с портокалов сироп... Най-добрите стихотворения улучват щастливо единство на разточителната кафепоетика с някой находчиво изведен от нея образ - Мюнхаузен, Фантомас... Цялата книжка е много красива и стилна, едно от най-добрите оформителско-полиграфически попадения през последните години. Сама по себе си тя представлява по(д)кана да бъде изпитовидянопрочетена.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Пламен Дойнов. Кафепоеми. ИК Пан,
С., 2003