Времето като материал
Материалът в изобразителното изкуство определя формата. Материята (вещество или поле), чрез която създаваме визуалното е обективният закон - езикът, на който формата говори с човешките сетива. Обем, плоскост, линия, петно, цвят, твърдост, пластичност и т.н. са физически дадености с твърде различна морфология и синтаксис, които субективната воля на художника интерпретира специфично.
Овладяването на всеки материал изисква много труд, средства и време. Затова смяната му не е целесъобразна и определено - не е рентабилна. Тя е привилегия, дадена или на размаха на гения или на лекомислието на дилетанта. Обикновеният художник не се стреми към нея. След известен период на опипване той намира един маниер в даден материал, към който се придържа самодоволно особено когато го е споходил някакъв успех. Кое тогава може да го тласне към промяна? А към непрестанно превъплъщение?
Минко Попдимитров (род. 1950) е завършил Академията при големите майстори на керамиката - професорите Венко Колев и Георги Коларов. Фактът, че вече трудно броим самостоятелните му изложби (над 10 след 1986-та) говори сам по себе си за неговата активност и плодовитост. Последната, открита неотдавна, бе поредният етап в хронологията на една необичайна програмност.
Още при първите му изяви - в материала на глината и огъня - критиката отбелязва "монументализма на керамичните творби, силната естествена връзка между пространство и форма, разбирана като подчертано скулптурно мислене". Следва един колкото естествен завой към самостойната пластичност, толкова и нетрадиционен и оригинален - пластики, потопени във вода - "аквапластики". Вероятно странното въздействие на водната среда върху формата го оттласква към още по-особени търсения в посоката на контрастните съчетания. Той експериментира: съпоставя твърдата скулптурна вещественост на камъка с възможно най-нематериална среда - холограмното пространство.
Композира от материали като шуплест варовик, кристално стъкло, метал, раздвижва обемите с насочени светлини и дим. Холопластиките на автора са без аналог в нашето изкуство. Нещо повече - с въвеждането на физическото движение, на времето - "четвъртото измерение", той преминава националните граници, стъпвайки в територията на кинетичното изкуство. Новите технически средства, технологиите, водещи до нов тип пластическа образност, изискват аналитичност, дисциплина и последователност, неприсъщи на по-спонтанния, импулсивен типаж на българския художник. Така кинетизмът - класическа област на модернизма - остана чужд у нас, без български интерпретации. Затова когато говорим за оригиналните постижения в съвременното ни изкуство, не можем да забравяме тези "творби-движения", "творби-спектакли", (цитирам отново критиката) на Минко Попдимитров. Хубаво е, че те - откъснати от общото русло творения - са показвани и в чужбина.
Няколко години по-късно художникът се обръща към традиционния пластически материал - метала. Следващата му изложба са декоративните пластики от месинг, патиниран в червено-кафяво. Те навяват старинност, някаква митологичност; носят "спокойствие и импозантност, характерни за култовото излъчване".
Преминавайки през различни формални експерименти с други материали - рисунки с акрил, "ксерографики" и др., юбилеят си художникът посрещна с голяма изложба на малка пластика от месинг и шамот. Основната тема беше женското тяло, третирано както с подобаващата на възрастта зрелост, така и с донякъде неизживяната, чистосърдечна възхита на юношата пред вечно загадъчната женственост.
Без да отдъхне върху "лаврите на зрелостта", художникът, осенен от ново хрумване, показа следващата експозиция декоративна пластика. Този път визуален лайтмотив беше окръжността, кръгът, винилният диск - старата грамофонна плоча. Цели или на фрагменти, стилизирани с апликации от бронз и стъкло, натоварени "със знакова завършеност и болезнената точност на черно-бялата графика", плочите "сгъстяват триизмерните форми от пластиката в едноплощни пространства".
Близо 20 години авторът пътешества през материалите, през различни области, през различни сфери на изобразителните видове. От функционалната форма на керамиката и тектоничните обеми на скулптурата, през лазерния лъч, акрила и винила до сегашната изложба, в която се връща към изконното начало: плоскостта на традиционното изобразително поле, навлиза отново в най-рисковото пространство - белия лист.
Колажите в две серии: от поливинилацетатно фолио и от вестникарски изрезки са логичен етап в тенденцията към двуизмерна форма. Те добиват плътност и смисъл чрез проявлението на своеобразния концептуализъм във виждането на художника. Водещ или скрит на втори план, той присъства проследимо от края на '80-те години. Първата серия напомня на цветна графика; композиции с централен мотив, рамкиран от растителни, зооморфни, антропоморфни орнаменти и форми - древноегипетски, микенски, африкански... Това вавилонско разноезичие, тая многопосочна асоциативност на древните символи биха объркали възприятието, ако не бяха дирижирани от изящната сецесионна линия, която ажурно изрязва силуети върху равното пространство на светлия фон и категорично детерминира новия контекст - новия знак.
Другата серия показва по-труден експеримент. В нея сладко-тръпчивата съблазън на декоративността е изместена от радикална идея: "поп-артовото" съчетание на печатното слово с изображение. "Енгърова" одалиска или "пикасовски" бик от вестникарска хартия, редом - силует на дъщерята с коси-стихове от автора (той е внук на поета Емануил Попдимитров), летящи птици, бягащи кенгуру от печатни изрезки- сивкави, монохромни петна, пестеливо контрирани с цветни или фактурни акценти - очертават перспективна посока. Особено ако (в бъдеще) се изяви повече ролята на самия текст.
Бродейки по маршрутите на художника се стремя повече да цитирам, отколкото да коментирам. Опитвам се да бъда безпристрастна. Но неговото - рисковано, неуморно, спонтанно, непрестанно - превъзмогване на себе си, това надхвърляне, стремеж навън и напред, разкриват човешка позиция, на която мога да завидя. Или да се поддам на въодушевлението, което искреността му вдъхва.
Времето - единственият материал, който вае образа на всеки художник - наситено от изтеклите години, вече оформя представата за Минко Попдимитров. Извън снобската слава и комерсиалните амбиции; едновременно - вечен труженик и призван рицар - той, като малцина от своето поколение, работещи при същите условия и в същия климат, е опазил непосредственост и топлина: детинската радост от "играта" и простото удовлетворение от художествения труд. Ледът на общественото безразличие още не сковал всичко и всекиго.

Ирина Мутафчиева