Беше още преди 89-а. Бяхме на фестивал на документалното кино в Пловдив. Замаяни от фестивалната еуфория и рукналият алкохол, спорихме за филм. Перих се, размахвах ръце, нещо доказвах, друго отричах. Коя сте вие, попита ме жена, чийто образ тогава не ми говореше нищо друго, освен че е критичка от старото поколение. Аз съм тази, която един ден ще ви вземе хляба, изрепчих се. Жената се казваше Искра Божинова. Едва ли днес си спомня случая, но мен още мъничко ме е срам за откритата невъздържаност.
В устрема нямаше нищо лично. Малко по-рано курсовата ни ръководителка Красимира Герчева бе "уредила" да правим киностраничка във в. "Пулс". Да се уреди това бе сложно, защото "критиците от старото поколение" се бяха разположили по всички издания, поддържаха се благодарение на вгикаджийските си спомени и бяха убедени, че киноколонките по вестниците са им раздадени посмъртно. Разбира се, ако не сгафят по партийна линия. По-късно с изненада открих, че повечето вгикаджии са мили хора. Страничката в "Пулс" не издържа дълго. Разривът настъпи, когато решихме да отбележим с мъничък текст годишнина на Тарковски. Нищо революционно, просто, че има такъв режисьор. Беше го написал Борето Колев. Борислав Геронтиев, тогава главен редактор на вестника, не го пусна. На въпроса защо, той отвърна, че нали все някак трябвало да си оправдава голямата заплата. В такива времена започнахме. Тогава изглеждаше страшно, непоклатимо, до смърт. Хубавото днес е, че можем да превръщаме участниците в тези случки във вицови герои. Лошото е, че пак са на ръководни постове и едва ли са се променили.
Последният изпит, на който се явих във ВИТИЗ, беше при Сашо Янакиев. Времето на студентската стачка срещу Луканов. "Руски" беше окупирана. До института стигнах с колело, което карах ту в едното, ту в другото платно. Сашо не оцени високо знанията ми, но аз бяха така щастлива, че мога да въртя педали по широчината на цялата улица, че изобщо не ми пукаше. Нещо се променяше. И ние бяхме част от тази промяна. По-щастливата част.
Стената се беше разпукала, появяваха се нови издания, за кино можеше да се пише. Така изглеждаха нещата в началото на 90-те. Нямах контакти с първите журналисти от "Демокрация", но успях да се добера до някакъв редактор и предложих "да направим нещо за киното". Написах текст за "Бягащи кучета". Носех го в себе си, когато зърнах редактора на стълбите на "Ал. Невски". Митинг. Време за кино ли е, попита той и посочи с широк жест към мнозинството. Исках да му кажа, че всяко време е добро за кино, което разказва вечни истории, че не може нация без култура, а киното е част от нея, но ревът на тълпата ме заглуши. А първата "Демокрация" дълго време остана глуха и сляпа за киното. Пускаше само текстове от типа "разчистване на сметките".
С Геновева Димитрова се редувахме през седмица в "Свободен народ". Сега вече ние бяхме яхнали своите колонки. Всъщност само така си мислехме. Веднъж хитрецът Димитър Стайков, редактор във вестника, ни изпрати на една и съща прожекция, с което наруши установения ред. Не се хванахме за косите, както той очакваше. Като решение на конфликта започнах да пиша за телевизията, която също излизаше от соцскафандъра.
Журналистиката съблече комсомолската униформа и навлече дънки. Най-голяма нужда от карнавала имаха тези, които доскоро бяха ходили в комсомолски дрехи, но за съжаление те знаеха "как стават нещата", бяха си купили книжки от Щатите и диктуваха модата. Забраниха Аз-а. Само информация. Дали защото се страхуваха от своето Аз? Младите им се подчиняваха.
Ние, стъпилите наскоро на критическата почва, не бяхме нито стари, нито млади. Лесно е да се каже "изгубено поколение", но пък е трудно за преживяване. Геновева избра класическата форма на кинокритик, Кита - продуцентството, а ние с Борето - журналистиката в по-широк смисъл и когато се удаде случай, киното в по-тесен. Като шеф на културата в един вестник с огромно неудобство казах на проф. Вера Найденова, която щеше да пише за фестивала в Кан: И нали знаеш, "нещо по така". Вера кимна тъжно. И писа за диамантите на артистките. За да запазим писането за кино изобщо, бяхме готови на компромиси "по така", че покрай тях да мине и другото. Писането за телевизия също се измени. Котираше се информация коя тв говорителка с какво е облечена и къде обядва, а не рецензии. Рецензията взе да става мръсен жанр, а условията на практикуване на професията на критика все по-мрачни. Но паднеше ли ми сгоден случай, съчинявах рецензия. Резултатите невинаги бяха добри за мен. Режисьорът Ангел Тошев ми каза, че съм единствената, която написала две отрицателни рецензии за филма му. Той какво иска - едната да е отрицателна, другата положителна? Десетина години след като бях писала за "Ла донна е мобиле", Нидал Алгафари ме уволни от БНТ, защото рецензията била отрицателна. Затова пък е имало и такива мигове, в които Никола Ковачев, Рангел Вълчанов и Едуард Захариев са ми се обаждали с благодарност.
Навярно не съм била докрай справедлива нито в добрите, нито в лошите думи, но пък писането за кино е също толкова субективно, колкото и правенето му. Както има добри и лоши филми, така има добри и лоши текстове за тях. Дали са необходими? За процеса на правене на кино - не, но за живота на филма след сътворяването му - да.
Понеже в наше време българските филми са рядкост и е рядкост всекидневник да им отдели внимание, критиката се чувства длъжна да хвали всичко, що е българско. Разбирам подтекста, но той пак е политически. Да, може би вестниците ще се отворят за повече култура. Но пък от друга страна това поведение пречи на истинския разговор за българското кино. Добре, а къде да го започнем. Затворен кръг.
На пресконференции по фестивали западняшките киножурналисти често говорят глупости. Това повдига самочувствието ми. За да бъде отново смачкано, когато видя с каква вестникарска площ разполагат пишещите за кино там. Площта понася както глупости, така и изящни статии. Когато пишат за кино, те пишат за изкуство. И то не в специализирани издания, а във всекидневници. А аз се въздържам, защото знам, че ще остана неразбрана, започвайки от издателите на вестниците. В пресата ни най-често се появява анотацията на фирмата-разпространител. За разлика от училите кинознание на повечето "чисти" журналисти им харесва да повтарят, че българските филми не стават, че се пилеят народни пари и хайде да гледаме само американски. Иначе и те като вгикаджиите не са лоши хора. Така кинокритиката застава не само срещу финансовото министерство, чийто началник не знаеше каква е роднинската връзка между Никита Михалков и Андрей Кончаловски, но и срещу всекидневниците. Скоро принц Чарлз обърка Никол Кидман с друга актриса и вестниците го попиляха. Нашите изобщо не обърнаха внимание на киноневежеството на Милен Велчев. Същото важи и за писането за телевизия. Светлото изключение Митко Новков потвърждава правилото.
Какво е да си критик днес в България? Значи ли, че като гледам кино, го разбирам повече от някой адвокат, лекар или учител? Не знам. Но ми е приятно да пиша за кино. В тази професия има любов. Обичам българското кино, без да съм патриот на България. Патетично, но пък имаме нужда и от такива мигове. И ако го ругая, то е като да се караш на децата си, за честа на професията. А киножурналистът предпочита да е вън от семейството и обича Америка. Но напоследък всички в тази страна, за добро или за за зло, обичат само Америка.
Дали днес на някой напорист младок няма да му се прииска да ми вземе хляба! Да заповяда. Мястото вече не е престижно, не носи пари и слава, нужни са странични занимания за физическо оцеляване, но пък ако го приемеш като съдба, можеш да живееш в мир със себе си и някой ден да умреш в блаженство.

Жанина Драгостинова