Критиката, както и всичко останало, естествено, трябва да се разглежда в контекста на времето. А времето, в което живеем, не е време на нормален живот. Tо е време на тотални, главоломни промени, време на големи надежди и големи разочарования, време на очаквания и на липса на търпение, време на лозунги за обединение и на шизофренно разделение. В полето на театъра и театралната критика това разделение много често няма ясни принципи, за да стане смислено и градивно, а си остава разделение, което ни изтощава и маргинализира като обществена група днес.
В същото време в съвременния ни живот образът на критика, който обслужва партийните интереси и громи "неудобните" за властта спектакли и творци, вече е почти забравен. Вече е архаизъм и понятието цензура в театъра. Бързо отшумяха и злободневките в стил "анти-", в които се пробваха бивши "про-". Но какво ново ни донесоха годините на прехода? Критиката, като изключим някои частни случаи на чиста теория или история на театъра, е органично свързана с живота на театъра такъв, какъвто е. Тя рядко си поставя задачата да го предопределя, а още по-рядко успява в такава амбициозна задача. Гениите, които са предричали развитието на театралното изкуство, са единици и те са по-скоро не критици, а теоретици на театъра. Но какъв е театърът, на който сме съвременици днес? Театърът във времето на промените не може лесно да бъде определен. Той е раздиран от същата онази шизофренна раздвоеност, която се наблюдава в обществения живот. Комерсиален или художествен? Назидателен или развлекателен? Традиционен или експериментален? Ангажиран или естетски?
Противопоставянията нямат край. Но въпросът не е само в това. Как би могъл да се определи театърът и как би могъл да бъде адекватно коментиран от критиката, когато към всичко това се добави и безпощадната борба за оцеляване в страна, където законите не престават да се коват и да парят като нажежено желязо, вместо да са стабилната желязна опора. Борбата за оцеляване много често се превръща в мотив за създаване на театрални представления, а после и в мотив за оценката им. Чувала съм колеги и от едната, и от другата страна на сцената да казват: "Ами... нали трябва да се работи, нали трябва и да се живее..." И така възниква въпросът: критиката - творческа или обслужваща?
Критиката, която можем да намерим в ежедневните и седмичните издания у нас, е определено обслужваща. Но кого и какво точно обслужва? Изолирани са изданията (и те са с най-малкия тираж), в които критиката е насочена да обслужва желанието на читателя да се информира за художествената стойност на спектакъла или за търсенията на режисьора/актьорите и степента на тяхното постигане. В повечето материали, които се появяват в колонката за театрална критика, се слиза на ниско интелектуално ниво, разискват се елементарно взаимоотношения на персонажи, а понякога се стига дотам да се правят паралелни сравнения с взаимоотношенията в живота на изпълнителите. Но това е въпрос не на критиката, а на целта, която си поставят изданията, а също и въпрос на самите критици. Няма да се спирам на моралния проблем, той си остава от личен характер.
Стана практика в последните години голяма част от критиците ни да търсят спасение от блатната атмосфера в периодичните издания на самотните острови на самостоятелните книги, научни монографии, мемоари, творчески биографии, театрални пътеписи и т.н. - тук жанровото разнообразие е голямо. Написаха се много и много стойностни театроведски трудове. За съжаление тази качествена театрална литература остава затворена и рядко прескача извън тесния кръг на професионалистите.
Моето бягство като критик е също не по-малко аристократично, като се има предвид професионалната съдба на съсловието ни. Аз намерих своето спасение и професионално удовлетворение като драматург в театър. След като вече 7 години работя с различни режисьори, за които по силата на обстоятелствата аз съм първият критик, трябва да призная, че не изпитвам голяма необходимост да се изказвам в печата. Работата на критика не е да слага оценки на спектаклите. Той не е даскал. Добрият критик, според мен, не може да има самочувствието на вечно знаещ верния отговор. Пък и театралният процес, както и добрият театър е нещо много по-сложно от телевизионните игри с въпроси и отговори. Критикът по-скоро трябва да събужда желанието, интелектуалната тръпка у читателя да търси точната формулировка на въпросите, а не да очаква наградата за вярно посочените отговори. В този смисъл и отговорността на критиката е огромна. Тя е натоварена с просветителски и образователни функции; тя е тази, която трябва да фамилиаризира читателя с теорията и практиката на театъра днес, за да аргументира мястото и значението на поредния театрален успех или провал, а не просто да изповяда своето предпочитание или неодобрение, както много често се случва в пресата.
Лично аз като критик се чувствам истински полезна в театъра. Там в трупата съм истински въвлечена в творческия процес. В театъра не мога да се скрия зад красиво изработени фрази, многозначителни иронични намеци или отвлечени образи. Там аз не воювам. Когато участваш в изграждането на живия спектакъл или на нов драматургичен текст, ти си приятел, довереник и съратник. Тогава всеки твой пропуск като критик, всяка разсеяност или неинформираност, всяка неправилно формулирана мисъл се наказват от крайния резултат - спектакъла. Сега, когато гледам нещата "отвътре", с болка ще трябва да споделя: чувствам, че когато чета критичните отзиви в пресата за постановки, в които съм работила, рядко намирам продължение на аналитичния процес, през който сме минали с режисьора и актьорите, рядко намирам дори количество информация, адекватно на онова, което е било натрупано в процеса на подготовката за постановката и на самите репетиции. Да не говорим за това, че театърът като синтетично изкуство изисква да бъде анализиран като единство на всичките му компоненти. Че при този анализ критикът трябва да изхожда от задълбочени познания върху теорията на театъра и съвремената му практика, че трябва да търси различен ключ към различните театрални езици, т.е. не само да ги разбира, но и да ги владее, за да може да влезе в диалог със спектакъла. Вместо това в много случаи информираността на пишещите за театър стига до съдържанието на един сайт в интернет. В повечето рецензии, които ние в театъра не се уморяваме жадно да чакаме, критикът много повече се занимава с проблема за личностното си доказване, отколкото реално се ангажира със свое мнение за спектакъла.
Как по този начин да се спечели публика? Как критиката да спечели своя читател и нашия зрител? Според мен хората, които упражняват професията критик, не се замислят върху този въпрос. Жалко, защото така сами режат клона, на който седим.

Наташа Колевска