Strike Up the Band!
Всяко джазово събитие (дори и фестивалите) колкото ни радва, толкова ни напомня неспособността ни да се преборим с все по-рехавия ритъм на джазовия живот у нас. Защото рехавото най-често се превръща в нищо.
Когато миналия понеделник отидох в трета зала на НДК, бях най-вече любопитен - за джаза на съседите не знаем много. Концертът на Биг бенда на Сръбското радио и телевизия освен огромно удоволствие, беше и доста поучителен. Плътен, бляскав и хомогенен брас, пластична саксофонна група, премерени сола без самоцелна виртуозност и - основното в един биг бенд - майсторски аранжименти, едновременно модерни и здраво стъпили върху традицията. Няма дим без огън, гласи една поговорка. И аз мога да събера такива чудесни музиканти - в България има. Само че някой трябва да направи от тях биг бенд. Диригентът. Сръбските колеги определено са случили на бенд-лидер. Млад, енергичен, ентусиазиран, изобретателен, Иван Илич завършва "Бъркли" в Бостън и след 6 години практика в Канада се връща в родината като диригент, композитор, аранжор и често солист на биг бенда на РТС. Програмата беше доста разнообразна - от Каунт Бейзи през боса нова до сръбска народна песен в модерен аранжимент, без да губи от фолклорния си аромат. Сред солата - всички на европейско ниво - ще отбележа тези на пианиста Йован Алексиевич.
Точно когато решавах, че свири прекалено семпло, той ме изненадваше с блестящ и шеметно-изобретателен хорус. А за вокалистките - Владана Маркович и Йелена Йовович-Ревишин - със съжаление трябва да призная, че нямат равни в момента в България. Дори Владана с нейната малко пързаляща се, нетипична за джаза мелодика. А Йелена направо ме плени с плътния си, алтов тембър с бразилска окраска (напомнящ Таня Мария), инструментална подвижност и - както и Владана - със заразителния хъс и всеотдайност.
И накрая, понеже началото на годината е време за пожелания, искам да пожелая и на себе си, и на публиката повече такива преживявания и дано скоро успеем да превърнем родната безрадостна джазова рехавост в наситеност и разнообразие.

Милен Панайотов