Среща с Нанси Хюстън
Да, не бях. Вече познавах задочно Нанси Хюстън от работата си над превода на романа й "L'Empreinte de l'ange" ("Целувката на ангела" - издателство "Меридиани", София, 2002). Тогава знаех малко за нея и първоначалният ми интерес бе продиктуван от факта, че е "жената на Цветан Тодоров" - подробност, която би възмутила всяка войнстваща феминистка. Но аз не съм феминистка, а и съм от поколенията, за които името на мъжа й, наред с имената на шепа други български интелектуалци, се бе превърнало в символ на национално самочувствие. А след като Цветан Тодоров я е избрал за спътница в живота си...
"Целувката на ангела" толкова ме развълнува, че се втурнах да търся всичко, написано от Нанси Хюстън. Най-напред попаднах на "Парижки писма. Истории за изгнаничество"/ "Lettres parisiennes, histoires d'exil", Barrault, 1986 - кореспонденция с Лейла Себар. Ново откровение. Тук през погледа на живеещата от десет години в Париж Нанси откриваме нейната Франция - страната на "изгнанието". За нея изгнанието е доброволно, а изборът на нов език - освобождение, извор на вдъхновение и нова идентичност. И все пак тя е чужденка. Дали става дума за принуда или свободен избор, дали другостта се изразява в цвета на кожата, акцента или името - и тук говорим само за "чужденеца" в буквалния смисъл на думата - съществуват хиляди начини да се чувстваш различен. Книгата съпоставя различни култури, пречупва ги през призмата на светоусещания, формирани от "други" обстоятелства, засяга множество проблеми, срещани от милиони хора далеч от родните места. И всичко това чрез писмата на две "чужденки", които живеят в един и същи град. Отличават ги не толкова произход, майчин език, външност, характер и привички, колкото това, от което бягат и към което се стремят - начинът, по който изживяват Франция.
"Целувката на ангела" застъпва силно темата за чужденеца. Това е книга за вината и невинността, за насилието и тоталното опустошение, за страстта и безразличието, за несподелената обич и лъжата, за радостта от изкуството и пречистващата любов, за духовното извисяване и безмерната пустота, за дребните ежедневни заниманийца на фона на глобални събития, за малките лични трагедии и за катаклизмите, разтърсващи човечеството - сами по себе си незначителни епизоди в големия кръговрат на историята. Все любими теми на Хюстън. Но това е и книга за самотата и изгнанието, за отчуждението и другостта, пречупени през призмата на две войни; разказ за съжителството между духовно осакатени представители на победени и победители в следвоенен Париж през петдесетте и шейсетте години на миналия век, разтърсвани от Алжирските събития.
Като в киносценарий авторката представя герои и събития, разговаря с читателя и го подготвя за развръзката; ту отдалечава обектива и гледа отвисоко човешкия мравуняк, ту дава в едър план отделните съдби; играе с глаголните времена, влиза в различни гледни точки и с лекота прескача през категориите за земно и космическо време и пространство. Последното е неин друг любим похват в романите "Инструменти на мрака" (Instruments des tenebres, Actes Sud, 1996) - награда "Гонкур" на гимназистите (1996) и "Интер" (1997), както и в "Долче Агония" (Dolce Agonia, Actes Sud, 2001).
Кадрите от буржоазната улица "Сена" с безупречния интериор на флейтиста-виртуоз Рафаел Льопаж и всевиждащото око на портиерката се редуват с колоритния, многонационален и гъсто населен квартал Маре, където работилничката за музикални инструменти на унгарския евреин Андраш събира в артистичния си хаос американски джазмени и арабски патриоти. Сред този декор съдбите на тримата главни герои, по своему белязани от Втората световна война и по своему пречупващи в съзнанието си въпроса за вината, болезнено се сплитат в неизбежния трагичен край.
Ангелът - гласи юдейското вярване - докосва по устните бебето при раждането му и изтрива спомена за предишна вина. Оттук и "целувката" в българския превод, за да се избегне сблъсъка на отрицателните конотации на "отпечатък", "печат" и "белег" с традиционната идея за ангела, който ни пази от всички злини. Интерпретация, която може би донякъде се отдалечава от идеята на авторката за своеобразната забрана да помним предишни грехове, но всъщност компенсира в затвърждаването на все същия замисъл - "освобождение" от греховете. Ангелът ни подарява невинността. Всички идваме на този свят невинни. Но кога върху нас се стоварва вината? Кога ставаме лоши? Кога започваме да вършим престъпления и предателства? Защо точно невинните стават изкупителна жертва? И какво е невинност? Всеки от нас изпитва болка. Всеки страда по своему и всекиму се струва, че неговото страдание е най-голямо. Има ли мярка за страдание и съизмеримо ли е то? Кои обстоятелства натежават на везните, какво ни дава право да обвиняваме и оневиняваме и кой е главният съдник? Има ли рецепта за щастие, или то е химера? Как да съжителстват невинни и виновни? И как се прощава? Как се лекуват рани, как се изличават следи от насилие, как се постига хармония, когато едни са с напълно притъпени чувства, други жадуват за разплата, а трети са увлечени в порив към възвишена красота? Защо Другите са толкова лоши? И лоши ли са в действителност, или са просто вторачени в себе си егоисти, а проблемът е у тези, които не могат да се пригодят?
По време на дискусията Хюстън сподели, че сюжетът на книгата с невероятна яснота се оформил в съзнанието й по време на пътуване с влак. "Видяла" развръзката и всичко останало си дошло на мястото. Сякаш някъде в съседните вагони пътувал писател, който й предал мисълта си. Впоследствие идеята не й давала мира - трябвало да изостави всичко, докато не я осъществи. Написала книгата на един дъх. Сюжетът донякъде я плашел, понеже сякаш "се изплювала" върху Франция и всичко френско. Защото това е книга, разказваща как една немкиня, един унгарски евреин и един французин, белязани от Втората световна война, възприемат Алжирските събития. Всъщност това е и книга за премълчавани истини, за събития, които тепърва ще бъдат коментирани, преосмисляни и пренаписвани в историята на Франция; книга, целяща да събуди у читателите разбиране към Другия. Как се постига това?
"Когато разтваря роман - продължава тя, - читателят не е същият, както когато разгръща вестник. Има различна нагласа - по-добър е като човешко същество. Докато чете, той се идентифицира с персонажите".
Понякога е много трудно да се преодолеят предубежденията. Тук ще перифразирам красноречива случка, която Хюстън разказа като илюстрация на горното. "Целувката на ангела" била избрана за обсъждане от клас ученици във Вильорбан - предградие на Лион от типа на работническите квартали-общежития, населено с голям брой емигранти. В целия клас нямало нито едно дете с френски произход. Книгата чели бавно - по две-три страници на ден - и накрая се състояла среща с писателката. Разисквали различни въпроси и било обяснено, че за да разберем Другия до нас, трябва да се поставяме на неговото място, така, както в книгата немкинята и унгарският евреин могат да бъдат съпричастни с болката на алжирците. Било решено децата да посетят улица "Розие", където се развива част от действието. Уговорили се да опишат впечатленията си в писма. И децата споделили, че всичко минало добре, било много интересно, но доста се изплашили, понеже видели "истински евреи".
Темата за идентичността е ключова за Нанси Хюстън. И като литературен сюжет, и като средство за себепознаване. Родена в Калгари през 1953 г., тя заминава за Франция като двайсетгодишна. Париж я очарова със старините си, с културния си живот, с бурните интелектуални прояви. Там тя продължава образованието си под ръководството на Ролан Барт, там вкусва от истинската свобода, там се включва в левите, интелектуални и феминистки младежки движения, там започва да пише, там става известна - първият й роман, "Голдберг вариации" (Variations Goldberg - Seuil, 1981), е публикуван на френски. Самата тя твърди, че писането на френски за нея е освобождение. Скъсването с родния език е свързано с първата личностна криза, която е изживяла - както тя казва "криза на идентичността".
В това тя донякъде се чувства близка до Самюел Бекет. Но докато героите на Бекет са универсални, Нанси Хюстън има нужда да облече своите в плът и кръв, да им даде история.
Говорейки за Ромен Гари, когото адмирира и с когото също намира сходство, тя твърди, че писането е вид "многократно умножаване на собственото съществуване" на твореца - вид "изучаване на това какво значи да бъдеш например руснак или евреин". И добавя, че едни преразказват живота си, а други влизат в нечий живот чрез въображението си.
Втората "криза на идентичността" настъпва, когато Хюстън осъзнава, че не може безкрайно да бяга от корените си и започва да пише на английски. "Имах желание за ново начало - казва тя. - Петнайсетина години, след като бях започнала да пиша на френски, почувствах, че никога няма да бъда истински творец, ако продължавам да бягам от своя език. Имах желание да пиша за своята страна." Така се ражда "Песен на равнините" (Plain Song /Cantique des plaines - Actes Sud/Lemeac, 1993) - книга за канадските индианци, получила през 1993 г. Голямата награда на Генерал-губернатора на Канада за френскоезична книга. И така, Хюстън пише и на френски, и на английски; и сама превежда книгите си. Твърди, че преводът й отнема същото време, както и написването на самата книга. Изборът на езика е част от пътя й към себе си.
Темата за чужденеца и идентичността е вдъхновила и сборник разкази, съставен съвместно с Лейла Себар, озаглавен "Детство от другаде" (Une Enfance d'ailleurs - Belfond, 1993). Седемнайсетте автора са утвърдени във Франция, но са родени в разни краища на света. В спомените на Хюстън оживява седемгодишно момиченце, живеещо в Едмънтън, което наскоро е преживяло раздяла с майка си и чийто баща е женен повторно. Заедно с брат си те тайно се готвят за презокеанско пътешествие - строят сал и събират припаси. Крайната им цел е Германия, където живее "опа" - новият дядо, но ще потърсят и майка си - нали Лондон е близо до Кьолн. И ще започнат нов живот. Първоначалният план на баткото, който наскоро е чел "Хъкълбери Фин", е да тръгнат от Едмънтън по реката, която сигурно се влива в Мисисипи, а оттам - Атлантика. Когато поглеждат картата, настъпва разочарование, но те не се отчайват. Ще изминат част от пътя пеша... Детството и майчинството са също ключови в творчеството на Хюстън и несъмнено много от въпросите, които засяга, са свързани с личните й преживявания.
Но творбите на Хюстън удивяват и с тъмната си страна. Насилието, на което човекът е подложен от себеподобните си, престъпването на моралните закони за неприкосновеността на личността дълбоко я вълнуват. Предмет на художествена трактовка за писателката е и човешкото тяло като обект на насилие. Дори актът на раждане, събиращ като в призма различните аспекти на природния инстинкт за възпроизвеждане, е своеобразно насилие над женското тяло. Наред с копнежа за първа рожба и радостното смайване пред майчинството срещаме нежеланата бременност. Изнасилената се самоубива, за да скрие срама си. Или убива новороденото си. И абортът като бягство, като вид спасение.
Балерината-родилка, която се терзае дали ще може да танцува, а по-късно изоставя децата си заради изкуството ("Превъртане"- La Virevolte- Actes Sud/Lemeac,1994). Цигуларката, принудена да прекъсне любимата си кариера, за да се превърне в машина за раждане. Дъщеря й, която систематично абортира, за да не бъде като нея. ("Инструменти на мрака").
В прозата на Нанси Хюстън човешкото тяло е непрестанно разголвано и третирано като вещ. Тела, умъртвени при раждане или в научни експерименти; стерилни тела, търсещи сексуална наслада; изнасилени, обгазени, удавени, насечени, разчленени тела; разложени трупове, нахвърляни в общи безименни гробове; мъртви зародиши, изхвърлени в кофата; телцето на новородено, заровено живо в Коледната нощ; момченцето, разкъсано под колелата на влака. Тъмни картини населяват света на писателката...
"Целувката на ангела" вече спечели наградата на читателките на сп. "Ел". Романът е преведен на английски (с издания в Англия, Канада и САЩ), гръцки, италиански, немски, португалски, турски, финландски, шведски, японски, иврит. От тази есен ще се изучава в курса "Между ежедневното и екстремното: Френският роман 1858-1998" на Училището за модерни езици към Саутхамптънския университет, Англия...

Радосвета Гетова


Радосвета Гетова завършва френска филология в СУ "Климент Охридски". Работи като преводач и редактор във френското издание на в. "Софийски новини"(Nouvelles de Sofia) от създаването му до края на 1989 г., когато заминава със семейството си за Англия. Занимава се с превод от български на френски, превела е няколко книги от френски и английски на български. Завършва магистратура по "Френски език и култура" и подготвя докторска дисертация на тема "Монолог и диалог в радикалната реторика на Френската революция" в Саутхамптънския университет, Англия, където понастоящем преподава френски език и превод.
Одухотворено лице, обрамчено от прибрана в опашка тъмна коса, изваяни скули, млечнобяла кожа, дълбоки синьозелени очи, които по детски гледат изпод късия бретон. Облечена е скромно и стилно, в неутрални цветове. Стройната й фигура, жестовете, мимиката й са живи и грациозни...