Девети, Десети,
човекът, историята
2003-та бе ознаменувана с появата на два романа, които претендират да представят художествена интерпретация на българските преходи - прехода към социализъм и прехода към демокрация. Като се има предвид фрагментарността и скромните задачи на нашата литература през последното десетилетие, амбицията на подобни проекти няма как да не събуди интерес. Още повече, когато са изложени на по 500 страници с дребен шрифт. Още повече, когато на корицата стоят имената на Анчо Калоянов и Владимир Зарев.
Двата романа някак естествено се свързват в съзнанието ни не само с времето на излизането си, но и с характера на темите, на които са посветени. Романът на Калоянов се казва "Девети" и засяга историческата промяна от четирийсет и четвърта година. Романът на Зарев се нарича "Разруха", но - както сполучливо подхвърли Марин Бодаков - спокойно би могъл да се нарича "Десети", защото разглежда последиците на промяната от осемдесет и девета година. Би могъл, но и сегашното име му стои добре. Рядко ми се е случвало да попадам на книга, която да концентрира в една дума, изведена в заглавие, цялото богатство и многопластовост на търсеното внушение. Владимир Зарев е успял да постигне това със заглавието "Разруха".


Не съм литературен критик и нямам претенцията да коментирам художествената стойност на двата романа. От позицията си на обикновен читател ще споделя, че "Разруха" се чете на един дъх, напрежението ни поглъща и не ни пуска до края, и затова може да се препоръча като четиво, подходящо за отмаряне след изтощителна работна седмица. В "Девети" действието се влачи доста по-тромаво, чете се бавно и без особено въодушевление. Все пак ми се струва, че макар да е по-близък до българската литературна традиция, романът е и по-нестандартен като конструкция, като внушения и като организация на материала. С което не искам да го поставя непременно по-високо от "Разруха". Просто е по-различен, както е по-различно историческото време, за което става дума. Не твърдя, че се отнася и до изключително оригинални творчески подходи. На моменти стилът на Анчо Калоянов силно напомня за този на Ивайло Петров, без да говорим за тематиката; а "Разруха" на Владимир Зарев върви по маниер на повествование, очертан, разработен и утвърден например в книги като "Тихия кът" на Богомил Райнов. Важното, на което искам да се спра, в крайна сметка не са стиловите находки, а начинът на литературно осмисляне на определен тип радикални политически процеси, каквито се развиват в България в края на Втората световна и след края на Студената война. Интересуват ни как се проектират литературните съдби върху екрана на историята и как исторически фиксирани реалности като индивид, общество, държава се разполагат в човешкото възприемане на действителността. Едно от ограниченията на тяснонаучния подход към проблемите на социалния живот е, че по необходимост стеснява периметъра на емоционалното и личностното отношение за сметка на разсъдъчните схеми на колективните обобщения. Изгледът, който се открива от кулата на научното познание, е може би по-панорамен, но и несъмнено по-беден като човешко преживяване. Ето защо понякога дори високомерието на социалните науки трябва да отстъпи пред прозренията на художествената литература. Когато се разкрива светът на човека, е добре да присъства самият човек.
Човекът и историята - около тези две категории се разгръща действието в романа "Девети". Историята не се възприема в хронологичен смисъл, като подреденост и последователност на дати, а по-скоро като неотменен и иманентен фон на човешките съдби. В "Девети" няма да открием, в случай че сме търсили, интерпретации и размисли върху българския събитиен сектор от Втората световна война. Такива и не биха били много уместни, при положение, че в голямата си част действието се развива в селца и градове на Провадийска околия. Стъпките на историята едва ли ще тръгнат оттам, но без съмнение ще отекнат, и ще разтърсят местния живот, и точно това се мъчи да проследи Анчо Калоянов. В Провадийско по необходимост историята изглежда като нещо далечно, външно, отчуждено, което при все това се проявява като въздействащ, решаващ, катализиращ фактор на живота. В този контекст недоверието и дори враждебността към историята е просто неизбежна. Ще си послужа само с два цитата: "Човек беше създал историята, за да се измъчва с паметта на пропуснатите шансове" (с. 64); "Ако Господ иска да вземе ума на някого, прави го историк - с мъртвите да се съюзява за пакост на живите около него" (с. 263). Отрицателното отношение обаче в никакъв случай не е елементарно или еднопластово. Човек е пропит със съзнанието за необходимостта от историята. Историята, която да изрази промяната, която да осмисли живота, която да посочи пътя напред. Неслучайно след Девети дошлите да съдят другите в Провадийско съдят от името на историята, възприемат се като емисари на историята и се оправдават чрез историята. Неслучайно един от организиращите действието в книгата герои (герои, които правят от разказа за събития роман), Главният учител, се изживява като летописец на историята. Неговият образ потвърждава обстоятелството, че историята се полага като отчуждена, външна за героите от "Девети". Главният учител неведнъж в хода на романа заявява своето убеждение, че хората, които пишат историята, не бива да се месят в нея. Историята се случва независимо от тях, тяхна задача е да я разкажат.
Такова виждане за историческо време е понятно от гледна точка на общности, отдалечени от центъра на събитията и от местата, където историята се прави. Един провинциален фатализъм се прокрадва неведнъж в разбиранията на хората. Войната е дошла при тях непредизвикана, като едно от природните бедствия, които периодично сполетяват техния живот. Партизаните са се появили в гората някакси изневиделица, така се е случило, и са станали част от битието им. Самият Девети идва, без някой да може откровено да заяви, че е работил за него, той просто се случва.
Историята живее свой собствен живот, движи се по свои закони, подчинява се на собствена логика. Някои се борят срещу нея, други се опитват да я привлекат за съюзник или даже да действат от нейно име, трети не искат да имат нищо общо с нейния ход. При всяко положение те не я направляват. Техните усилия се фокусират върху това, както се изразява майор Тешов, "да я надхитряват".
В ситуация, в която възможността за пряко въздействие върху хода на историята е сведена почти до нула, единственият шанс за поддържане на съзнанието за активност на човешката личност остава надхитряването. Романът започва именно с опита за надхитряване на отиващата си власт - кървавата сватба, която напомня по своята експресивност образите от "Хоро" на Страшимиров или "Сватба" на Фурнаджиев. Славният партизански командир, Карагяура, навлиза в живота на Провадийска околия с амбициите си да промени историята, но докрая на книгата се запазва само като началник на милицията, една малка ирония, по силата на която институционалната логика превръща преследвания в преследващ и разменя местата в безкрайната гоненица на добри и лоши. Илинда Обретенова, чийто ентусиазъм, енергия и страст сякаш са готови да обърнат света, завършва като бледа сянка на самата себе си, гротескно подобие на собствената си личност, населяваща един зараждащ се свят на призраци и прекършени съдби.
Интелектуалци като Константин Константинов и Николай Райнов търсят да надхитрят времето и да се самоубедят, че имат своята реална и автентична роля в извършващите се промени - илюзия, която и двамата осъзнават постепенно и се затварят горчиво в своя свят, там, където им е мястото, между пустинята и живота, но не и в действителната политика. На селяните пък остава онова надхитряване, което представлява един от най-любопитните и за жалост най-трагични епизоди от промяната след Девети. Имам предвид кървавата вакханалия от убийства без съд и присъда (а понякога със), която безшумно и зловещо шества из българските села и градове, и която титаните на демократичната мисъл днес представят като логична част от комунистическия терор. Както виждаме и в "Девети", става дума не за друго, а за едно разчистване на сметки, призвано да укроти сътресенията от гражданската война, която в различни форми българските правителства налагаха на своя народ от юнските събития на 1923 г. нататък. Онези, добрали се до социално и политическо положение да съдят и решават от името на историята, използват тази си неочаквана власт срещу другите, които общото битие е превърнало в техни врагове или конкуренти или просто обекти на завист. Но това е само временно, и нещата много скоро могат да се обърнат. Борис Георгиев, символ на новото историческо време в качеството му на замесен в атентата в църквата "Света Неделя", накрая избира смъртта, понеже е осъзнал, че въпросното ново историческо време не е неговото време. А времето на минаващата покрай него и покрай милионите други история.
Същата отчужденост от епохата и съзнание за обективна отдалеченост на историческия процес веднага поразява читателя още от първите страници на романа "Разруха". В това двете книги си приличат. Но е различно отношението човек-история, и по-точно различен е човекът, за който става дума в книгата на Владимир Зарев. Докато в "Девети" героите са заети да "надхитряват" историята, тук чувството на обреченост владее орисания да живее в хаоса на демократичния преход човек. Безсмислеността и апатията стават лайтмотив на поведението. Някой ще възрази - ами какво да кажем за активността на бизнесмена Боян Тилев, единият от двамата главни герои, тази акула на "първоначалното натрупване". Неговият случай не изменя съществено аргумента. Първо, историята на Боян Тилев е разказана от другия главен герой, писателя Мартин Сестримски, и може да се интерпретира и като негов неосъществен копнеж към богатството и лукса. Освен това, походът на Тилев към големия бизнес стартира от вилата на генерал от службите, който му осигурява началния капитал и необходимите връзки за започване на недотам законна стопанска дейност, за ловенето на риба в мътна вода. Такъв вариант на формиране и стимулиране на нов бизнеселит е доста сходен с прословутата легенда за "куфарчетата" и раздаването на пари на "наши другари", и поддържа впечатлението за предначертаност и липса на човешка "спонтанност" в промяната на обществото. Без да говорим, че самият Тилев в началото подчертава своята заменимост и се чуди защо е "избран" той, а не друг. И на трето място, финансовият крах на Тилев следва непосредствено от гордия му отказ да се подчини на невидимите си господари. Отново разбираме, че историята просто е оставила един ограничен периметър за действие на потърпевшите от нея, и всеки опит за излизане от този периметър се наказва строго. Дали под "история" ще имаме предвид обективната необходимост от промените, или "невидимата ръка" на Адам Смит, или кроежите на тайните служби, за книгата не е толкова важно. Важното е, че човекът е захвърлен в тинята на прехода с усещането за безпомощност, но и за неотменимост на тази безпомощност. Надеждата, че може да се "надхитри" историята може някога да е била позитивен стимул, но вече се експонира само като една от многото ни изгубени илюзии.
Чрез съдбата на Мартин Сестримски авторът демонстрира ниската степен на адаптивност на интелектуалците към водовъртежа на промените след Десети. Лишени от ценности, от вътрешна издръжливост, от верен компас за идващите времена, те се оказват в смешната позиция на буревестници и глашатаи на събития, които по своята природа работят против тях и ги запращат в дъното на социалните йерархии. Тяхната социална трагедия се подсилва от неуспеха им да удържат от разпадане и личния си свят. Разпадат се семействата, разпадат се взаимоотношенията, по-старото поколение умира, по-младото бяга на Запад, но и то по свой начин е умряло, отдавайки се на сектите и наркотиците. Собственият партньор в живота е избягал от фалша и пустотата на ежедневието, търсейки спасение в миражите на едно псевдоинтелектуално и псевдофеминистко съществуване. Жалките опити за финансови машинации на дребно са пресечени с цялата жестокост и неумолимост на законите на пазарната джунгла и носят единствено усещането за погазване на собственото достойнство и чест. На свой ред, миналото отказва да бъде пристан за тези покрусени души и поривът към созополските лета като символ на това светло минало среща безпощадния отпор на действителността, на историята, на безнадеждността, на разрухата.
Издигането на Боян Тилев напомня поразително това на героите на Димитър Димов. Виждаме същата студенина, безчувственост и покваряване на всичко, което е било около него. Неговият възход и падение бележат ясно етапите на прехода. Първите финансови удари, резултат от парализата на социалистическата държавна машина, му носят позициите, нужни му да участва в преразпределението на собствеността. В действията му нататък си личи общата тенденция на новия български стопански елит - да инвестира не в производство, а в потребление, в парвенюшки разкош, недвижимост и разгулен живот. Той оставя назад в своето минало и предишните си връзки, и стария си начин на мислене, и дори семейството си, което постепенно се отчуждава от него и го напуска. Промените в средата на 90-те са блестящо усетени от Зарев и изразени чрез мислите и действията на неговия герой. Налагането на финансов ред и дисциплина, рязкото прекратяване на безумното и безконтролно крадене, които променят и ситуацията за Тилев, не се коренят нито в интереса на властта, която предпочита да толерира срещу съответната отплата рицарите на първоначалното преразпределение, нито в интереса на бизнеса, на чиято безогледност са поставени солидни спирачки, нито дори в интереса на народа, който някакси е съумявал да свърже двата края в традициите на едно натурално бурканено стопанство и в избягването на всякакви данъци, лицензи и осигуровки. Както посочва Зарев, новият етап на прехода, етап на финансовата стабилизация, е в интерес на световните пари, които нямат нужда от повече несигурност и хаос. От момента, в който икономиката на страната става пионка на невидимите сили на глобалния капитализъм, такива като Тилев са обречени или на бавен залез, или на бързо изхвърляне от играта. Те са се разминали с историята. Големите сделки, планирани от него, не са приети от евентуалните му германски партньори, за които той е временна и преходна фигура. И действително се оказва такъв. Тези, които са го създали като бизнесмен (той не се е издигнал сам, за разлика от рецептите на американската мечта), в един момент го смазват финансово, защото вече не им е потребен, и най-важното, не е послушен. Той не е потребен и на историята, за която хората от неговата порода са отминал и преодолян етап. След своята разруха Тилев напразно се мъчи да възвърне поне част от миналото си, да се прибере при семейството си или да потърси отново щастието си в поредното созополско лято. Никакъв шанс. В това завръщане към Созопол, което го сродява с Мартин Сестримски, героя с неговия автор, е загатната поливариантността на битието на несретника, независимо дали познал само горчивата чаша на унижението и безпомощността, или сияйните върхове на успеха. Сякаш това е една добре премерена литературна извадка на социалните слоеве, които реката на времето неумолимо изхвърля на бреговете на забравата. Историята продължава, преходът, макар и завършил, все още протича някъде и за някои, но хората са безлични пионки, на които не им е съдено сами да коват своята съдба. Може би в "Девети" и "Разруха" прекалено остро се набляга на тази неспособност на героите да превъзмогнат ограниченията на историческите обстоятелства и да се изявят като истински автори на романите за своя живот. Българските преходи действително тежат с повече история, отколкото крехкото ни битие може да понесе, преработи и асимилира. В ситуациите на преход винаги има повече неяснота, отколкото може да издържи рационализиращият човешки поглед и да преживее нестабилната човешка емоционалност. Когато прочетем двете нови произведения на българската литература, ни става ясно какво е имал предвид Дмитрий Мережковски още през 1897 г.: "Разбираме трагичната съдба на поколенията, обречени да се раждат и умират в този смътен страшен здрач, когато последният лъч на зарята е угаснал и все още няма нито една звезда, когато старите богове са мъртви, а нови - още не са се родили."

Борис Попиванов


Борис Попиванов е студент по политология в Софийския университет.
Анчо Калоянов. Девети. Роман в три части. Книгоиздателска къща Труд. С., 2003. Цена 7, 99 лева.

Владимир Зарев. Разруха. Издателство Пет плюс. С., 2003.
Цена 8 лева.