Честито!

Хердерова награда за Казимир Попконстантинов
Един от 7-те нови носители на Хердерова награда, избран между представителите на 18 европейски държави, е българинът проф. Казимир Попконстантинов. Археологът е и първият извънстоличен учен, който получава това най-престижно отличие.
Проф. Попконстантинов (1942) е завършил Духовната семинария в София (1961) и история във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (1968). През 1978 става кандидат на историческите науки с дисертация "Гражданската архитектура в средновековна България (VIII-XI в.)", а през 1995 - доктор на историческите науки с дисертация "Епиграфските паметници и писмената традиция в България (IХ-ХI в.)".
От 1996 Казимир Попконстантинов е професор по археология във Великотърновския университет. В момента е втори мандат декан на Православния богословски факултет и втори мандат ръководител на катедра "Археология" в университета. Бил е гост-лектор по средновековна българска епиграфика в университетите в Залцбург, Кьолн и Фрайбург.
Проф. Казимир Попконстантинов е член на Археографската комисия към НБКМ и на Международния съюз на славистите. През 1985 е удостоен с Кирило-Методиева награда на БАН за принос в развитието на славистиката и старобългаристиката, през 2000 - с Годишната академична награда на БАН в областта на хуманитарните науки за принос в изследването на средновековната българска култура за периода 1994-1999.
Научните интереси на проф. Попконстантинов са в областта на средновековния град, манастирската археология и средновековната епиграфика (кирилска, глаголическа, руническа, византийска). Той е първият български учен, който съумява да събере всички старобългарски кирилски и глаголически епиграфски паметници, значителна част открити от самия него (над 400), и да състави за първи път корпус на старобългарските надписи от IХ до ХV век. Автор е на първата в нашата медиевистика система за проучване и публикуване на средновековните епиграфски български паметници. Следваща стъпка в научната работа на проф. Попконстантинов е проследяването на възникването и разпространението на старобългарската писмена традиция и грамотност в средновековна България. Той изследва единството и различията в развитието на писмото и езика в зависимост от материала за писане, авторите и тяхната грамотност и информираност. Проф. Попконстантинов надвишава тясно-епиграфското изучаване на средновековните български надписи и ги представя като ценен извор за историко-културната ситуация в средновековна България. Това от своя страна придава на неговите изследвания качествата на модел за изследване на функцията на писмената традиция в средновековната европейска култура. Неговите научни приноси имат голяма стойност за специалистите в областта на средновековната българска и общоевропейска култура - близо 350 български и чуждестранни учени цитират изследванията му.
Сред проучените от проф. Казимир Попконстантинов близо 50 скални манастира особено място заема скалният манастир при Крепча, (Североизточна България). В него през 1972 той открива най-рано датираният старобългарски надпис от 6430/921, който и до днес остава най-ранният надпис с точна дата в целия славянски свят. Чрез откриването на този надпис става известно името на създателя на скалния манастир, светият отец Антони, предшественик и съвременник на най-известния и популярен светец в средновековна България - св. Йоан Рилски.
Несъмнен принос в кирилската и глаголическа епиграфика са проучените от проф. Попконстантинов надписи от Х в. в скалния манастир при Мурфатлар в Северна Добруджа (Румъния). В продължение на три последователни години (1979-1981) той проучва на място епиграфското богатство на този манастир - кирилски, глаголически, двуезични надписи и надписи с руническо писмо.
От голямо значение за славистиката и историческата наука е прецизното фото- и техническо документиране и критично издаване на целия епиграфски материал от Кръглата църква в Преслав, направено от Попконстантинов заедно с известната руска епиграфка Албина Мединцева през 1979-1980. Сред най-важните резултати са категоричното опровергаване на твърдението за наличието на надпис на протокирилица, както и пълното разчитане на глаголическия абецедар (много рядък паметник) от 18 знака.
Откритие с изключителна стойност за средновековната манастирска археология и епиграфика е проучваният от проф. Попконстантинов заедно с П. Георгиев в продължение на 10 години неизвестен дотогава манастир при Равна, Провадийско, посветен на св. Богородица. Проведените разкопки разкриват един от най-значителните старобългарски манастири от края на IХ (основан в 889) и Х в., чийто ктитор е св. княз Борис I. Тук проф. Попконстантинов открива 300 надписа, врязани по стените на манастирския храм и сгради. Тези надписи представляват впечатляваща концентрация на няколко графични системи (руническо писмо, гръцка, кирилска, глаголическа, гръцка и кирилска за двуезичните надписи, руническа и кирилска за надписите със смесено писмо). Те, заедно с 3000 рисунки-графити, свидетелстват за уникалната семиотична среда в Равненския манастир, привлякла вниманието и на знаменития Умберто Еко през 1989.
Благодарение на 30-те алфавита, псалтирните текстове и рисунките-графити проф. Попконстантинов локализира манастирския скрипторий и дидаскалията. Така за първи път на базата на епиграфските паметници и архитектурните останки се локализира извънстоличен княжески манастир, който е бил и първостепенно книжовно и просветно средище. В последните 10 години научният принос на проф. Попконстантинов заслужи висока оценка в проучването и въвеждането в научно обращение на твърде рядък вид паметници - надписи върху средновековни оловни амулети. Тези надписи обогатиха старобългарската епиграфика и литература с нови неизвестни текстове-заклинания против различни болести, както и с текстове-молитви за плодородие и благополучие. Чрез проучването на амулетите се изясни, че апокрифни текстове, познати досега само от книжовни паметници от ХVI-ХVII в., са били известни на средновековния българин още през Х-ХI в. Проф. Казимир Попконстантинов открива първоосновата на някои от заклинателните текстове в паметници от античната и ранновизантийската епоха, което показва, че магическите практики в средновековна България са проява на културен феномен, общ за европейската цивилизация.

Култура