Защо Франко Дзефирели в края на осмото си десетилетие се концентрира отново в дебрите на живота и музиката, на характера и съдбата на единствената prima donna assoluta Мария Калас? Може би защото в заника на живота си човек се връща към най-голямото, най-истинското, най-разтърсващото, което е имал. (Впрочем "Чай с Мусолини" е друг вид доказателство за връщане към големите поанти на лично преживяното.) И така, след "преживяното от мен" в Италия на Мусолини идва ред на "моето изкуство", в чиято оперна страница много главна роля играе Калас. Тази история не случайно се развива в смъртната за певицата 1977 година. Тя сякаш е естественият порив за продължение на мечтите на Дзефирели - да се озове отново в спомена за вокалния, артистичния живот на Калас.
Мечта -1, за която знаем, е проектът "Тоска" през 1966 година. Тогава никой, дори и самата Калас не е предполагала, че е изпяла вече последното си оперно представление - и това е "Тоска" в Ковънт Гардън (1965), именно в постановка на Дзефирели. Той й предлага да се снима във филм-спектакъл "Тоска". Идеята му е абсолютно идентична с тази на неговия герой от филма Callas Forever. Мария ще играе "Тоска", а звукът ще се вземе от готовия през 1964 година запис с Жорж Претр. Проектът стига до пробни снимки, които били направо фантастични. Самата Калас също била ентусиазирана. При наличието на фонограмата нещата изглеждали напълно възможни. Но съдбата решава друго - различни интереси на различни компании, които ще останат в историята може би именно с това, че са попречили с претенциите си на проекта, "замразяват" идеята.
Мечта -2 е разказана от самия Дзефирели в негово интервю по повод премиерата на филма. През 1975 година той предлага на Калас да пее в "Коронацията на Попея" от Монтеверди. Този път тя отказва. В последните години от живота си певицата се крие от света с версии за голяма заетост и за сериозни ангажименти, които не съобщава. Истината е, че тя е отчаяна и просто не напуска жилището си, а последния месец дори не вдига телефона.
И така, сега Дзефирели чрез главния си герой продуцентът Лари (обобщаващ образ на нейни приятели импресарии и продуценти, включително и на самия режисьор) решава да извади Калас от забвението на последната година от живота й и да я постави в центъра на филмовия проект Callas Forever. Като проникновен музикант (защото макар да няма музикално образование, Дзефирели ще остане в историята на оперноизпълнителското изкуство със своите постановки, изпълнени с размах, с красив, естетски прочит на партитурите на "Италианката в Алжир" и "Пепеляшка" от Росини, на "Травиата" и "Отело" от Верди, на "Тоска" и "Бохеми" от Пучини, на "Дон Жуан" от Моцарт), режисьорът поставя в центъра на историята работата върху "Кармен" - Калас никога не е пяла на сцена тази партия, но я е записала (отново с Жорж Претр). И тук ставаме свидетели на най-красивото Възкресение (макар и само на филмовата лента), когато от една сянка от миналото Калас се превръща в Дивата, така сънувана и бленувана от всеки, а най-много от тези, които са имали фантастичния шанс да работят с нея. За кратко време тя така потъва, така се отдава на звуковия мираж на собствения си запис преди повече от десетилетие (1963), че забравя страхове, болести, загуби и падения. Превръща се в тигрица, в примадоната, която не знае умора, в Единствената, която е способна да предизвика страстта на съвсем младия й партньор в екранизацията на "Кармен". Разбира се, накрая реалността влиза в правата си, но тук оцветена от пълната с нежност италианска усмивка на Дзефирели.
Естествено, когато става дума за музикален филм, пък макар и фикция, най-съществен е въпросът какво се случва с музиката? Нищо ординерно и банално! След филма си дадох сметка, че Дзефирели е използвал само откъси от "Кармен" - "Хабанера", "Сегидиля" и финала на операта, арията на Чо Чо Сан из "Мадам Бътерфлай", кратък откъс от арията на Тоска, а накрая надписите вървят на "Каста дива", което "залепи" всички зрители по местата им, докато не свърши арията и това беше едно от красивите съпреживявания във филма. И така - много малко, много концентрирано и преди всичко драматургически изведено вокално присъствие на Калас. Работа на майстор! Разрухата и отчаянието на своята героиня в последните й месеци Дзефирели показва с прощаването на Чо Чо Сан; откъсите от Тоска са кошмарът, който трябва да стане реализирана мечта; т.е. следващ проект с гласа на Калас (която не може вече да пее), но може да го изиграе, и молитвата на Норма във финала. Кратки арии, но те изпълват мощно и неудържимо филма; те са и фор-, и бекграунд; те са и ангажиращ ембиънт; "връзват" безотказно в сплав цялата сложност на дилемата за почтеността в отношението към изкуството; за това, че и днес, когато всеки говори за шоу и за бизнес, има категория артисти, които винаги са способни да определят точно откъде почва музиката. И къде би могла да свърши, ако се мине границата. Най-значимото за мен като музикант във филма е, че Дзефирели не прехвърля границата в показването; че е избрал безпогрешно актрисата, без да се побои, че популярното лице на Фани Ардан няма да може да създаде илюзията Калас. Прави го! Тъкмо с начина, по който влиза в музиката; направо е фантастична! Начинът, по който Ардан е "чула" Калас с очите и тялото си; пространството, което Дзефирели й е осигурил със сложните рефлексии на основния й партньор във филма Джеръми Айрънс и, най-накрая, щедростта, с която Дзефирели й дарява цялата своя музикантска същност - защото окото на камерата "звучи" във всяка една минута; дори и там, където няма музика; защото монтажът вибрира в ритъма на метаморфозите на идеята за гласа. Дзефирели дарява не само на Ардан, но и на филма, а чрез него и на нас, зрителите още нещо - преживяното с Калас, на сцената и в живота (те са приятели повече от 20 години!), което е същинското художествено възкресение на личността й. Той сякаш татуира в съзнанието ни и страховития й перфекционизъм, и неумолимостта й, и страха й да не се провали; и божествения й артистизъм; и великата почтеност към музиката, и изненадващия й, понякога прекалено буен темперамент; и способността й да бъде няколко жени едновременно. Прави го умно и чувствително, без да накърни мита Калас, без да отнеме нищо на Калас-мечтата у всеки един от безбройните влюбени в Дивата и до днес. Какъвто е и самият той. Forever.

Екатерина Дочева