Мария Калас все още е еквивалент на операта като слава - името й знаят дори младежи, нечували и гък от нея (и, честно казано, не ме интересува дали интересът им е само жълт - т.е. заради фаталната й връзка с мултимилионера Онасис). Неоспоримо доказателство за жилавостта на тази слава бе пълната зала 1 на НДК по време на единствената прожекция у нас на "Калас завинаги". На излизане се сблъсках с момче и момиче, екзалтирани от филма като повечето (възрастни) зрители, и чух възклицанието "Ех, защо не беше за целия й живот?!"...
Създаването на екранен оперен свят е доста рисковано начинание - най-вече заради трудното преглъщане (особено днес) на бутафорната му специфика. Но когато с пре-създаването на условния оперен свят се заема Франко Дзефирели - един от безспорните майстори на костюмно-сценичния жанр в киното - резултатът най-често е успех. Неслучайно 80-годишният едновремешен художник и асистент на Висконти в киното и операта, днес ветеран в режисурата с респектираща филмография от 25 заглавия от 50-те насам ("Ромео и Жулиета", "Укротяване на опърничавата", "Тоска", "Хамлет", "Джейн Еър", "Чай с Мусолини") и със завиден бекграунд в отношенията с Мария Калас (връстници, приятели, режисьор на спектакли с нейно участие в Ла Скала, автор на документалния филм "Мария Калас в Ковънт Гардън", 1964 ) е дръзнал да създаде този филм. Още повече, че това не е банално-блазирана биография а ла гледания наскоро по Канал 1 "Синатра", а доста радикална авторска мистификация върху последните месеци от живота й (обявена на финала, разбира се). Филмът е не само очарователно-стилен микс от опера и кино, а и разголено-пареща изповед на самия Дзефирели (през образа на импресариото-продуцент Лари Кели в изпълнението на Джеръми Айрънс). Така че за мен "Калас завинаги" е филм-триада: любовно обяснение към великата Калас, естетски апотеоз на етическото в изкуството, Дзефирелиево продължение на "8 1/2" или "Ах, този джаз!" (за първи път прононсира открито в кадър своя хомосексуализъм, решава филма в два плана - кинематографичен и оперен, както всъщност е протекъл собственият му живот).
В "Калас завинаги" става дума за 1977, когато 53-годишната дива (Фани Ардан), подпухнала и отчаяна, е отшелница без глас в шикозния зандан на своя парижки апартамент. Тук я открива Кели, неин бивш импресарио, организирал навремето последното й турне или провала й в Япония. Днес той е продуцент на пънк-група (една от емблемите на 70-те, пънкът бе възкресен наскоро от британеца Майкъл Уинтърботъм в "24 Hours Party People"), а в самото начало на филма се влюбва в млад полуглух художник, чиято успешна майчина терапия била божественият глас на Калас, превърнал се на свой ред в негова муза. Открил Калас-руината, грачеща през сълзи ведно с едновремешното си нечовешко сопрано от грамофона, бойният другар (заедно със старата кримка, журналистката на Джоан Плаурайт) решава да възкреси Богинята. Планът му е гениален - филм-опера с днешната Калас и вчерашния й глас. При това не друга, а "Кармен" на Бизе - единствената й партия, невидяла сцена. Макар и мъчително, артистката е убедена. Пред погледите ни оживява, изопва се и грейва неподражаемо магнетичната Калас (фантастичен стайлинг на Карл Лагерфелд от "Шанел" - нейната запазена марка, филигранно обигран до детайл от Дзефирели).
Артистичният талант е неизменен елемент от славата на Калас (това е показано в 2 британски филма от 1987, посветени очевидно на 10-годишнината от смъртта й: "Мария Калас - живот и изкуство" на Алън Левънс и Алистър Мичъл и "Мария Калас - Дивата" на класика в музикално-документалния филм Тони Палмър, където по въпроса се изказва и Дзефирели, както и в американския филм "Мария Калас", излъчен преди година у нас). Навярно заради непобедената от времето мощ на този талант, Тереза Стратас, звезда във филми-опери на Дзефирели, отказва да играе Калас без глас. И благодарение на този отказ се е случило чудото на "Калас завинаги" - френетичната Фани Ардан (прочее, на същата възраст). Както споделя в интервю Дзефирели, "Тя е повече Калас от самата Калас". С покъртителна всеотдайност френската красавица се е напъхала в кожата на гъркинята-икона - до забравата, че на екрана е друга жена (някъде четох, че навремето е играла Калас в театъра)... Във филма обаче Ардан е още по-велика, тъй като се справя с двойно предизвикателство - в стилистичната му бинарност тя играе фактически и две роли: Калас и Кармен. Що се отнася до подготовката й, Ардан споделя: "Научих наизуст всички арии. Не само думите и музиката - учих се да дишам правилно. Репетирах хиляди пъти и когато дойде времето за снимки, бях доста добре подготвена".
Дзефирели смайващо спойва кентавъра "филм-опера във филма", лавирайки между крах и екзалтация, сантимент и гротеска, самочувствие и компромис... И като опитен факир изважда от ръкава си комплексите (и жертвите) на славата. Парадокс, но не и когато става дума за този режисьор - оперната инсценировка на "Кармен" (дизайнер Карло Ченталавиня) е най-живият, колоритен и опияняващ сегмент от филма. И неслучайно накрая Калас се отказва от фалшификацията, та била тя и класна. Между другото, Медея - единствената й оригинална роля в киното от едноименния филм на Пазолини (1969) е озвучена от друга, тъй като Калас е загубила гласа си по време на снимки. А иначе си я спомням там като чутовно-породисто женище - по-решителна от мъж и по-отчаяна от смърт.
Що се отнася до Джеръми Айрънс, той ме е спечелил още от времето на "Мисията" и "Завръщане в Брайдсхед" - най-вече с това негово тъжно-иронично излъчване на гнуслив грешник. В "Калас завинаги" обаче британецът (тъпо озвучен на френски) изглежда по-темпераментен, уязвим и искрен от обикновено, а във финалния епизод на пейката в Булонския лес, когато Калас-Ардан задава рекапитулационно-риторичния въпрос "Какво ли би станало с нас, ако аз бях просто жена, а ти - истински мъж"?, Кели-Айрънс (с доста повече шансове за бъдеще от нея) просто се разридава. Страхотен актьорски дует, кален още преди двайсетина години в "Една любов на Суан" (1983) - спорната екранна версия на Шльондорф върху "По следите на изгубеното време" на Пруст, където Джеръми Айрънс бе Суан, а Фани Ардан - херцогиня Дьо Германт.
Майсторът Дзефирели обиграва дори прословутата "Casta diva" от "Норма" на Белини - в ателието на художника, където той показва на Калас картината си, вдъхновена от нейното изпълнение, темата звучи само инструментално. И чак след финала избухва с цялото потресно могъщество на гласа й. Поне за мен Калас е "Casta diva" завинаги.

Геновева Димитрова