Службогонството

Чиновничеството в българската следосвобожденска история и службогонците в едноименната Вазова комедия

Обичайно приемаме историята на България след Освобождението като процес на възстановяване на българската държавност. Но може би е по-точно да мислим тази история като процес на създаване на никога небивала преди действителност, защото между времето на съществуване на последното самостоятелно българско царство през Средновековието и времето от края на ХIХ век лежи дълбок разрив. Миналото - по-далечно или по-близко - не съдържа образци на началата, установяващи се като основи на новия обществен порядък.
Източник на всяко градивно обновително действие в свободна България, на всяка модернизираща инициатива, става нановоучредената държава с нейните институционни подделения. Ефектът от това е обособяването и успоредното съществуване на модерните и традиционните структури в йерархически съподчинени, независими, враждебни и трудно взаимопроникващи се институционални сфери, като нека съзнаваме и това, че традиционните ценностни ориентации задълго остават повсеместно определящи поведението на множеството от индивидите, независимо от мястото им в очерталия се йерархически ред. Като илюстрация на гореказаното да припомним няколко бележки от дневника на К. Иречек, направени през есента на 1879 г.:
"...Селяните-депутати получавали по 15 фр. дневно, нечувана за тях сума, ядяли кромид, лук и хляб и харчели едва по 1 фр. дневно, за тях това било рай; обещание на радикалите за намаление на данъците и пр."1
"...Селяните-депутати... живеят в миризливите ханища купом около мангалите; купуват си волове и т.н. Турците (около 15) са съвсем пасивни; един от тях (Осман ефенди от Тозлука), им прислужва като Hausknecht (ратай), носи им вода, дърва и т.н.; виждам го на обяд от restaurant Parisien - в бяла мръсна чалма, ямурлук (с остра брада), големи хлябове и връзки зеленчук в ръцете му, lebensfrohes Gesicht (жизнерадостно лице) - та ще припечели към 15-те фр. и няколко гроша! Освен селяни и турци виждате само уволнени чиновници или службогонци или чиновници, които искат повишение (Гюзелев и др.), в цялата камара едва ли има 12 д. (заедно с министрите), които би могли да работят и размишляват по някой законопроект..." Говори каквото щеш, след тебе стане да говори някой и селяните всякога гласуват според това, кой е говорил последен... С една дума страшна наивност, напомня почти еманципацията на негрите..."2 (курсивът е на К. Иречек, б.м., И. Е.)
"...Какво представлява опозицията? Естествен отпор на полуобразована страна срещу европейския административен ред: неограничена свобода, без данъци, без монопол, без мита, без набор и пр."3
Историята на чиновничеството е твърде съществена част от историята на модернизацията на българското общество. То е главният деятел в рационалното организиране на българския живот според общозадължителни политически, правни, стопански, данъчни, военноповинностни, образователни, медицински, санитарно-хигиенни и пр. и пр. стандарти, разбиващи и преодоляващи предмодерната сложна структура на множество местни групи, поддържани от затворени традиционни регионални културни норми, възпроизвеждащи се на всяко място и по свой си начин. С други думи, всеобхватната структура на държавното чиновничество след Освобождението осъществява административната комуникация на българската модерна култура, т.е. поддържането на постоянната бюрократична организация с относително постоянен експертен състав произвежда в последна сметка модерната културна хомогенност на българското общество, един процес, който изобщо не стига завършеност в предосвободителната епоха.
Изложените на институционалния натиск (което ще рече целокупният български народ), преживяват това време на промени крайно болезнено или с други думи радостта от свободата е твърде ефимерна. Най-напред, защото натискът принудително и без уговорки променя хилядолетно установени норми на съществуване. И после, защото организацията на свободна България води до радикална промяна на установените от предосвобожденско време обществени елити; мястото в управленческите йерархии, макар и на най-ниско ниво, определено се превръща в измерител на обществено издигане, осигурено с редовен приход на "звонк", на "чиста пара", субстанция, все още рядък гост в селските домакинства, съставляващи по онова време 80% от населението на страната. Така чиновничеството се превръща в един от видимите знаци на установяващото се ново социално неравенство, пораждащо у основаните на предмодерната дребноземевладелска изравненост широки егалитарни колективни нагласи буря от смесени чувства, най-често ненавистни.
Описанията и квалификациите на тези процеси съпътстват историята на българското чиновничество от самото нейно начало и по правило (ако се изразим сдържано), са критични. Тези описания се разклоняват в няколко големи публични дебата, които макар и с различна широта и интензивност, имат проекции върху нашия политически и интелектуален живот, през цялата първа половина на ХХ век.
Политическият дебат върху чиновничеството е без прекъсвания и няма момент от политическия живот на България, в който да не се говори и осъжда прекомерното число на чиновниците, особено сред силите в опозиционно положение. Това е полето на най-големи изкривявания на "чиновническия въпрос", особено от политическите спекуланти, изчисляващи произволно пред селяните-избиратели размера на чиновническите заплати в крини жито, брой хлябове, агнета, кокошки, яйца и т.н. В тази реторика някои от тях виждат чиновничеството дори като особен човешки разред, именуем "бюджетопитаещи", "бюджетоядни" и пр. На няколко пъти е предизвиквано съставянето на парламентарни комисии, които да проучат броя на чиновничеството и да ограничат числото му до предели, преценявани като необходими - при правителството на Ал. Малинов през 1910 г., при правителството на Ал. Цанков през 1925 и т. нар. "Тричкова комисия" при управлението на Народния блок от началото на 30-те. Заключителните становища на тия комисии остават неясни. През лятото на 1934 г. режимът започва разработката на мерки за контрол на числеността и състава на чиновничеството, публикувани през следващата 1935 г. като "Наредба-закон за заемане служба от членове на едно семейство в държавните, общински и автономни учреждения". Въпреки мерките, политическите прения по повод броя, състава, компетентността, постоянството и пр. определения на чиновничеството продължават с неутихваща сила до края на тази епоха с почти неизменни аргументи.
Службогонството е преди всичко ефект на възможността за произволно политическо посегателство над експертите. През 1933 г. големият български юрист, проф. П. Стайнов, дава едно впечатляващо определение на феномена: "Службогонците са нещастни оръдия на българската политическа действителност, нейни измъчени жертви, които за хляб са принудени често да се унизяват в срамни партийни метаморфози и да се изхабяват в партийни маневри, в крясъци около шефове и бъдещи големци, за да заслужат благоволението при утрешното раздаване на чиновническите плячки".4
Политическият дебат е съсредоточен именно в тази точка и той проблематизира преди всичко моралните измерения на феномена - говори се остро срещу партийния и личен фаворитизъм, срещу непотизма и пр. и пр. Обаче статистическите данни за дела на заетите в управление, администрация, образование, войска, полиция и държавни предприятия спрямо останалите обществени групи или общото число на населението, опровергават основанията на непрестанното психотично политическо говорене за "непосилното бреме на бюрокрацията връз плещите на българския народ". По времето на създаването на Вазовите "Службогонци" делът на ангажираните в гореспоменатата група от общото число на населението е близо 5%, като се има предвид, че тогавашната статистика включва в кръга на групата и срочнослужещите в армията. Пряко свързваната със службогонството нестабилност на чиновническия състав е неравномерна за отделните структури и крайно неточна е представата за пълната подмяна на служещите при смяна на управленията, поддържана в политическия дебат. Най-голяма чиновническа стабилност се регистрира във ведомствата, изискващи свръхпрофесионализация - Дирекцията на статистиката, Дирекцията на държавните дългове, Метеорологическата станция и др., а най-голяма нестабилност, надвишаваща дори "кадрила" на околийските началници, се открива в службите изложени на непосредствен политически натиск като Инспекцията по приложение на трудовото законодателство, Инспекцията по мерките и теглилките, тази на горските чиновници и пр.5 От средата на 80-те години на ХIХ в. се подема дебатът върху т. нар. "чиновнически пролетариат", дебат основан в същността си на страха от свръхпроизводството на образовани. Началото му е дадено от Ив. Евст. Гешов с неговата знаменита статия в Периодическото списание на Българското книжовно дружество от 1886 г. "Чиновническият пролетариат в България". Основна в нея е мисълта за завършващите образованието си младежи, образователният ценз на които вече се изправя като пречка за връщане към стопанските дейности на техните родители, земеделци и занаятчии, и оттук, единствената перспектива пред тяхното бъдеще остава държавната служба. Оксфордският възпитаник протестира срещу преобладанието на общообразователните училища, срещу прекомерната роля на държавата в образованието и остро възстава срещу държавните стипендианти. Статията активира утопичното упование, че професионалното образование може да произвежда нови хора с морал, основан на ценности, родени в традиционните стопански занимания, че може да променя обществените условия, с други думи - образованието да бъде коректив на негативните ефекти на ранната българска модернизация, осъществявана като политически проект, т.е. чрез силата на държавата. Бъдещият лидер на Народната партия предлага да се заличат 2/3 от държавните учебни средни заведения с общообразователен характер и на тяхно място да се устроят самоиздържащи се земеделски и занаятчийски училища, та да се вдъхне на младото поколение "любов към практическия живот". На тези идеи не е чужд сам Вазов; те са, мисля, дълбокият фон на неговите "Службогонци".
Силата на този дебат е в края на ХIХ в., но през 1936 година като късна реплика на тази проблематика се приема "Наредба-закон за настаняване на безработни със средно и висше образование", предвиждащ държавното попечителство над началната кариера на младите образовани. За ефекта от тази мярка читателят лесно може да се досети.
Дебатът за т. нар. "чиновнишки пролетариат" е в тясна връзка и свободно прехожда в друг един, оформящ се все по-настоятелно като самостоятелен кръг в политическите страсти и социалните брожения от края на ХIХ век - т.нар. "учителски въпрос". Преди всичко това е въпросът за гражданския статут и социалните и професионални правомощия на учителите, с други думи, това е въпросът дали учителят е държавен служител и повинува ли се, и до колко, на ограниченията за участие в политическия живот, предписвани на чиновниците. Още това е въпросът и за естеството и насоката на дейността и целите на учителската професионална самоорганизираност. По това време учителството не е единно съсловие, но обликът му се придава от преобладаващата маса на началните учители. На утопичните надежди на държавното управление учителството да въведе България в кръга на "развитите народи", бидейки сляп инструмент на модернизиращата интервенция, мнозинството от тях отговаря с неистова отдаденост на "милеене за народа" и близкият нему ранен социализъм, т.е. отговаря с враждебност на институционалния натиск и възгледите на управлението за промяна, които по презумпция би трябвало да споделя. Тези обстоятелства са в основата на конфликта на Народната партия с учителството и на учредяването на Българския учителски съюз през 1895 г. като част от този конфликт.
Мандатът на министър Иван Вазов е едно кратковременно и несигурно затишие след бурливото управление на Министерството на просвещението от неговия близък приятел и политически съмишленик, Константин Величков. Възгледите на Вазов по този въпрос са изцяло разгърнати в линията, поддържана от собствената му партия и ще приведа като илюстрация кратък пасаж от негова реч в качеството му на министър пред Народното събрание: "Днес за учителя не е достатъчно само да знае своя предмет и да умее да го предаде, от него се изисква още да бъде по характер образец на нравствена чистота, защото, както децата слушат постоянно думите на своя учител, тъй те се стремят да подражават на неговите дела. Учителят, за да може напълно да отговори на своето назначение, трябва да стои високо над всички обществени разпри и сплетни, над всички партизански борби, гдето кипят калните страсти и злобата. Учителят не трябва да бъде, както се е изразил един съвременен педагог, "ни консерватор, ни буржоа, ни социалист, изобщо не трябва да бъде поклонник на личното и частното, на дневното и мимолетното". Той трябва да бъде само жрец на чистата наука и носител на ония идеали, които не умират скоро, които са вечно нови и вечно стари, общи на всички партии и съвременни на всички времена..." и пр.6
Най-пространната аргументация на убежденията си по този въпрос Вазов разгръща в своя "социален", по собственото му убеждение, роман "Казаларската царица", публикуван през 1903 г. Струва ми се, че по-точно би било романът да се нарече утопичен.
Дебатът за интелигенцията с присъщите му питания за назначението на образованите, за мисията им пред българския народ и пред бъдещето на България също е подбуден в културния контекст на 90-те години., т.е. в контекста на народничество, социализъм, отпор на институционалните интервенции. При разгръщащата се тогава остра диференциация на социални и културни стилове, дебатът за интелигенцията иде да произведе идеология на един вече невъзможен културен консенсус, идеология, която да преодолее все по-острото раздалечение на хора "от един корен", но противопоставени непримиримо поради позициите си в институционните йерархии. "Истинската интелигенция", която се рисува в хода на това раздалечение, тази, която по общо мнение "още нямаме", е един въображаем морален авторитет, положен върху готовността за жертва на образованите пред патерналистки конципирания "народ"; коректив на "неморалните" посегателства от страна на "държавата" и нейните агенти спрямо него. Смисълът на тази жертва в последна сметка е настояване за отказ от експертния статус и институционно обоснованото, рационално преобразуващо действие. Коментарите, засягащи чиновничеството и всичките морални присъди, произнасяни над него, имат преки отблясъци в дебата за интелигенцията.
Но откъде, прочее, тоя вой срещу чиновничеството и защо срещу него? В цитираното произведение проф. Стайнов представя неприязънта към чиновниците най-вече изразена в българското село, "особено там, гдето се проявява, под една или друга форма по атавизъм древното богомилство, с неговото критично отнасяне спрямо представителите на господаря".7 Но тъй като не вярваме в непрекъснатостта на българската история, нека опитаме да изтъкнем и други причини.
Неприязънта към държавните институции и в частност към чиновничеството е широко засвидетелстван феномен в следосвобожденската история на България. Агресивността към институциите е единствената реакция, уталожваща чувството за маргиналност у широки социални пространства, градящи чрез тази реакция специфична идентичност на безусловна противопоставеност и съпротива. Институциите настояват за ред, към който тези социални пространства трябва да бъдат интегрирани и към който те поначало не принадлежат. Тази изключеност от реда, в който се утвърждават общозначимите решения и непричастността към формирането на тези решения, се усеща и преживява като застрашителна безпомощност, изоставеност, безсилие. От подобни позиции социалният свят изглежда безредие, хаос; политическата система е узаконена форма на издевателство над "народа", публичният свят - изпълнен с насилие, и вестниците, по думите на Вазов, "...разнасят навсякъде по въздуха шума на костоломието и миризмата на гробищата и салханите (кланиците, б. м., И. Е.)..." ("Епоха - кърмачка на велики хора"). И тъй като включването предполага компетенции и статус, каквито мнозинството не притежава, тогава недоверието, безогледната критика и съпротивата спрямо институциите става водещ мотив на едно широко разпространено (а)социално поведение.
Убеждението в непосилното бреме на бюрокрацията "връз плещите на българския народ" е една масова психоза от края на ХIХ век и Вазовата комедия е отглас на тази психоза.

Иван Еленков


Иван Еленков е преподавател по история на българската култура в Софийския университет, Философски факултет, специалност "Културология", доц. д-р, автор на "Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия десен проект в България във времето между двете световни войни" (1998), "Католическата църква от източен обред в България" (2000) и др.
През ноември 2003 г. бях поканен от режисьора Иван Добчев, автор на постановката на Народния театър "Службогонците", да изнеса пред актьорите лекция за културния контекст на събитията в България от края на ХIХ и началото на ХХ век. Статията е обобщение на говореното тогава.
И. Е.