Клети Октав, опропастен Бегбеде...

Октав, героят на "9,99 лв." от Фредерик Бегбеде носи костюм Eric Bergere и бельо Banana Republic, притежава петстаен апартамент в Сен Жермен дьо Пре, обзаведен от Christian Liaigre, уредба Bang and Olufsen, шест стола Луи XV, наследени от баба му, табуретка Barcelona на Mies van der Rohe. Храни се с трюфели La Petite Aubergine. Има картина на Жан Мишел Баския, портрети от Марио Тестино, снимки с Карла Бруни, изба с вина, доставени от Auge, албум на Хелмут Нютън, пет чифта мокасини Gucci, 20 ризи Prada, розов iMac и оранжев iBook.
Октав работи в световна рекламна агенция в Париж и прекарва времето си с кокаин, проститутки и снимки на рекламни клипове на екзотични острови. Проблемът обаче е, че смята работата си за престъпление срещу човечеството и техника за мозъчна интоксикация, развита по много ефективен начин от Гьобелс, описва събранията с колегите си като "прототип на края на света", и изобщо е убеден, че в дъното на повечето световни злини е рекламната индустрия.
Въпреки че му се иска, Октав не е забавен тип, най-вече защото се е взел твърде на сериозно. Досажда с разни статистики: "Според изследвания човекът от Западния свят е подложен на 4000 комерсиални/рекламни съобщения на ден" (вероятно и на толкова статистики); разкрития: "В Кока-Колата слагат фосфорна или лимонена киселина, които оставят впечатление за утолена жажда" (далеч преди него същото твърдеше и комунистическата пропаганда); умозаключения: "Явно, че докато не се намери нещо, което да я замести, рекламата ще окупира всичко" (явно, че е явно); поучения: "За да знаеш, че парите не правят щастието, трябва да си минал през двете - парите и щастието" (като от ученически лексикон)... Да не говорим за диалозите му: "Изморен ли си? - Изморен съм от деня, в който съм се родил"...
В крайна сметка Октав се оказва едно объркано същество, което презира "обществото на спектакъла", но има телевизор, мрази консумацията, но пазарува с VISA. Като не успява да реши това противоречие, той се самоубива. Фредерик Бегбеде е френски писател, нашумял литературен, телевизионен и радио критик. Освен приятелството си, заедно с писателя Мишел Уелбек ("Елементарни частици", "Платформа"), споделят и идеологията, че 60-те пораждат не мир и просперитет, а егоизъм, бедност и насилие, и затова децата на хипитата на 60-те са серийните убийци на 90-те. Това е четвъртият му роман. Докато пише "9.99", работи в Young and Rubican, след като я издава, го уволняват. От това, разбира се, най-голяма полза извлича самият Бегбеде. Вероятно и заради този факт книгата му печели етикета "бестселър", защото е трудно за вярване, че подобна книга може да събуди такъв неистов интерес. Малко е късно да се обяснява за властта и влиянието на рекламата, за пороците на консуматорското общество, за превърнатото във фокус-група население, или за новите идентичностни маркери, които вече не са принадлежността към класа, партия или религия, а изборът на "лайфстайл".
Както е известно, през 90-те паралелно с бумa на доткомовете, мигновеното забогатяване и оргиастичното отношение към лукса и пазаруването, се разви в много отношения по-могъщата тяхна контракултура. Брет Елис вече е написал "Американски психар", Дъглас Копланд - "Поколението Х", Наоми Клайн - No Logo, смятана за "Капиталът" на антикорпоративното движение, вече сме гледали филма "Боен клуб", в който чухме, че "рекламата ни кара да ходим на лов за коли и дрехи, да работим работи, които мразим, за да можем в крайна сметка да си купим някакъв боклук, от който изобщо нямаме нужда". Вече има хиляди движения и кампании, всяка със своя антиконсуматорски манифест. Идеологията на всички тези книги, филми и движения е, че Западът е брандовият свят на отчаянието, населен от масовите човеци, които не са нищо друго освен безпомощни социални кастрати. Друг е въпросът, че някои от тях бяха заподозрени в антипазарен снобизъм.
В този смисъл книгата спокойно можеше да е книга написана преди 15 години.
Но каквото и да се каже за нея, то е на базата на проваления й превод на български. Не става дума за това дали се бърка криейтив и арт директор. Дори не и за това, че сред копирайтъри, стайлинги, слогани, хедлайни, акаунти, тагове, сторибордове и тестимониъли, които нямат еквивалент на български, ще срещнете и твърде непознати непояснени думи - пашмина, вигон, кеневир, джингли, дактилографки, делир (в същото време под черта се обяснява какво е каданс и абстиненция). Ще се замислите обаче над имената Силвия Пат, Юлия Кристева, Лотремонт, Ролан Гари, ще се озадачите при изрази като "кръвни съдове", "сабята на Дамокъл", или "Хосана", ще се зачудите какво е това "интернационален мандат за арестуване", и ще се усъмните дали наистина Фройд е казал, че "Коката е 'трепач на грижи'"... На този фон ще се запознаете с една нова, свръхлиберална граматика на българския език, но това вече се превръща в несъществен детайл.
В английския превод на книгата действието е пренесено в Лондон. Идеята е оправдана, защото Октав явно е замислен като интернационален типаж (нали е част от световната корпоративна машина). В известен смисъл той е френската песимистична версия на буржоазната бохема, която Дейвид Брукс описа в комичната си социология "Бобосите в рая". Но Октав и тук се проваля. Както в "Guardian" се обобщава, "Предположението лондонски рекламен изпълнителен директор да цитира Грамши, Чоран и Селин просто е несъстоятелна". Още по-несъстоятелен е българският Октав. Несъмнено изредените артикули са напълно постижими за него. Вярно, че ще се яви проблемът със стола Луи XV, и то не със самия стол, а в това, че със сигурност няма да е наследен от баба му. Ако обаче приемем консуматорството и протеста като културни етоси, а героят Октав е техен продукт, българският му вариант е невъзможен. Изисква се доста смело въображение, за да се мисли, че у нас има консуматорско общество, още по-голямо, за да се мисли, че има дори наченки на неговата протестна антикултура.
Така клетият Октав се оказва нито на време, нито на място.
Поне книгата да се беше явила през лятото - това е едно доста добро плажно четиво.

Марина Караконова





Фредерик Бегбеде.
9, 99 лв.
.
Превод от френски Анна Стоянова. Издателство Пулсио. София, 2003. Цена - вж. заглавието на книгата!