Тялото - приближаване, отдалечаване
Слово на Георги Лозанов, произнесено на откриването в галерия "СИБАНК" на изложбата "Хипотези на различието: евреите в българското изкуство. Еротични рисунки и графики"

Уважаеми дами и господа,
Трябва, тук пред вас, да кажа за срама. Не толкова, защото притеснителната (донякъде, надявам се) тема на изложбата сама подтиква към разсъждения върху културните му функции и влиянието му върху стила: какво по-лесно от това в метафорична изнервеност да определя стила като смокиново листо пред тялото на художника; да приема, че тъкмо когато (а и защото) нашите предци в Рая са осъзнали голотата си, са придобили артистична дарба, т.е. способност да я прикриват?
Трябва обаче да кажа за срама заради друго - той се оказа материал, един от слепващите материали, в създаването на изложбата. При това не, както може да се очаква, срамът от изображенията, а от думите. Извор на срам е допирът и каквито и думи да допирах до изображенията, те все смесваха по неприличен начин тела и идентичности. Затова се принудих да избера дума, с която да отстъпя от думите - "хипотеза", и се примирих, че срамът наистина е първороден - не може да бъде преодолян, а само прикриван.
Всъщност, без да си давам сметка, всичко е започнало преди години, когато Йоан Левиев ни покани със съпругата ми да видим цикъла му еротични рисунки, малка част от които сега са в изложбата. Доколкото си спомням, говорихме, разбира се, за свободата на художника; за това, че той не може да остави неоползотворени дори незначителни дози от нея, защото после ще му пречат да продължи да рисува свободно. Нещо като свобода, която не ти позволява да си свободен. След това Йони ми каза: "Решил съм да покажа рисунките, но няма да ме издаваш". Тогава не разбрах как точно ще издам нещо, което и без това ще е показано, но след работата по изложбата ми се струва, че долавям смисъла: да не посягам с думи към рисунките, защото думите ще върнат срама, от който рисунките са успели да се освободят. Явно художникът, за да не разпилее свободата си, се е бил заселил на територия, където може само да се рисува, но не и да се изрича. Повтарял е с ръка след Гьоте: "Ухото е глухо, устата е няма, само окото възприема и говори."
Мисълта на поета е подходяща за мото на всяка изложба с добри еротични рисунки, защото те организират среща между телата извън значенията - между тялото като обект на художника, такова, каквото се вижда в рисунките, и тялото на самия художник, доколкото рисунката "извира" от недрата му и "изтича" през ръката, превръща се в артистичен тик на съществуването. Когато избирахме работите на Греди Асса, той ми каза: "Всички стават, защото рисуването само по себе си е еротичен акт". Взех тези с Майстора и неговите голи модели, за да може еротиката да се огледа в рисуването, което се оглежда в еротиката на рисуването, и така, докато в насочените едно към друго огледала/тела хоризонтите на еротиката се разбягат и възбуденият поглед се вдигне нагоре. Ерекция би била очевидната аналогия. Извън нея обаче това "нагоре" придобива неочаквана актуалност, защото тялото в нашата, а и въобще в балканската, култура като че ли има склонност да пропада в най-ниските й етажи; отношението към него "по условие" се вулгаризира и чалгизира. В този смисъл изложбата е "срещу". Срещу надеждата, че еротиката примирява битовата и естетическата наслада, че сексуалният нагон прави хората равни.
Нека спомена само рисунките на Султана Суружон, които в някаква естетизирана интимност ни позволяват с несигурни стъпки почти физически да се приближим към нея, колкото да усетим натрапчивата й културна липса; рисунки, които събуждат алчност към нещо, от което сами сме се отказали.
Всъщност, не трябва да се прекалява нито с "нагоре", нито с възвишеност, защото изложбата не попада в познатата християнско-фройдистка схема за еротиката като предварително преживяване на отвъдността, като сегашност, експлодирала до сетнешност. В нея има твърде много тукашност, буквалност, дори натурализъм, които обаче са вдигнати на най-високите етажи на културата. Тъкмо в това се състои "героизмът на рисуването", ако перифразирам Сюзан Зонтаг.
Блестящите образци от Еротикона на Жул Паскин недвусмислено отвеждат към понятието за разпуснатост, но не в даскалския му смисъл, а така както го разбира Батай: "разпускане у нас на съществото", възможност то да прекрачи всички граници, но не другаде и после, а веднага и то - в сюжет, в плът, в поведение, в последствия... Докато проехти онзи изстрел, с който художникът сам е сложил край на живота си в Париж.
Естествено, хрумва ми, че в подобно преживяване на еротиката - без грях, но и без опрощение - може да се разпознае културна различност, свързана с еврейството и Стария завет. Това обаче е само хипотеза. Заслужава си да я обсъдим по време на дебата, който имаме намерение да организираме заедно с "Червената къща" тук в изложбата. Защото има нетолерантни езици, но няма толерантност на мълчанието. То от само себе си изважда богатството на различията от културата и ги връща на тялото и срама.