Post factum за юбилея на Михаил Арнаудов
През настоящата година предстои да излезе сборник с доклади от проведената в края на 2003 година юбилейна научна конференция, посветена на 125-годишнината от рождението на акад. Михаил Арнаудов. Бъдещата книжка 1-2 на списание "Български език" също ще отрази събитието, организирано в междудисциплинарен проект от институтите за фолклор и литература при Българската академия на науките. И двете издания обаче едва ли ще предадат трескавото вълнение от заседателната зала, с което се проведоха специализираните срещи, изпълнени с добронамерени спорове и разгорещени дискусии относно наследството на големия учен.
Всъщност лекторите нямаха толкова разногласия около личността и творчеството на видния ни филолог, колкото проявиха придирчив интерес към проблемни полета в неговата научна дейност, очакващи ново решение в изменчивата ситуация на съвременната хуманитаристика. Дискусионната интрига сякаш закономерно, но и с видима спонтанност се завъртя в три главни кръга - около "теорията", "метода" и "характера" на знаменития български учен Михаил Арнаудов. Що се отнася до трудната проблематика на филологическата теория, засягаща принципния въпрос за словесния фолклор и художествената литература като съотносими обекти на изследване, с интересни доклади се включиха например Юлия Николова, която разсъждава върху интердисциплинарния модус на литературната антропология, и Румана Дамянова, която разисква върху работата на теоретика като историк при изучаването на Българското възраждане. В близка насока бяха и докладите на Светла Петкова, която анализира носителя на фолклора в изследванията на Михаил Арнаудов не без връзка с утвърдената от учения психология на литературното творчество, или на Иван Радев, който разгледа образа на българския писател в студиите на Михаил Арнаудов от гледна точка на "експерименталния" му психобиографически метод.
Въпросът за "метода" в творчеството на този енциклопедичен по тип учен, който по своеобразен начин очертава границата между възрожденския универсализъм и модерния професионализъм в нашата хуманитаристика, на практика разбуди най-големи спорове и пристрастни аргументации. Привидно несвързани в проблематиката си доклади се групираха в обща дискусионна рамка по повод мистификациите "във" или "на" самата фолклористична наука. Докладите на Доротея Добрева ("Студията на М. Арнаудов "Сказание за възобнова на българското царство". Към проблема за изворите на фолклористиката"), Николай Ненов ("Легендите и преданията за Демир Баба - фолклор или литература"), Константин Рангочев ("'Веда Словена' и М. Арнаудов") и Веселка Тончева ("'Срещнали са два буенеца' - нов поглед към Арнаудовия 'Буенец'") поставиха на дневен ред почти "криминоложки" теми, свързани с проблема за научната мистификация изобщо или с въпроса за книжовните извори на фолклора в частност, които досега обикновено са били или стихийно разрешавани, или периферно засягани. Дискусията в тази насока придоби неочакван обрат, когато след словесните мистификации на фолклорния терен изведнъж се заговори за веществени версификаторства на обществената сцена по повод проучванията на Михаил Арнаудов върху тленните останки на Георги Ст. Раковски, коментирани в доклада на Миглена Иванова и Николай Вуков. По този пункт се прокараха внезапни мостове между културна и медицинска антропология, от една страна, и между академична и идеологическа спекулативност на познанието, от друга страна. Породената конфликтна ситуация около фолклористичната методология накрая беше успешно удържана от консенсусния текст на Валентина Ганева-Райчева "Фолклорният факт (Наследството на М. Арнаудов)", който сговори разнопосочните търсения и обобщи методологическите основания на противоположните страни.
Полемичният тон обаче остана да присъства на имплицитно ниво в докладите, посветени на въпроса за научния етос на Михаил Арнаудов и по-специално за характера му на литературен историк или културен летописец. По този път бяха очертани няколко диалогични полета, които в изложенията на Румен Шивачев и Васил Балевски например засягаха епистоларната кореспонденция на академика, а в експозетата на Лидия Михова и Славчо Иванов визираха историята на различни взаимоотношения между Арнаудов и други дейци на българската научна и художествена книжовност. Своеобразна кулминация в тази "характерологична" секция от доклади като че ли отбеляза текстът на Николай Аретов "Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография", който проблематизира конкурентните отношения между Михаил Арнаудов и Боян Пенев по проекта за научна история на българската литература. Докладът на Юлия Йорданова обгледа аналогични измерения на диалога между Михаил Арнаудов и Димитър Маринов в неравностойния им опит за моделиране на етнографска и фолклорна наука. Дискусионният патос в тази насока бе отключен с провокативните заключения от доклада на Камен Михайлов, който изучавайки интерпретативните модуси на българския възрожденски модел в творчеството на Михаил Арнаудов, определи най-накрая консервативно-патриархалния и квазипсихологическия подход на прочутия български учен.
След всичко това стана ясно, че схоластичната представа за класиците на българската хуманитаристика вече търпи сериозна критика и смела преоценка, които дори юбилейната реторика днес не може да възпре и обори. А може би в това е залогът на безсмъртното научно дело - в способността му да бъде повод за нови размисли и разговори.

Юлия Йорданова