Пак ли немски демони?
Идеята за построяване на Център против прокуждането в Берлин, претенциите на Съюза на прокудените в Германия и дискусиите по тези теми предизвикаха в Полша спомени и страхове, които изглеждаха вече отминали.
А всичко беше толкова добре! Полско-германските отношения въпреки ужасното минало, през последните години се развиваха повече от отлично. Макар в обществото, особено сред по-възрастните, недоверието и предпазливостта спрямо немците да си оставаха, те също полека се топяха вследствие смяната на поколенията и все по-многобройните контакти. През 90-те, парливите моменти от общото минало бяха доколкото е възможно разкрити, назовани, обговорени и донякъде опростени. Тези нови приятелски отношения станаха възможни именно защото Германия прояви желание за разбирателство, осъзнаване отговорността си за миналото и чувствителност към нашата свръхчувствителност.
Изглеждаше, че миналото няма повече да влияе на текущата политика и най-сетне ще можем заедно да помислим за бъдещето.
Изведнъж миналата година Историята отново се обади, и то на висок глас. Прокуждането на немците от Централна Европа или, както бихме предпочели да се изразим, изселването им, най-неочаквано стана парлива тема за всички. В Германия и Чехия, а също и в Полша избухна многопосочна дискусия, от време на време хаотична и нестройна и разминаваща се с фактите, но пък гореща и буквално всеобща.
Тази дискусия бе документирана в извънредно интересната книга "Паметта на прокудените"1. Тя дава картина на емоциите, мненията и противоположните становища, развихрили се около този въпрос. Спореше се не само в самата Германия, чехите също дискутираха, какво остава за полско-немските и немско-чешките прения.
В Полша единомислието беше относително най-голямо, като не смятаме нюансите. Нашето становище може най-кратко да се изрази така: признаваме причиненото на отделни хора по време на изселванията и своята отговорност, но няма да приемем каквато и да е инициатива за изравняване на истинските причинители на войната с техните жертви.
Въпросната миналогодишна дискусия се оказа само прелюдия. Още сега може да се издаде следващата книга по темата - дискусията се изостри, обхваща все по-широки кръгове, изгледите за сближаване на мненията са ефимерни. Отдавна не бяхме чували в Полша толкова остър тон по адрес на немците като на бившия външен министър Владислав Бартошевски - този толкова заслужил за помирението политик заяви, че в отговор на планирания Център против прокуждането в Берлин поляците могат да създадат свой, който да документира всички злини, нанесени им от немците за повече от 200 години. Остро реагира и Марек Еделман2 - "на немците се полага не милосърдие, а покаяние, и то на много поколения още, инак ще си възвърнат високомерието и надменността". В частните разговори особено на по-старите се появи позабравената следвоенна реторика, когато желанието да се върне тъпкано на немците беше почти всеобщо. Това не е внезапно възродил се национализъм, който "прокудените" побързаха да лепнат на поляците и чехите, а простичък израз на възмущението и страховете, че немското опресняване на паметта по начина, предлаган от сдруженията на прокудените, ще фалшифицира историята, изравнявайки палачите с жертвите.
И в Чехия започнаха да се проявяват такива настроения. Когато и десният кандидат-канцлер Едмунд Щойбер, и председателката на Съюза на прокудените Ерика Щайнбах, и австрийският канцлер Волфганг Шюсел в един глас обвиниха страната, че не е дозряла за Европа, защото не е анулирала т.нар. декрети на Бенеш (осъдили судетските немци на изгонване и конфискация на имуществото), най-остро реагира премиерът Милош Земан. Това още повече засили конфликта между двата народа.
Разгорещено се караха и самите чехи. Съавторът на подбора текстове за книгата Пьотър Маевски сравнява чешкия дебат с нашата дискусия около Едвабне3. По време на вълната т.нар. диви изселвания, обхванали стотици хиляди души веднага след края на военните действия, но още преди взетите по този повод решения на Великите сили, е имало убийства и жестокости. В чешката дискусия се формираха два блока - едни защитаваха декретите на Бенеш, опонентите им ги обвиняваха в разгаряне на национализъм, а премиерът Бенеш бе обявен за масов убиец. За министър-председателя, заемал тази длъжност преди аншлуса и непосредствено след войната, се застъпиха самият Хавел и тогавашният лидер на социалдемократите, днес премиер, Владимир Шпиндла, разяснявайки неговата драма. Този дебат е свидетелство за чешката позиция и трудностите, които чехите имат със собственото си минало. В него се прояви и проблемът на малката страна, подложена на доста по-голям външен натиск например от Полша, да не говорим за Русия, спрямо която нито едно землячество никога не се е осмелявало да предяви претенции.
От "Паметта на прокудените" става ясно обаче, че ако чехите отстъпеха пред исканията на землячествата и се съгласяха на компенсации, следващата страна щеше да бъде именно Полша. За щастие Бундестагът вече ратифицира приемането на новите членове в Европейския съюз без каквито и да е предварителни условия - така въпросът изглежда приключен. Прокудените се успокояват, че сега ще претендират за полагащото им се в обединена Европа. Доста разпространено е мнението, че поляците по-лесно ще се разберат с немците отколкото доста по-близките в културно отношение до тях чехи, може би и поради факта, че по този въпрос имаме болезнен опит и можем по-лесно да разберем болката на другите. Бившият външен министър и вицепремиер на Чехословакия, някогашният дисидент Иржи Дийнстбир дава поляците за пример на чехите като сигурен в себе си народ, който "не приема никакъв Мюнхен": "Поляците могат спокойно да се извинят в морален план за причинените безправия или да обявят лидера на силезийското землячество за почетен гражданин на родното му място (става дума за Херберт Хупка, роден в Рацибож, който по времето на ПНР бе смятан за водещ реваншист - бел.авт.). У нас няма да мине без подозрения дори "кръстът на помирението" на мястото, където през юни 1945-а близо до Теплице са били убити германски старци, жени и деца." Тези похвали ни ласкаят, но колкото до сигурността в себе си, самите ние сме на напълно различно мнение!
Обаче чешката дискусия не донесе разведряване на атмосферата. "Чешката равносметка на съвестта се затрудняваше от нетактичната намеса на судетското землячество, което шумно настояваше за незабавна отмяна на Бенешовите декрети, обвиняваше чехите в неспособност за самокритика и даваше за пример в равносметката за трудното минало самото себе си. Това придоби гротесков характер, защото въпреки изобилната демократична и европейска реторика самите прокудени изобщо не се смятаха за съотговорни със судетските немци за ликвидирането на чехословашката държавност и за участието им в нацисткото управление" - пише Маевски. Тук давам чешкия дебат по въпроса като пример за това, че наглият външен натиск може само да навреди.
Защо тази дискусия се разгоря тъкмо сега, когато обединяваща се Европа се нуждае най-много от взаимно разбирателство, сътрудничество и единство? Този проект за Центъра против прокужданията не е нов за средите на прокудените. Сред многото причини за внезапния интерес се цитират издадената миналата година и вдигнала голям шум книга на Гюнтер Грас "Рачешката" - за потапянето от СССР на кораба "Вилхелм Густлоф" с хиляди немски бежанци от Прусия, главно жени и деца, и книгата на Йорг Фридрих за бомбардирането на германските градове, както и предложението на депутата от СДП Маркус Меркел от февруари 2002 г. в Потсдам този Център да се създаде не в Берлин, а във Вроцлав и да бъде европейски център на паметта - което предизвика незабавния отпор на привържениците на берлинското му ситуиране и същевременно възроди самата идея за такъв Център.
През юли 2000 г., малко преди изборите, проектът за Център в Берлин бе прокаран за дебат в Бундестага, който препоръча да се започне дискусия за европейските прокуждания, но противно на очакванията на землячествата не подкрепи исканията им за обществени финансови средства. Стимул за внезапното подновяване на пренията трябваше да бъде и скорошното влизане на средноевропейските страни в ЕС, от което прокудените смятаха да се възползват, шантажирайки с блокиране приемането на Чехия и Полша, ако те не удовлетворят очакванията им. Паралелно с книгата на Грас от известно време насам по немските тв канали започнаха да се излъчват сериали и документални филми за страданията на прокудените, та поизбледнялата история оттогава отново се превърна в тема на деня. Фонът на дискусията бе разширен от етническите чистки в бивша Югославия, които изместиха всички прокуждания на съвсем различна плоскост от тази на съюзниците след Втората световна война. Голямата тройка смяташе, че преселванията на малцинствата ще осигурят мир за Европа, най-новата история ги смята за престъпни действия срещу правата на човека. Землячествата прегърнаха второто становище като свое, а техният лидер Ерика Щайнбах ловко използва това. Всички тези фактори се допълваха и подкрепяха, създавайки благоприятен климат за разчовъркване на стари рани и свободни съчинения по история.
Днес никой не отрича, че прокужданията или принудителните изселвания са голямо зло. И че на техните жертви се полага съчувствие, а всички днес трябва да се стремим такива случаи никога вече да не се повтарят. Обаче пригаждането на днешните норми към ситуацията отпреди толкова десетилетия е злоупотреба. Злото, станало след войната участ на немците, прокудени от отечествата си, е отговор на друго значително по-голямо зло, което те причиниха на цяла Европа, потапяйки я в море от кръв и страдания. Именно немците разпалиха тази страшна война, всичко друго беше само нейно следствие. И изглеждаше, че с тази истина всички отдавна са се съгласили.
На теория впрочем с нея са съгласни и прокудените. Госпожа Щайнбах се позовава на Хартата на прокудените от 1950 г., когато представители на различните техни съюзи заявиха, че се отказват от отмъщение и реванш. Тази умерена за времето си декларация се цитира по всякакъв повод. Съществува ли обаче нещо такова като право на отмъщение, за да може да се декларира отказ от него? - пита мюнхенският историк К. Ерик Франзен във "Франкфуртер Рундшау" от 18 юли. "Следващият фрагмент от тази Харта - напомня Францен, - на който се позовават авторите на проекта за Центъра, гласи: народите на света трябва да поемат отговорността за съдбата на прокудените от отечеството като на такива, които се чувстват най-силно засегнати от страданията на онова време." Самият факт, че се поставят своите страдания над всички други е доказателство за високомерие, да не кажем за наглост. Позоваването на този документ доказва - твърди Францен, - че организаторите на Центъра не желаят да обсъждат въпроса за своята собствена вина. А ако "страдалческият курс от 60-те години бъде съживен при разширяването на Европейския съюз в неонационалистическа дрешка", това може да съживи и плашилата. Францен отбелязва също в прав текст, че Съюзът на прокудените и членуващите в него землячества са организации, отдадени не на спомените, а на мисълта за обезщетения.
От края на 60-те години, когато поколението на синовете започна да настоява дядовците и бащите да кажат истината за това, какво са правили при Хитлер, проблемът за страданията на германците мина на заден план, макар че, естествено, в първите 20 години след войната беше номер едно. Поколението '68 и цялата левица наложиха на германците чувството за вина и отговорност, така че говоренето за техните страдания беше ако не нетактично, то със сигурност не израз на political correct. Това винаги ми се е струвало малко нездраво, по същия начин, както смятах за болестна ситуацията в ГДР, където според официалната линия изобщо нямаше виновни, понеже всички бяха останали "отсреща", във "фашистката" Западна Германия. Прекаленото посипване на главата с пепел е фатално за психическото здраве на обществото, но пълното отсъствие на вина е още по-страшно. Както във всички важни неща, тук също е необходимо равновесие, откритост и истинност. Днес немската левица признава, че е прекалила: избутвайки на заден план все още живите спомени за военните преживявания, е освободила терена за крайната десница, която на драго сърце се е заела с въпроса. На такова мнение е например Грас - впрочем критиците го обвиняват, че не толкова е предизвикал дискусия за страданията на германците, колкото просто е усетил накъде духа вятърът и е написал "Рачешката" донякъде по обществена поръчка. Дори да е било така, той си е променил възгледите далеч по-малко от мнозина негови влиятелни колеги социалдемократи. Дали заради равновесието или поради предизборни сметки, но те подкрепиха без всякакви скрупули идеята на госпожа Щайнбах, загърбвайки дотогавашните си принципи. Сред тях се оказаха и хора като уважавания, макар оспорван професор Петер Глоц (роден в Чехия), съпредседател на Фондацията против прокужданията, германският вътрешен министър Ото Шили, в чийто ресор са организациите на прокудените, легендарният герой от Март '68 Даниел Кон-Бендит. Развълнувала ги е историята на прокудените и са одобрили исканията им - или са решили да вървят в крак с новия дух на времето?
В края на ерата на Кол, когато преместването от Бон в Берлин беше вече решено, в Германия се разгоря дискусия на тема дали берлинската република ще бъде просто продължение на бонската или ще стане нов, може би небезопасен субект. Имаше опасения, че Германия със столица Берлин ще се почувства истински велика, а от това чувство едва ли ще излезе нещо добро. В седмичника "Ди Цайт" Клаус Рупрехт писа например, че е обезпокоен от местоположението на Берлин - в бившата ГДР, страна без възторг към демокрацията, мятаща се между симпатиите към посткомунистите и към кафявата десница. Немският Запад ще се промени под нейно влияние - твърдеше Рупрехт. Ако столицата подтикне икономическото развитие на региона - добре, но ако дойдат лоши времена? Да добавим, че не случайно самите германци наричат немската демокрация демокрация на хубавото време.
С тези опасения полемизираше десният вестник "Велт ам Зонтаг", твърдейки, че преместването в Берлин не означава създаване на нова република, обаче сега са необходими "нов патриотизъм" и "съзнателна национална политика по европейски тертип" вместо общо бягство на острова на блажените, създаден от студената война, където германците искали да бъдат незначителни и ако може дори невидими. Такива декларации не звучаха особено добре в немските уста...
За щастие мрачните пророчества не се сбъднаха, немската демокрация засега е в добра кондиция, макар че икономиката накуцва. Засега Германия се опази и от льопеновци и хайдеровци, всеки успех на крайната десница предизвиква истинска тревога.
Страната помни своята история и бди. И все пак републиката се променя, германците вече не искат да кротуват, да бъдат незначителни и невидими. Макар че конфликтът около интервенцията в Ирак показа колко са несигурни още в тази своя нова кожа...

В. Газета Виборча, 20-21.9.2003 г. (със съкращения)

Данута Загродска
Превела Силвия Борисова

Данута Загродска е дългогодишен кореспондент на вестника в Бон и специалист по Германия.




























1 Паметта на прокудените. Грас, Бенеш и средноевропейските разчиствания на сметки. Център за международни отношения, библиотека "Връзки", Варшава, 2003.
Наскоро в Берлин излезе и книга от проф. Петер Глоц - "Прокуждането. Как е ставало в Чехия", която също е на път да стане бестселър. В предговора си той пише, че е насочена срещу национализма, или както се е изразил, "перверзията на чувството за принадлежност и лоялност" към определена национална група. Книгата изобилства с драстични сцени за бягствата и изселванията на почти три милиона немци от бивша Чехословакия. Глоц доказва, че тези акции са били подготвени и планирани като чистка от чехословашката армия под командването на ген. Лудвик Свобода и от Съветската армия, макар да носели белезите на "спонтанно отмъщение". Професорът е подкрепил възможността такъв център да не бъде непременно в Берлин, като за характера и местоположението му решават обществата, а не политиците. Излизането на книгата е дало повод на немския вътрешен министър Ото Шили, който е привърженик на инициирането на нова дискусия за Центъра, да спомене нови места за разполагането му - Страсбург и Брюксел, без да изключва Берлин, защото не можело германската столица да бъде свързвана само с нацисткото минало. Това се оценява като явна промяна в безусловната досега негова подкрепа за идеята на Щайнбах.


2 Единственият оцелял от ръководителите на въстанието в еврейското гето във Варшава, безспорен морален авторитет и днес. (Бел. прев.)























3 Неотдавна полското обществено мнение потресено узна, че в масовите убийства на евреи в село Едвабне през войната наред с немците са участвали и техните съселяни поляци. В разгорялата се широка дискусия бе засегнат и въпросът за антисемитизма, за който Полша неведнъж е била обвинявана, а редица американски евреи от полски произход продължават да предявяват различни претенции към нея дори по съдебен ред. (Бел. прев.)