Изпитанието композитор
Пише го, когато минава 50-те (до края му остават малко повече от 10 години!..) - нещо като равносметка, нещо като разсъждение върху заниманието с изкуство тук, в България, днес. Времето е на "перестройката". Текстът му показва естествената гордост на човек, който не е изменил на същността си, за когото комплексът провинция-столица въобще не съществува, а оправданието "такива бяха времената" е съвсем неприемливо. Защото е направил своя избор още с първите смътни, несъзнавани импулси в детството, ако съдим не толкова по книгите, колкото по партитурите му. В тях е и лудорията, и смирението, и хепънингът, и молитвата; удоволствието от играта и болката на паметта, закачката и почитанието, дисциплината и спонтанността, дори провалът и въздигането. В тях е независимият, нестандартният човек. В тях смъртта предава властта си.
Съдба, орис, карма - както и да го наречем, животът някак задължава Иван Спасов да приеме изпитанието композитор и в късния ХХ век, и на Балканите, и в така наричания Източен блок. Което означава да отстояваш собствената си различност, да преодоляваш съмненията и въпросите за смисъла, ден след ден - в работа. Изглежда, че известни шансове просто са му дадени. Но очевидно ги постига сам, с упоритост и почти фатална предопределеност. Познал е своята звезда - вярва в нея и нищо не е в състояние да го отклони от пътя на създател. Един, който живее истински в паралелен и незрим свят. Там е пълновластен. Там е силата и гордостта му. Там всяка волна извивка на мисълта се материализира в звуци. Организирани, подчинени едни на други, но все пак единствено негови и така различими! Останалото "са подробности" и понякога неизбежното задължително присъствие.
Наистина силно присъствие. Не можеш да не го забележиш - фигурата му внушава властност, духът - мощ. Дирижира, пише, организира, говори, някой път се и надсмива. Действа! Публичността следователно не му е спестена, макар и най-вътре в душата си да я приема донякъде с притеснение. Ако за не-близките до него това изглежда непонятно, грандоманско или клони към поза, то най-вероятно се дължи на личните им проблеми. А може би по-скоро на защитната маска, която си поставя, подобна на ИванСпасовата чувствителност. Ранима, защото умира и възкръсва с всяко свое творение. Но се съпротивлява...
В началото поставят в ръцете му цигулката. Не, не е това. Неудържимо го влече онзи, "композиторският" инструмент. Свири и импровизира (за себе си) на пианото. После инстинктивно узнава посоката, но съвсем не затваря полето на интересите и образованието си в стеснено русло. След това все пак влиза в конвенцията студент по музика и се справя, в смисъл диплома с хоровото дирижиране като специалност. Обаче преди вече се е срещнал с Владигеров. Неколкократно кандидатства за неговия композиторски клас. Сигурно е можело да се примири и хване някоя работа като напълно нормален способен музикант. Не го прави. В края на живота ще си задава чудовищния въпрос бивало ли е така отдадено да следва и едва ли не да предопределя собствената си драматична, многоизмерна, пълна с неочаквани завои - славни и трагични - съдба. Бивало е, очевидно. Щом като неведнъж казва, пише, потвърждава, че когато (1956) е приет при Владигеров, настъпва "най-великият" миг. За него тогава. За нас сега. Иначе нямаше да има още един българин, който съвсем не се стреми да е "гражданин на света", но чрез творенията си свободно общува със същия този културен свят. Сякаш за да поднесе едно красиво опровержение на многобройните комплексирани средностатистически скептици, които се реализират единствено в отрицанието.
Наистина Иван Спасов има "втори шанс", отново върхов момент в живота му. Подтикнат от професора си по хорово дирижиране, полякофила Георги Димитров, печели и конкурса за специализация във Варшава (1960). Попада точно, където е мечтал да бъде. Полша - обетована земя за избраните да чуват, мислят и учат езика на съвремието в композицията. "Варшавска есен", партитури на Ноно, Булез, Ксенакис..., преводи на теоретични трудове и недопускани тогава в България философски концепции, контакти с личности, признати като мерило в европейската култура. А най-вече, най-вече - свобода, изкуство в кипящ живот, новост, противоборство, самопреценка.
Иван Спасов идва от София с достатъчно стабилен професионален багаж. Основополагащ. Нищо чудно, че в две години усвоява непознатия дотогава музикален език и превъзмогва напълно курсовете по композиция и дирижиране. Завършва и тамошната Академия с отличие. Но не е там работата. Работата е в другите начини за изказ, в онзи нов речник, който пасва изцяло на неговата нагласа и бива направо погълнат от него с всичките му възможности. И подмолни капани, нормално.
Когато се връща в България, мисли.
Иван Спасов вече е бил "автор". Има първа песен "Минавам като всички минувачи" по Иван Радоев. Има още песни по Христо Ясенов, Димчо Дебелянов, Владимир Башев, Никола Вапцаров, има камерни композиции, има дори цяла Оратория по текстове на Маяковски - Поема-плакат (Октомври 1917). Тъкмо това е произведението, което привлича вниманието на Константин Илиев към него. Нека да го наречем трети шанс.
И сега, за да не сакрализираме допълнително личността на композитора, подведени от житейските обстоятелства в съдбата му, да вървим към сътвореното от него.
Музика за приятели - за джазов и струнен квартет, в които са Милчо Левиев и Димо Димов, Козев, "Банана"... тоест Иван Спасов подсказва освободеност и слабо се съобразява с авторитети от академично естество. Залата е софийска, наричаше се зала "Славейков", не особено уютна, столовете скърцаха, но побираше едновременно хора, които искат да чуят "Изкуството на фугата" (Бах) и такива, които бяха отворени, заинтересовани от ставащото в момента.
А ставащото подразни обучените, озадачи предубедените и зарадва всички останали - случайно попаднали на "камерен концерт" с идеята да погледат и послушат. Имаше и за гледане, и за слушане. Известни хора в необичайна ситуация, облечени неглиже и разхождащи се по сцената...
Което не създаде добър бекграунд на Иван Спасов като социално същество. Няколко години после го преследваше етикетът "авангардист", към който етикет композиторът едва ли се е отнасял безлюбовно. Беше гордо. Да си причислен към онези четирима-петима особени, като Илиев, Николов, Тутев, Казанджиев, си беше пълно щастие, каквото и да се говори сега, а тогава, през 70-те, за мислещите и разбиращите хора те се превръщаха в недосегаеми. Само че този факт не подсказваше на публиката занимаването с Предвечния хаос, Предвечните мъка и надежда.
Сигурно защото е предстояло. След Първия си виолончелов концерт, Втората си симфония, и - особено - "фолклорните" си песни, Иван Спасов нямаше вече нужда да се оправдава заради експериментаторски изхвърляния или нарушения на идеологическите бариери. Не че не го правеше. Просто диспечерите на соцреализма загубиха инструментариума си от предните години, а хората започнаха да го чуват този Иван Спасов. С неговата магическа песен, с неговото човешко отношение, с неговия пречистен език, с неговите страдания, с изповедността и съкровенията, музикално споделени. Кой знае какво си мислят преводачите на свръхземни послания. Няма как да се наемаме с това. Освен в случаите на директни връзки, каквато е музиката на Иван Спасов. Връзки с Древността и Космоса, с Небитието и Дреболиите, с Духа и Телесното, в крайна сметка - с Времето. Видяно и подслушано от него като безкраен и безвечен кръг, където всеки звук намира място и хармония с друг всеки звук. Достатъчен за превод на душевните вибрации. Непредвидими. Как иначе да се обясни приглушаването на неистовия крясък в късните му композиции. Приглушаване до едва забележим стон, в който трагиката и обречеността са по-скоро жажда за светлина и надежда. И толкова по удря. Това го умее Иван Спасов. Защото...
Свобода и Самотност са възлови понятия в неговата житейска философия. Естествено последващо е...- Формата! Да умееш да композираш е едно, а да си композитор е нещо съвършено друго. Композицията - това е Стремеж към Божественот.
Бог, Иисус или Великата сила, която ръководи, а по-скоро предоставя възможността да си Ти в свободата на избора си, не са иконографски имплантирани. Иван Спасов почти се моли някой да прояви съпричастие (и прошка) към музикалната изповед на един човек.
От "Монолози на една самотна жена" по Габриела Мистрал до финалните недовършени тактове, той слави самотния човек. Онзи, който изпива до дъно горчивата чаша, като самия него. "Но не моята воля, а твоята да бъде, Господи!"
Била е. Драмата, шаманизмът, непонятното за обикновените, едноизмерните, не прощава на прозорливия творец. И когато той преминава граничните светове между тукашно и отвъдно, когато се явяват на бял свят сътворените от Него Оплаквателни песни (Канти ламентози), Песни на Мъртвите (Канти дей Морти), малцина се замислят какво точно се случва. Ами един тайнствен животопис в прости знаци, наречени ноти, които далеч не претендират да са живи, преди да зазвучат. Затова и животът на Иван Спасов продължава в Стила, Езика, на който говори само един. Който разговаря спокойно със Смъртта.
Илюзията, че музиката му, неговите книги, неговото човешко присъствие няма как да не се познава, нали ги има, бива разпиляна от съдбовната присъда - да изживява отново и отново целия свой живот. Иван Спасов вярва в свободния избор на свободния човек. Остават неунищожими единствено знаците, положени върху партитурния лист от ръката му. В началото избързващи, натоварени един връз друг, към финала - все по-изчистени, скъпернически дарявани с живот, сякаш бавно и полека устремени към онзи единствен тон, в който се побира цялата вселена.
Орис, съдба, карма... За Иван Спасов това е негов собствен избор. Самият той се съмнява дали не е вървял към този Епилог чрез партитурите си - смъртта и безсмъртието, смирението и примирението, молбата... всеки да прояви съпричастие (и прошка) към музикалната изповед на един човек.
Накрая - проектът му за опера "Смъртта и Възкресението на Иисуса", четири картини и Епилог. Но Епилог няма. Остава недовършена... Сякаш една молитва, едно прозрение се сбъдва: "И аз тичам, препускам през годините назад-напред, събирам пътьом "стъклените перли" на разпиляната мозайка на живота си без никаква надежда да я подредя - така ще си остане, незавършена като онази последна фуга на Бах, когато, изписвайки с ноти името си в не знам какво си обръщение, ръката му е спряла..."

Маня Попова



Аз - това са композициите ми...
Иван Спасов