Почина виолончелистът

Здравко Йорданов.

С него си отива цяла епоха на съзидание за българската музикална култура. Епоха на различно възпитание, на ценности, които все по-рядко са приоритет днес.
Красотата и страданието в творчеството като че белязаха целия му път. Самият Здравко Йорданов бе много красив човек. Той бе и голям естет в музиката. Естетиката му почиваше на невероятната му култура, с която никога не парадираше и която при него се разбираше от само себе си. Обичаше красотата и действително страдаше, когато тя отсъстваше.
Страданието бе друга страна на живота му. За големия български виолончелист, за сътвореца на десетки произведения (много са композиторите, чиито творби за виолончело поначало са сред най-доброто, създадено от тях, благодарение на професор Здравко Йорданов) именно страданието, болката, неудовлетвореността сякаш бяха нормалното състояние. Състояние, което изостря сетивата и провокира творчеството. За него и самото виолончело имаше характер на страдалец. Дали затова бе рядък музикант и изключително дълбок инструменталист?
Бе великолепен интерпретатор, но и унищожително самовзискателен. Тъкмо тази негова черта бе причината да се откаже да свири друго, освен българска музика. Отдаде се на идеята за приоритета на виолончеловия звук в националната музика.
Бе също така рядък педагог. Неговите ученици са по цял свят; една от най-красивите му звукови идеи в последните му педагогически години бе ансамбълът от 12 виолончели на неговия клас; учениците му имаха привилегията да ги ръководи от първия пулт, а композиторите - да напишат творби за ансамбъла.
Бе уникален, толерантен събеседник, увличаше се от философия и история; спореше меко, благо, но с факти и аргументи. В този смисъл от него се излъчваше най-качествен, рядък, европейски академизъм.
Поклон пред паметта му!


Култура