Голяма, вазовска слава
Йордан Радичков е много особен случай на българското писателство. Неговият гений успяваше да задържи в перспективата на своя интерес стилови и мисловни постижения на словото от нашето Възраждане до днес. Така той съумяваше да изгради още на първо равнище някакво богато, искрящо българолюбие, тоест той имаше вазовски усет за творчество. Затова покрай неговата кончина видяхме как широката му популярност мигом се превърна в голяма, вазовска слава.
Той беше мъдрец и знаеше, че щом дойде ден да се изправи пред Бога, човек изглежда като мъртвец, но животът му - като любов. Защото и смъртта, и любовта излъчват еднаква сила, чийто извор не е от тоя свят. Поради това той умееше да разговаря с природните неща като с Божи създания и после да ни преразказва тези разговори. Без него всичко това, което светува, ще ни изглежда далеч по-неодухотворено. Но то значи, че сме имали ясното щастие съдбата да го назначи за наш писател, тъй като книгите му остават.
Българите дълго ще учим техния език, неговия език.

Ани Илков